— Предполагам — усмихна се широко Чарлс Ардай. — Ако лекарството не помогне, можем да преразгледаме това предположение, но… поне досега винаги ми е действало. Няма смисъл да се тревожим предварително. А, Джордан, благодаря ти.
— На ваше разположение съм, сър. — Момчето му подаде чашата с вода и хапчето.
— Мисля, че трябва да тръгнеш с тях — каза Чарлс Ардай, след като глътна лекарството си.
— Сър, при цялото ми уважение към вас ви уверявам, че няма начин другите да узнаят… просто няма начин.
Директорът въпросително погледна Том и Клей. Очилатият разпери ръце, а художникът вдигна рамене. Можеше да каже онова, което чувстваше: „Направихме ужасна грешка и като стоим тук, само влошаваме положението си“, ала не виждаше смисъл да го прави. Лицето на Джордан излъчваше самоувереност и упоритост, но под тази маска хлапето бе изплашено до смърт. Нямаше да се мъчат да го разубеждават. Отгоре на всичко вече се бе съмнало, а денят бе тяхното време. Той разроши косата на момчето.
— Щом си твърдо решен да останеш, Джордан, смятам да подремна.
На лицето на хлапето се изписа огромно облекчение.
— Чудесна идея. Може и аз да поспя.
— И аз, но преди това искам да изпия една чаша от световноизвестното хладко Четъмско какао — засмя се Том. — И като гледам, май ще се наложи да обръсна остатъка от мустаците си. Ако чуете някой да вие и стене от безутешна мъка, да знаете, че съм аз.
— Мога ли да присъствам? — попита дяволито Алис. — Винаги съм искала да гледам как един зрял мъж стене и ридае.
26
Клей и Том споделяха неголяма стая на третия етаж.
Алис бе настанена в другата спалня. Художникът тъкмо събуваше обувките си, когато на вратата се почука и директорът влезе, без да чака покана. Скулите му бяха поруменели, но лицето му бе смъртнобледо.
— Добре ли си? — Клей се изправи. — Значи все пак е сърцето, а?
— Радвам се, че ме попита — отвърна професорът. — Не бях напълно сигурен дали съм засял семето, но явно съм успял. — Погледна през рамо към коридора и затвори вратата с върха на бастуна си. — Изслушай ме внимателно, господин Ридъл — Клей, и не ми задавай въпроси, освен, ако не почувстваш, че е абсолютно наложително. Късно този следобед или рано тази вечер ще бъда открит мъртъв в леглото си и ти ще кажеш: „Явно наистина е било сърцето му, сигурно онова, което сторихме миналата нощ, му е дошло в повече.“ Разбираш ли?
Художникът кимна. Разбираше, именно поради тази причина остави възраженията си недоизказани. Едва ли щеше да постъпи така преди Сигнала, но светът се беше променил. Прекрасно знаеше защо директорът прави това предложение.
— Ако Джордан някога заподозре, че съм отнел живота си, за да го освободя от онова, което в крехката си момчешка възраст той възприема като свято задължение, има опасност да посегне на своя. В най-добрия случай може да изпадне в състояние, което възрастните по мое време наричаха „безнадеждна скръб“. Много ще тъгува за мен, но ще го преживее. Въпреки това не бива да допускате да научи истината. Мисълта, че съм извършил самоубийство, за да го накарам да напусне Гейтън, е забранена. Разбираш ли?
— Да — каза глухо Клей, след което добави: — Защо не изчакаш още един ден? Онова, за което си мислиш… може да не се наложи да го правиш. Може да не се случи нищо. — Сам не си вярваше, освен това бе сигурен, че директорът е твърдо решен да изпълни намерението си — виждаше го в изпитото лице на стареца, в стиснатите, подобни на тънки чертици устни, в блестящите му очи. Все пак отново положи усилие. — Изчакай още един ден. Може никой да не дойде.
