чужд глас. Този път обаче изрече само пет думи: — Синът ти е при нас.
— Лъжеш — прошепна художникът. Беше свил юмруците си и едва се въздържа да не удари умиращото момиче. — Лъжеш, копеле мръсно.
— Жените сядат на масата и всички ще пием чай — заяви Алис.
18
Първите проблясъци на настъпващия ден озариха източния хоризонт. По едно време Том, който седеше до Клей, сложи треперещата си ръка на рамото му:
— Ако наистина четат мисли, сигурно са узнали, че имаш син и се тревожиш за него. И онзи кучи син използва Алис, за да те вбеси.
— Знам — вдигна рамене Клей. Знаеше и нещо друго — онова, което Алис бе казала с гласа на Разръфания, звучеше съвсем правдоподобно. — Но да ти кажа ли какво мисля?
Том кимна.
— Когато бе съвсем мъничък, на три или четири годинки — когато с Шарън все още се разбирахме и го наричахме Джони-Джий, — той тичаше при телефона всеки път, когато звъннеше, и започваше да чурулика: „фонфон? За мен?“ Направо ни изкарваше акъла. И ако беше баба му или леля му, ние му казвахме „фон- фон — за теб“ и му подавахме слушалката. Още помня колко голяма изглеждаше шибаната слушалка в малките му ръчички… долепена до главицата му…
— Клей, стига…
— А сега… сега… — Той не можа да продължи. Всъщност не се налагаше.
— Елате веднага, момчета! — извика Джордан. — Бързо!
Двамата мъже отново се приближиха до Алис. Беше се надигнала от земята в плен на поредната конвулсия, гърбът й се бе огънал като потрепваща арка. Единственото й око сякаш щеше да изскочи навън, устните й бяха извити надолу. После тялото й внезапно се отпусна. Тя изрече някакво име, което не им говореше нищо — Хенри, и за последен път стисна бебешката маратонка. Пръстите й се разтвориха и малката обувчица се изтърколи на земята.
От устните й се отрони въздишка, последвана от ефирно облаче бяла пара. Джордан погледна Клей, после Том.
— Да не би да…
— Да — промълви художникът.
Момчето избухна в ридания. Клей остави девойката да погледа още няколко секунди към избледняващите звезди, после с длан затвори окото й.
19
Недалеч от овощната градина имаше изоставена фермерска къща. В една от пристройките намериха лопати и погребаха Алис под едно ябълково дърво заедно с бебешкия „Найк“. Всички бяха единодушни, че тя би поискала точно това. По желание на Джордан Том отново издекламира Псалм четирийсет, макар че този път му беше изключително трудно да довърши. Сетне всеки разказа по нещичко, което си спомняше за Алис. По време на импровизираната им панихида на север от тях премина неголям рояк телефонни хора, които ги забелязаха, ала не им обърнаха никакво внимание. Клей не се изненада. Нали бяха луди и не биваше да бъдат докосвани… Знаеше го, както знаеше със сигурност, че Гънър и Харолд ще си платят за стореното.
Прекараха по-голямата част от деня в къщата — в мъчителни опити за почивка, след което продължиха към Кент Понд. Художникът вече не очакваше да открие сина си там, но още не бе изоставил надеждата, че ще намери някакво съобщение от Джони или Шарън. Само мисълта, че детето му е живо, можеше да поразсее скръбта — скръб толкова тежка, че я усещаше като оловно наметало, чието непосилно бреме сякаш всеки момент щеше да прекърши гръбнака му.
КЕНТ ПОНД
1
Бившата му къща — къщата, където Джони и Шарън бяха живели по времето на Сигнала — се намираше на Ливъри Лейн, на две преки северно от угасналия светофар в центъра на Кент Понд. Беше от онези къщи, за които агентите по недвижими имоти казват, че се нуждаят от ремонт, но иначе стават за домове на младоженци. Клей и Щарън често се шегуваха — преди да се разделят, че техният „дом за младоженци“ най-вероятно ще бъде и техният „дом за пенсионери“. Когато съпругата му забременя, обсъждаха дали да кръстят бебето Оливия, ако излезеше от „женското племе“, както казваше Шарън — тогава щяха да имат единствената Ливи от Ливъри Лейн. Навремето това му се струваше доста забавно.
Клей, Том и Джордан — един блед и мълчалив Джордан, който отговаряше на въпросите само ако му ги задаваха втори или трети път, стигнаха до кръстовището между главната улица и Ливъри Лейн малко след полунощ през ветровитата нощ от втората седмица на октомври. Художникът се вгледа съсредоточено в стопа на ъгъла на бившата му улица, където бе идвал като гост през последните четири месеца. „НЕ НА ЯДРЕНАТА ЕНЕРГИЯ“ — бе изписано със спрей в долната част на табелата, и този надпис си стоеше тук още преди той да замине за Бостън. STOP… „НЕ НА ЯДРЕНАТА ЕНЕРГИЯ“. STOP… „HE НА ЯДРЕНАТА ЕНЕРГИЯ“. Не можеше да откъсне очи от надписа, сякаш не проумяваше значението му. Естествено, че не беше така — смисълът на посланието бе напълно ясен и беше очевидно, че това е нечий политически лозунг (ако се поразходеше, Клей щеше да открие същия надпис и по другите табели в града, може би дори и в Спрингфийлд и Ектън). Работата беше другаде — умът му не побираше как посланието е същото, макар целият свят да се е променил. Струваше му се, че ако се взира достатъчно дълго в надписа „STOP… HE НА ЯДРЕНАТА ЕНЕРГИЯ“, в темпоралните пластове ще се отвори някакъв научно-фантастичен тунел, който ще го отведе в миналото и кошмарът няма да се случи, мракът няма да се спусне над него и семейството му.
— Клей? — колебливо Том. — Добре ли си?
— Това е моята улица — измърмори художникът, сякаш това обясняваше всичко, и внезапно, без да предполага, че ще го направи, затича напред.
Ливъри Лейн беше задънена — всички улици в тази част на града завършваха при Кент Хил — неголям ерозирал хълм. От двете й страни се издигаха дъбове и настилката бе покрита с мъртви листа, които шумоляха под краката му. Той видя няколко изоставени коли, две бяха заклещили броните си в страстна механична целувка.
— Къде отива? — извика Джордан. Клей долови страха в гласа на момчето и сърцето му се сви, ала не можеше да спре.
— Всичко е наред — усмихна се Том на момчето. — Не се тревожи.
Художникът мина край спрелите коли, лъчът на фенерчето му разсичаше и пронизваше мрака пред него. По едно време яркият сноп освети лицето на господин Кретски. Господин Кретски винаги даваше близалка за Джони, когато го подстригваше и той все още беше Джони-Джий — малкият Джони-Джий, който тичаше при звънящия телефон и чуруликаше с тъпичкото си гласче: „Фон-фон, за мен?“ Господин Кретски лежеше на тротоара пред къщата си, полузарит сред дъбовата шума, на мястото на носа му зееше черна дупка.
„Не искам да ги намеря мъртви. — Тази мисъл не спираше да отеква като барабанен грохот в главата му. — Не и след онова, което се случи с Алис. Не искам да ги намеря мъртви. — Следващата мисъл го изплаши, ала в моменти на стрес съзнанието винаги казваше истината: — Ако единият е мъртъв… нека да е тя.“
Къщата им беше последната вляво (обичаше да казва на Шарън, че живеят накрай света), алеята, водеща към малкия гараж, бе толкова къса и тясна, че можеше да побере само една кола. Клей беше останал без дъх, ала не забави ход. Спринтира по алеята, разритвайки листата по пътя си, без да обръща
