— О-мили-боже-Джордан-не-гледай! — сякаш всичко това беше една дума.
— Почакай! — извика Алис някъде зад него, но той не я послуша. Вратата на малкия кабинет на директора зееше отворена — първото, което Клей видя, бяха много книги, някакъв котлон, който вече бе съвършено безполезен, и вратата към спалнята в дъното — ала щом нахълта вътре, изведнъж се вцепени. Том стоеше до писалището, притиснал главата на Джордан към стомаха си, а самият Чарлс Ардай седеше зад бюрото на въртящия си стол и сякаш се взираше в тавана с единственото око, което му беше останало. Буйните му бели къдрици се спускаха над облегалката на стола и Клей си каза, че професорът изглежда като пианист, който току-що е изсвирил финалния акорд на изключително трудна пиеса.
Чу как Алис издава сподавен вик, но не й обърна внимание. Чувствайки се като пасажер в собственото си тяло, той се приближи до писалището и се загледа в най-горния лист от бележника. Въпреки че бе изцапан с кръв, думите се четяха, защото почеркът на директора бе красив и ясен. „Старомоден до края“ — сигурно би казал Джордан.
aliene geistekrank
insano
elnebajos vansinnig fou
atamagaokashi gek dolzinnig
hullu
gila
nebun meschuge
dement
Клей говореше само малко френски (каквото си спомняше от гимназията), ала знаеше какво е това и какво означава. Разръфаният искаше да се махнат от тук и по някакъв начин бе узнал, че директорът Ардай е прекалено стар и немощен, за да потегли с тях. Ето защо го бе накарал да седне зад писалището си и да напише думата „луд“ па четиринайсет различни езика. Когато бе приключил, тъмнокожият със суичъра на Харвард го бе заставил да забие химикалката в дясното си око.
— Внушили са му да се самоубие, нали? — попита Алис с разтреперан глас. — Защо са го направили? Защо са премахнали него, а нас — не? Какво искат?
Художникът се замисли за жеста, който бе направил Разръфаният — как бе посочил към улица „Колежанска“, която се явяваше продължение на Шосе № 102. Телефонните откачалки, които вече не бяха откачени — или пък бяха, но по някакъв съвсем друг начин, искаха от тях отново да продължат по пътя си. Клей нямаше представа защо го желаят и може би така беше най-добре. Може би това бе висша проява на милосърдие от страна на Разръфания.
ПОВЕХНАЛИ РОЗИ МЪРТВА ГРАДИНА
1
В един шкаф в края на коридора на първия етаж намериха дузина ленени покривки и една от тях послужи като саван за директора Ардай. Алис предложи услугите си да го зашие, но избухваше в сълзи всеки път, когато разтрепераната й ръка объркаше шева. Накрая Том изтръгна покривката от ръцете й, удвои шевовете и набързо довърши работата. Клей приличаше на боксьор, който тренира с невидима боксова круша.
— Не си прави майтап — промърмори, без да вдига поглед. — Оценявам това, което направи горе — аз не бих могъл да го сторя, но в момента не мога да понеса никаква шега, дори и най-безобидна. Едва сдържам нервите си.
— Добре — кимна Клей. Изобщо не му беше минало през ума да се шегува. Що се отнася до онова, което бе направил на горния етаж… е, все някой трябваше да извади химикалката от окото на професора. Просто нямаше как да го оставят така. Погледът му бе съсредоточен в далечния ъгъл, докато се опитваше да я измъкне, стараеше се да не мисли какво прави, както и защо проклетата химикалка отказва да излезе. Накрая обаче успя да я извади — тя изскочи с противен стържещ звук, а от върха й се отдели някаква гадост, която цопна върху бележника. Художникът си каза, че сигурно вечно ще помни този звук, сетне си напомни, че в крайна сметка е измъкнал шибаната химикалка от окото на стареца, и това бе важното.
