Зад тях се затвори врата, чу се шум от приближаващи стъпки.
— Аз също. — Том приседна до тях. — Имам много пороци, но самоубийството не е сред тях.
— Според мен там няма дори начално училище — рече художникът. — Гимназистите сигурно ходят с микробус до Ташмор.
— Това е виртуален стадион — обади се Джордан.
— Какво? — учуди се Том. — Искаш да кажеш, като в компютърна игра ли?
— Искам да кажа като в компютър — отвърна момчето и вдигна глава, взирайки се в пустеещия път, водещ към Санфорд, Беруикс и Кент Понд. — Всъщност не е толкова важно. Ако не ни докосват — телефонните хора и нормалните хора, кой ще ни докосне? — Клей никога досега не бе виждал такава неизразима мъка в очите на дете. — Кой ще ни докосне?
Никой не му отговори.
— Разръфаният ще ни докосне ли? — повиши глас момчето. — Ще ни докосне ли? Може би. Защото ни наблюдава. Усещам, че ни наблюдава.
— Мисля, че отиваш твърде далеч, Джордан — каза Клей — но идеята имаше своя собствена макар и зловеща логика. Щом им изпраща този сън — сънят за стадиона и платформите, по всяка вероятност ги наблюдава. Човек не изпраща писмо, ако няма адреса, нали така?
— Не искам да ходя в Кашуок — рече Алис. — Не ми пука дали е зона със или без шибано покритие. По- скоро ще отида в… в Айдахо.
— Смятам да прескоча до Кент Понд, преди да отида в Кашуок, Айдахо или където и да било — заяви художникът. — Ще бъда там след две нощи преход. Много бих искал и вие да дойдете, но… ако не искате или не можете, ще ви разбера.
— Клей е твърдо решен да узнае истината за семейството си — обади се Том. — Предлагам да му помогнем. След това ще измислим какво да правим. Освен ако някой няма друго предложение, разбира се.
Ала всички бяха съгласни.
10
По Шосе № 19 имаше доста участъци без задръствания — някои бяха дълги около триста-четиристотин метра, и това окуражаваше „спринтьорите“. Така Джордан започна да нарича безотговорните, сякаш самоубийствено настроени шофьори, които от време на време профучаваха край тях с шеметна скорост. Обикновено колите им се носеха по средата на пътя с включени дълги светлини.
Всеки път, когато Клей и спътниците му забелязваха стремглаво приближаващите се фарове, бързо минаваха в отбивката, а пък ако пред тях имаше задръствания или някакви други прегради, направо нагазваха в тревата. Джордан измисли име и за тези препятствия — „спринтьорски капани“. Спринтьорът профучаваше като стрела край тях, а хората в колата крещяха и се смееха (и почти винаги бяха понаквасени). Ако имаше само едно препятствие — малък спринтьорски капан, шофьорът най-често го заобикаляше. В случай че пътят бе изцяло блокиран, пак можеше да се мине отстрани, ала най-често водачът и пътниците зарязваха превозното средство и възобновяваха пеша пътуването си на изток, докато не намереха друго превозно средство. Изискванията им бяха елементарни — да е бърза кола и да изглежда достатъчно шик, за да им достави максимално удоволствие. Клей си представяше пътуването им като поредица от непрекъснати спирания заради всевъзможните боклуци, осеяли шосето…, но в крайна сметка, повечето спринтьори също си бяха боклуци — поредният трън в задника на един свят, който вече едва се виждаше от тръни. Всичко това важеше с пълна сила за Гънър.
Той беше четвъртият спринтьор, когото видяха през първата си нощ на Шосе № 19. Гънър веднага ги забеляза на светлината на фаровете си — видя ги как стоят на банкета край пътя… по-точно забеляза Алис. Подаде глава през спуснатото стъкло, при което тъмната му коса се развя около лицето му, и изкрещя: „Яж ми кура, кукличке!“ — докато минаваше край тях с черен кадилак „Ескалейд“. Пътниците в колата се смееха и размахваха ръце. Някой извика „Каза й го-о!“ с върховен екстаз, под който прозираше южно бостънския му акцент (или поне така се стори на Клей).