— Чу онези писъци — изрече бавно професорът. — И почувства гнева им. Ще дойдат.
— Може би, но…
Възрастният мъж вдигна бастуна си, за да го прекъсне:
— И ако дойдат, ако могат да четат и нашите мисли, както тези на себеподобните си, какво ще прочетат в твоите?
Художникът не отговори; стоеше безмълвен и се взираше в лицето на Чарлс Ардай.
— Дори да не могат да четат мисли — продължи директорът, — какво предлагаш? Да останем тук, докато се изнизват ден подир ден, седмица подир седмица? Докато завали сняг? Докато издъхна от старост? Баща ми доживя до деветдесет и седем години. А ти имаш жена и дете.
— Жена ми и синът ми или са добре, или не са — отговори Клей. — Примирил съм се с тази мисъл.
Това беше лъжа и навярно събеседникът му я прочете в погледа му, защото печално се усмихна:
— Смяташ ли, че синът ти се е примирил да не знае дали баща му е жив, мъртъв или умопобъркан? След като е минала само една седмица?
— Това беше удар под кръста — каза с треперещ глас художникът.
— Така ли? Не знаех, че си разменяме удари. Във всеки случай нямаме рефер. Съвсем сами сме. — Професорът хвърли бегъл поглед към затворената врата и отново се обърна към Клей. — Уравнението е много просто. Ти не можеш да останеш, аз не мога да тръгна. Най-добре е Джордан да ви придружи.
— Но да ви изоставим тук като кон със счупен крак…
— Не съм кон — прекъсна го директорът. — Конете не прилагат евтаназия. — В този миг Том влезе при тях, но Чарлс Ардай невъзмутимо продължи: — Обмислял ли си някога идеята да правиш илюстрации и към книги?
— Повечето издателства намират стила ми за прекалено крещящ — усмихна се Клей. — Правил съм корици за неголеми издателства на фентъзи като „Грант“ и „Юлалия“. Както и към някои от книгите на Едгар Райс Бъроуз за Марс.
— Барзум! — извика професорът и размаха бастуна си във въздуха. В следващия момент обаче се хвана за гърдите и лицето му се изкриви. — Проклети киселини! Извини ме, Том — просто се отбих да си побъбрим с Клей, преди да се просна в кревата.
— Няма нищо — рече очилатият и се загледа след накуцващия старец, отдалечаващ се по коридора. Когато потракването на бастунчето заглъхна, той се обърна към художника:
— Добре ли е? Изглежда много блед.
— Мисля, че е добре — отвърна Клей и добави: — Нали щеше да обръснеш половината си мустак.
— Реших да го отложа, докато Алис се навърта около мен. Харесвам я, но понякога е много гадна.
— Гони те параноя…
— Благодаря ти, Клей, имах нужда да ми го кажеш. От една седмица не съм посещавал психоаналитика и вече започна да ми липсва.
— …съчетана със страх от преследване и мания за величие. Художникът се излегна на тясното легло, сключи длани под главата си и се загледа в тавана.
— Иска ти се вече да сме се махнали оттук, нали? — попита Том.
— Представа нямаш колко си прав.
— Всичко ще се оправи. Наистина.
— Така твърдиш ти, но знам, че страдаш от страх от преследване и мания за величие.
— Така е — усмихна се очилатият, — ала те се балансират от комплекс за малоценност и его- менструация, която се проявява на всеки шест седмици. Отгоре на всичко…
— … това е повече от достатъчно за днес — довърши Клей.
— Точно така.
Имаше нещо успокояващо в тези думи. Том каза и нещо друго, но Клей чу само: „Джордан мисли, че…“, преди да потъне в дълбините на съня.
27
Пробуди се с писъци, или поне така си помисли отначало; стреснато погледна Том, който спеше, закрил лицето си с хавлиена кърпа, и разбра, че писъкът е бил в съзнанието му. Дори да бе извикал насън, явно не