Навън близо хиляда телефонни откачалки се бяха строили на ливадата между димящите останки от футболното игрище и директорската резиденция. Останаха там през по-голямата част от следобеда и едва към пет часа бавно се затътриха към града. Клей и Том вдигнаха покритото тяло на директора и го положиха на задната веранда. Сетне четиримата оцелели се събраха в кухнята за онова, което бяха започнали да наричат „закуска“, докато сенките навън постепенно се издължаваха.
Клей се опасяваше, че момчето няма да сложи и хапка в устата си, ала Джордан го изненада. Говореше, докато се хранеше, лицето му бе пламнало от възбуда; разказа за живота си в колежа „Гейтън“, както и за влиянието, което директорът Ардай бе оказал върху ума и сърцето на затворения, самотен компютърен маниак от Медисън, Уисконсин. Спомените му бяха толкова ярки и живи, че художникът се разтревожи за него и когато погледът му срещна първо очите на Алис, а после и тези на Том, видя, че и приятелите му се чувстват по същия начин. Бе повече от ясно, че душевното равновесие на Джордан бе разклатено, но не знаеха какво да сторят; а и определено не можеха да заведат момчето на психоаналитик.
По някое време, след като се мръкна, Том предложи на Джордан да се опита да подремне. Джордан каза, че ще го стори, но не и преди да погребат директора. Можеха да го положат в градината зад резиденцията, каза им той и добави, че професорът наричал зеленчуковите насаждения своята „градина на победата“, макар и никога да не обяснил защо.
— Там е най-подходящо — рече усмихнато Джордан. Очите му, хлътнали дълбоко в кухините си, искряха от оживление и лудост. — Пръстта е мека, пък и той обожаваше градината… Какво ще кажете? Онези ги няма — все още не излизат посред нощ, това не се е променило, и ще си светим с газените лампи, докато копаем. Е, как смятате?
След кратък размисъл Том попита:
— Има ли лопати?
— Да, в градинската барака. Няма нужда да ходим в оранжерията — отвърна Джордан и се засмя.
— Хайде да го погребем и да приключим веднъж завинаги — въздъхна Алис.
— След това обаче ще си легнеш, нали? — попита Клей.
— Разбира се! — увери го момчето, стана и закрачи из стаята. — Хайде, момчета! — извика им, сякаш ги уговаряше да играят на гоненица или нещо подобно.
И тъй, изкопаха гроба в градинката зад къщата и погребаха директора сред фасула и доматите. Том и Клей го спуснаха в изкопа, дълбок около метър. Положените физически усилия ги сгряха и едва когато приключиха, забелязаха, че нощта е станала студена, почти мразовита. Звездите блестяха в небосвода, ала гъстата мъгла, която пълзеше нагоре по склона, забулваше улицата и само стръмните покриви на най- високите къщи стърчаха над влажните вълма.
— Жалко, че не знам някое хубаво стихотворение — въздъхна Джордан. Страните му бяха по-румени от всякога, очите му бяха хлътнали още по-дълбоко и той трепереше въпреки двата пуловера, които бе навлякъл, а от устата му излизаха облачета пара. — Директорът обожаваше поезията — мислеше, че е най-прекрасното нещо на света. Той беше… — В този миг гласът му, който през цялата нощ бе звучал неестествено приповдигнат, най-накрая се пропука: — Беше толкова старомоден.
Алис понечи да го прегърне и отначало Джордан се отдръпна, ала после се сгуши в нея.
— Виж какво ще ти кажа — рече Том. — Дай да го покрием хубаво — за да го предпазим от студа, и ще издекламирам едно стихотворение. Така добре ли ще е?
— Знаеш ли стихотворение? — грейна лицето на момчето.
— Да.
— Толкова си умен, Том. Благодаря ти. — Джордан му се усмихна признателно.
Запълването на изкопа не им отне много време, макар че трябваше да донесат пръст от други места в
