„Яж ми кура, кукличке!“ В същия миг обаче той направи крачка назад.
— Разкарай се от мен — процеди през зъби. — Гадна си!
— Това са ония — кресна червенокосият. — От сънищата! Нали ти казах!
— Не се доближавай! — изсъска Гънър. — Шибана кучка. И всички вие!
На Клей внезапно му се прииска застреля момчето и не се изненада. Младежът изглеждаше (и действаше) като бясно куче, притиснато в ъгъла, оголило зъби и готово да хапе, а как се постъпва с кучетата, когато нямаш друга възможност? Застрелваш ги, нали? Те обаче имаха друга възможност и ако Алис бе решила да се прояви като добра самарянка спрямо човека, който я беше нагрубил, навярно самият той трябваше да се въздържи от екзекутирането. В същото време искаше да узнае нещо, преди очарователните младежи да продължат пътя си.
— Тези сънища… — започна художникът. — Имате ли… не знам как да го кажа… нещо като духовен водач в тях? Някакъв мъж с червен суичър?
Гънър вдигна рамене, откъсна парче от ризата си и започна да попива кръвта по лицето си. Постепенно идваше на себе си и явно започваше да осъзнава какво се бе случило току-що.
— Харвард, нали? — измърмори след малко. — Нали така, Харолд? Дребният му спътник кимна.
— Да, Харвард. Негъра. Обаче не са сънища. И ако още не сте го зацепили, няма смисъл да ви го казвам. Не са сънища, а шибани предавания. Предавания в сънищата ни. Ако не ги получавате, то е само защото сте гадни. Нали, Гъна?
— Вие, копелета, яко се прецакахте — заяви мрачно дългокосият и попи кръвта от челото си. — Не ме пипайте.
— Ще идем на едно готино местенце — обяви Харолд. — Нали тъй, Гъна? В Мейн, не ви будалкам. Всички, дето не са зомбирани от Сигнала, там отиват. Там ония ще ни оставят на мира. Ще ходим на лов, за риба, ще си живеем царски сред природата. Тъй вика Харвард.
— И вие му вярвате? — повдигна скептично вежди Алис.
Гънър вдигна пръст и Клей забеляза, че ръката му трепери.
— Затваряй си плювалника, кучко.
— Ти го затвори! — обади се Джордан. — Ако не си забелязал, ние сме тези с оръжията.
— Хич не си и помисляйте да ни гърмите — каза пискливо Харолд. — Какво според вас ще ви направи Харвард, ако ни застреляте, шибаняци такива?
— Нищо — отвърна Клей.
— Нямате си ни… — започна Гънър, но преди да продължи, художникът пристъпи напред и го фрасна с четирийсет и пет калибровия револвер на Бет Никърсън. Нова рана зейна на брадичката на младия мъж, но Клей си каза, че това май е по-добро лекарство от кислородната вода, която спринтьорът бе отказал. Грешеше.
Гънър залитна и гърбът му се опря в изоставения млековоз, а изуменият му поглед бе вперен в Клей, сякаш не можеше да възприеме случилото се. Харолд направи крачка напред, но Том насочи Татко Автоматко към него и предупредително поклати глава. Червенокосият се сви като изплашено коте и нервно загриза мръсните си нокти. Влажните му очи сякаш щяха да изскочат от орбитите си.
— Ние ще продължим пътя си — каза Клей. — Съветвам ви да останете тук поне един час, защото едва ли ще искате да ни срещнете отново. Подаряваме ви живота. Видим ли ви отново обаче, ще ви убием. — Отстъпи към Том и другите, без да отделя взора си от намръщеното, изумено и окървавено лице. Чувстваше се като някогашния укротител на лъвове франк Бък, който обясняваше, че усмирявал хищниците само със силата на волята си. — Още нещо. Нямам представа защо телефонните хора искат да съберат всички „нормита“ в Кашуок, но знам защо вкарват добитъка в кошарата. Помислете над това по време на следващата новинарска емисия за лековерни нормита.
— Да ти го нашибам — каза Гънър, но извърна поглед и се втренчи в маратонките си.
— Хайде, Клей — обади се Том. — Да вървим.
— Внимавай да не ви срещнем пак, Гънър — заплаши го Клей, но това така или иначе се случи.
