бе изкрещял толкова силно, че да събуди приятеля си.
Стаята не беше тъмна — бе ранен октомврийски следобед все пак, но Том бе спуснал щорите, преди да си легне, затова светлината беше приглушена. Известно време Клей лежа неподвижно — гърлото му беше пресъхнало, пулсът му отекваше с такава сила в гърдите и ушите му, сякаш някой препускаше в черепа му. Къщата бе тиха. Може и да не бяха свикнали с прехода от дневен към нощен живот, ала миналата нощ бе особено изнурителна и поне в този миг явно всички си бяха по леглата. Навън чуруликаше птица, някъде в далечината — със сигурност не и в Гейтън, ехтеше пронизителният вой на упорита аларма.
Присънвал ли му се бе някога по-ужасен кошмар? Може би веднъж. Месец-месец и нещо, след като Джони се роди, Клей сънува, че е вдигнал бебето от креватчето му, за да му смени пелените, и малкото телце се бе разпаднало в ръцете му като лошо сглобена кукла. Този сън си имаше логичните обяснения — тревогата от бащинството, страхът, че ще се провали… Страх, който продължаваше да живее в него, както му бе казал и директорът Ардай. Каква обаче бе причината за сегашния му кошмар?
Каквото и да означаваше, Клей не искаше да избледнее от съзнанието му, пък и от опит знаеше, че в такива случаи трябва да реагираш светкавично, за да не позволиш да се случи.
В стаята имаше малко бюро, в джоба на смачканите дънки, захвърлени на пода, художникът намери химикалка. Приближи се до писалището, седна и отвори най-горното чекмедже. Както очакваше, вътре откри купчина бели листове, щамповани с надписите „Колеж ГЕЙТЪН“ и „Младото съзнание е светилник в мрака“. Клей взе един и го сложи на бюрото. Щракна бутона на химикалката и се замисли, опитвайки да си спомни всички подробности.
С Том, Алис и Джордан стояха в центъра на голямо игрище. Но не като в Гейтън — по-скоро приличаше на онези за американски футбол. Зад тях се издигаше някаква скелетоподобна конструкция с примигващи червени светлинки. Клей нямаше никаква представа за предназначението й, но знаеше, че стадионът е претъпкан с хора, които ги наблюдаваха — хора с безизразни лица и съдрани дрехи, чийто облик не можеше да се сбърка. С приятелите му бяха… в клетки ли бяха? Не, стояха на някакви платформи. Което си беше същото — нищо, че платформите нямаха решетки. Той не знаеше как е възможно, но някои подробности от съня вече започваха да му се губят.
Някакъв човек се приближи до Том — някакъв специален човек — и сложи ръка на главата му. Клей не си спомняше как непознатият се е приближил, при положение че Том — също като Алис, Джордан и самият Клей стояха на висока платформа, но бе станало точно така. Мъжът изрече: „Ecce homo — insanus26.“
А множеството — което наброяваше хиляди телефонни откачалки, закрещя в един глас: „НЕ ГИ ДОКОСВАЙТЕ!“ После мъжът се приближи до Клей и същото се повтори. Когато докосна Алис, непознатият изрече: „Ecce femina — insana“, а когато отиде при Джордан — „Ecce puer27 — insanus“. Всеки път тълпата му пригласяше с мощния възглас: „НЕ ГИ ДОКОСВАЙТЕ!“
Нито непознатият мъж (какъв точно беше той? Водещ? Церемониалмайстор?), нито хората от тълпата бяха проговорили по време на странния ритуал. Всички думи — и обвиненията на мъжа, и отговорите на множеството, се предаваха по телепатичен път.
Клей остави дясната си ръка да довърши мисълта му (ръката и онова кътче от съзнанието му, което я задвижваше) и започна да скицира на хартия образа. Целият сън бе ужасен — обвиненията, атмосферата, усещането за обреченост но нищо не можеше да се сравни с човека, който се бе приближил до всеки от тях и ги бе посочил като продавач на добитък на някой панаир. Клей имаше чувството, че ако успее да улови на белия лист образа на този човек, ще улови и страха си.