— Очарователно — гласеше единственият коментар на Алис.
— Някои хора нямат никакви… — започна Том, ала преди да уточни какво нямат, от мрака недалеч пред тях се чу пронизително скърцане на гуми, последвано от глух метален трясък и звън на счупено стъкло.
— Мамка му! — процеди художникът и затича напред, но преди да измине и двайсет метра, девойката го изпревари. — Не бързай толкова, може да е опасно! — извика й той.
Но Алис само размаха единия автоматичен пистолет и спринтира напред.
Том се изравни с художника, ала вече се задъхваше, докато Джордан, който бягаше от другата му страна, се носеше с такава лекота, все едно се излежаваше на люлеещ се стол.
— Какво… ще правим…, ако са тежко… ранени? — изхриптя очилатият. — Ще викаме… линейка?
— Не знам — отвърна Клей, но веднага си помисли как тийнейджърката бе размахала автоматичния пистолет. Знаеше — знаеше, и още как.
11
Настигнаха я при следващия завой на шосето. Алис стоеше зад кадилака, който лежеше килнат на една страна с активирани въздушни възглавници. За Клей не представляваше никаква трудност да си представи случилото се. Колата бе навлязла в острия завой с поне деветдесет километра в час и се бе врязала в изоставения млековоз отпред. Боклук или не, шофьорът бе направил всичко възможно да избегне сблъсъка. Сега се клатушкаше като пиян около преобърнатия автомобил и периодично отмяташе косата от лицето си. От носа му и челото му течеше кръв. Клей се приближи до автомобила — маратонките му захрущяха по надробените стъкла, и надзърна вътре. Купето беше празно. Той включи фенерчето си и видя кръв само по волана. Очевидно пътниците бяха в достатъчно добро състояние, щом бяха излезли от колата, и с изключение на един бяха побързали да се отдалечат от сцената на катастрофата, навярно водени от чист инстинкт. Този, който бе решил да остане, беше дребничък младеж, сякаш току-що излязъл от пубертета — имаше ужасни белези от акне, щръкнали зъби и дълга мръсна червеникава коса. Начинът, по който говореше, напомни на Клей за кученцето, което боготвореше Спайк в анимационните серии на „Уорнър Брадърс“.
— Добре ли си, Гъна? — попита той. Клей си каза, че сигурно така звучеше „Гънър“, произнесено с южняшки акцент. — Мамицата му шибана, ама яко кървиш, бе, копеле! Мислех, че всички ще пукнем, да го еба! — После погледна към Клей: — Ти к’во зяпаш, бе?
— Затваряй си устата — каза художникът, ала при тези обстоятелства тонът му изобщо не беше груб.
Червенокосият се обърна към кървящия си приятел:
— Този е от ония, Гъна! От оная сбирщина!
— Затваряй си човката, Харолд — сряза го тъмнокосият младеж и обърна глава към Клей, Том, Алис и Джордан.
— Дай да ти промия раната — каза девойката. Беше прибрала пистолета в кобура си и ровеше в раницата си. — Имам лейкопласт и превръзки. Както и кислородна вода за дезинфекция. Ще щипе, но по- добре така, отколкото да се инфектира, нали?
— Като се има предвид какво ти каза този младеж преди малко, май си по-добра християнка от мен в най-набожните ми години — каза Том. Беше свалил от рамото си Татко Автоматко и го държеше в готовност за стрелба, без да изпуска от погледа си Гънър и Харолд.
Гънър изглеждаше на двайсет и пет. Дългата черна коса като на рокпевец бе сплъстена от кръв. Той погледна първо млековоза, после кадилака и накрая Алис, която държеше пакетче превръзки в едната си ръка и бутилка кислородна вода в другата.
— Томи, Фрито и онзи другият, дето през цялото време си бърка в носа, се ометоха — каза червенокосият и изпъчи жалките си пилешки гърди. — Аз обаче останах, Гъна! Мамицата му шибана, копеле, ама ти наистина кървиш като заклано прасе!
Алис извади превръзка, напои я с малко кислородна вода и пристъпи към младежа, който й бе извикал