12
Някак си Гънър и Харолд успяха да ги изпреварят — явно бяха рискували и бяха изминали десетина- петнайсет километра, докато Клей, Том Алис и Джордан спяха в Междущатския мотел, който се намираше на територията на Мейн (по-точно на около двайсет метра от границата с Ню Хампшир). Навярно младоците си бяха избрали за отдих Селмън Фолс и Гънър бе скрил новата си придобивка сред десетината изоставени коли. Ала по-важното беше, че ги бяха изпреварили, дебнеха появата им, за да ги нападнат. Клей почти не обърна внимание както на приближаващата се машина, така и на коментара на Джордан „Поредният спринтьор“. Намираше се на своя територия и докато минаваха покрай всяка местна забележителност — развъдника за омари „Френо“, на три километра източно от Междущатския мотел, „Сладоледените лакомства на Шейки“, разположен от другата страна на пътя, и статуята на генерал Джошуа Чембърлейн на малкото площадче в Търнбул, той все повече се чувстваше като човек, който сънува ярък сън. Не осъзнаваше, че не се е надявал да види дома си, докато не зърна огромната пластмасова фунийка за сладолед, извисяваща се над „Шейки“ — вирнала извития си връх към небето, изглеждаше едновременно тривиално и екзотично, сякаш бе излязла от кошмара на някой безумец.
— Пътят ми се струва доста опасен за спринтиране — отбеляза Алис.
Когато фаровете проблеснаха на билото на хълма зад тях, те побързаха да се отдръпнат от шосето. Някакъв пикап се беше преобърнал по средата на пътя и Клей си помисли, че има голям шанс приближаващата се кола да се вреже в него, ала предните й светлини свърнаха вляво веднага щом се спусна по нанадолнището, и спринтьорът с лекота избегна препятствието. Автомобилът излезе на банкета, но само след няколко секунди се върна обратно на асфалта и стремглаво се понесе напред. По-късно Клей си каза, че Гънър и Харолд сигурно вече бяха минали по тази отсечка от пътя, запаметявайки местоположението на всички спринтьорски капани.
Той беше най-близо колата, която шеметно се носеше към тях, Алис стоеше малко по-назад, Том и Джордан стърчаха до нея. Очилатият прегръщаше момчето през раменете.
— Ама тоя наистина яко се е засилил! — каза Джордан. В гласа му нямаше тревога — просто констатираше факта. Клей също не се чувстваше притеснен, нито предчувстваше какво ще се случи след малко. Съвсем бе забравил за Гънър и Харолд.
На петдесетина метра от мястото, на което стояха, имаше някаква спортна кола — „Ем Джи“ или нещо подобно, зарязана напреки на банкета. Харолд, който управляваше автомобила, рязко свърна встрани, за да я заобиколи. Отклонението бе съвсем слабо, ала се оказа достатъчно, за да наруши прицела на Гънър. Или пък не беше така. Навярно мишената му изобщо не е била Клей. Може би от самото начало бе искал да уцели Алис.
Тази нощ се возеха в невзрачен шевролет. Дългокосият мъж бе коленичил на задната седалка, подавайки се чак до кръста през прозореца, в ръката си държеше нащърбен каменен къс с големината на едра ябълка. Нададе нечленоразделен вик, сякаш излязъл от комиксите, нарисувани в началото на творческата кариера на Клей — „Яаааахххххх!“ и метна камъка. За част от секундата ръбестият снаряд измина смъртоносната си траектория и улучи Алис в лявото слепоочие. Художникът никога нямаше да забрави този звук. Фенерчето, което момичето държеше — и което я бе превърнало в идеална мишена, макар че и четиримата носеха фенерчета, се изплъзна от омекналите й пръсти и лъчът му изписа ярък конус върху чакълената настилка, осветявайки парченце от счупен стоп, което заблестя като фалшив рубин.
Клей мигом коленичи до нея и извика името й, но не можа да чуе собствения си глас заради внезапния рев на Татко Автоматко, който най-накрая бе изпробван. Изстрелите му като миниатюрни огънчета озариха мрака и под тяхната светлина художникът видя кръвта, която се стичаше по лицето й (о, Господи, какво лице) като същински порой.
Сетне стрелбата спря. Том закрещя: „Дулото се изметна нагоре, не можах да го сваля, май изстрелях целия шибан пълнител в небето!“, Джордан викаше: „Ранена ли е, уцели ли я?“ и Клей си спомни как девойката бе предложила да промие с кислородна вода раната на Гънър и да го превърже. „По-добре да щипе, отколкото да се инфектира, нали?“ — беше казала. Трябваше да спре кървенето. Трябваше да го спре веднага. Свали якето, съблече и пуловера си, за да го увие около главата й като тюрбан.