Онзи беше чернокож и с аскетично лице, а тялото му бе върлинесто, дори мършаво. Косата му беше като шапка от тъмни къдрици, в която зееше грозен триъгълен прорез. Раменете му бяха тесни, хълбоците му сякаш въобще не съществуваха. Под гъстите му къдри Клей нарисува високо чело — чело на интелигентен човек, ала в следващия миг го обезобрази с парче съдрана кожа, виснала над едната вежда. В лявата страна на мъжа зейна грозен кратер — вероятно от ухапване, долната устна под раната бе жестоко разкъсана, оголвайки в хищна гримаса зъбите на чернокожия. Очите бяха проблем. Клей просто не можеше да ги докара, защото в съня му те изглеждаха хем интелигентни, хем мъртви. След два опита ги заряза и се прехвърли на пуловера, преди да е избледнял в съзнанието му — беше от онези, които тийнейджърите наричат суичъри (ЧЕРВЕН, написа той отстрани и надраска една стрелка), с големи печатни букви отпред. Беше твърде голям за кльощавото тяло на чернокожия, предницата му раздрана, закривайки първата половина от надписа, ала художникът бе сигурен, че гласеше „ХАРВАРД“. Тъкмо бе започнал да го пише, когато дочу приглушените ридания откъм долния етаж.
28
Позна гласа на Джордан. Озърна се, докато нахлузваше дънките си, но Том продължаваше да спи непробудно. „Като нокаутиран е“ — помисли си Клей, тихо отвори вратата, излезе в коридора и внимателно блъсна вратата.
Алис, която носеше тениската на колежа „Гейтън“ вместо нощница, седеше на площадката на втория етаж и притискаше момчето в обятията си. Като чу шляпането на босите стъпала на Клей, тя вдигна глава и заговори, преди той да изрече нещо, за което после да съжалява… като например: „Да не се е случило нещо с директора?“:
— Сънувал е кошмар.
Клей каза първото, което му дойде наум — в този момент му се струваше жизненоважно:
— А ти?
Тя въпросително повдигна вежди. Беше боса, косата й беше вързана на конска опашка, лицето й бе загоряло, сякаш е прекарала на плажа цял ден — изглеждаше като единайсетгодишната сестричка на Джордан.
— Моля? Не сънувах нищо. Чух Джордан да плаче в коридора. Бездруго щях да се събудя и…
— Чакай! — прекъсна я Клей. — Стой тук. Върна се в спалнята на третия етаж и взе рисунката си. Този път Том се събуди. Огледа се изплашено и объркано, видя Клей и явно се успокои.
— Отново в реалността — измърмори мъжът с половината мустак и се подпря на лакът. — Да благодарим на Господ. Впрочем, колко е часът?
— Том, да си сънувал нещо? Някакъв кошмар? — попита Клей.
— Да, май сънувах. Чух някой да плаче. Да не е Джордан?
— Да. Спомняш ли си съня?
— Някой ни нарече „луди“ — отвърна Том и Клей усети как стомахът му се свива. — По всяка вероятност е прав. Другото съм го забравил. Да не си съ…
Ала Клей вече тичаше надолу по стъпалата. Когато приседна задъхан до момчето, то му хвърли поглед, изпълнен с потрес и боязън; от компютърния гений не бе останала и следа. Ако Алис изглеждаше на единайсет, Джордан сякаш бе станал на девет.
— Джордан… — подхвана художникът. — Твоят сън… твоят кошмар. Спомняш ли си го?
— Вече избледнява — въздъхна момчето. — Бяхме на някакви подиуми. Онези ни гледаха, сякаш сме някакви… не знам, диви животни… и ни казаха, че сме…
— Луди.
Джордан се ококори:
— Да!
Клей чу стъпки и разбра, че Том е слязъл при тях. Без да го поглежда, художникът показа рисунката си на момчето.
— Това ли беше човекът, който командваше парада?
Джордан не отговори, но реакцията му бе достатъчно красноречива. Извърна очи, притисна се до Алис и притисна лице до рамото й.
— Какво е това? — попита озадачено тя. Пресегна се да вземе листа с надпис „Младото съзнание е светилник в мрака“, ала Том я изпревари.
— Боже! — промълви и подаде рисунката на девойката. — Забравил съм съня, но помня тази разръфана буза.
