Вятърът раздра поздравителната лента, красила таблото с резултата, и тя се приземи плавно върху спящите умопобъркани. На равни разстояния около игрището светеха червените лампички на касетофоните, които служеха като усилватели на уредбата-майка. Камионите бяха паркирани един до друг по средата на терена, издигайки се сред океана от тела като причудливи метални острови. Телефонните откачалки бяха изпоналягали толкова нагъсто около тях, че дори пространството между гумите бе заето. Клей си помисли отново за странстващите гълъби и затова как ловците от деветнайсети век са ги избивали с тояги. В началото на двайсети век целият им вид е бил заличен безвъзвратно…, но естествено те бяха само птици с малки птичи мозъци, неподлежащи на препрограмиране.
— Клей? — прошепна Том. — Сигурен ли си, че искаш да го направиш?
— Не… — отвърна художникът. Сега, след като се бе изправил лице в лице с проблема, виждаше колко много въпроси бяха без отговор. И какво щяха да правят, ако нещата се объркат, бе само един от тях. Ами ако всичко минеше нормално? Отговорът на този въпрос също бе неизвестен. Все пак странстващите гълъби не бяха способни на отмъщение, докато тези твари… Но смятам да опитам.
— Тогава да го направим. Защото, дори да оставим всичко друго настрана, „Ти озаряваш живота ми“ е пълна отврат.
Клей вдигна револвера, хвана дясната си китка с другата си ръка и се прицели в резервоара на единия камион. Щеше да стреля два пъти в него и два пъти в другата цистерна. Така щяха да му останат два патрона, а ако и те не му помогнеха, вече щеше да използва руското оръжие, което Алис бе нарекла „Татко Автоматко“.
— Да не забравиш да залегнеш, ако случайно гръмне — напомни на Том.
— Не се притеснявай — рече мъжът с тънките мустачки. Лицето му се бе изкривило в очакване на гърмежа и онова, което щеше да го последва.
Деби Бун вече се ориентираше към величествения финал на песента си и на Клей изведнъж му се стори от изключителна важност да стреля преди края на „Ти озаряваш живота ми“. „Ако не уцелиш от това разстояние, си пълен смотаняк“ — помисли си и натисна спусъка.
Нямаше нужда от втори изстрел. От центъра на цистерната изригна яркочервено цвете и за частица от секундата сиянието му озари назъбения кратер в лъскавата и гладка допреди малко метална повърхност. Вътре сякаш бе затворена самата преизподня. В следващия момент аленото цвете се превърна във фонтан от оранжево-бяла лава.
— Лягай! — изкрещя Клей на Том и го блъсна, преди да се стовари отгоре му в мига, в който нощта се преобрази в зноен пустинен ден. Титаничната експлозия сякаш разтърси всяка негова кост. Отломките от камиона засвистяха над главите им като смъртоносни шрапнели и за момент му се стори, че Том извика, но не беше съвсем сигурен, понеже земята потрепери от тътена на втори взрив и въздухът изведнъж стана парещ, парещ, парещ… Сграбчи Том за яката и го повлече към бетонната алея, водеща към белокаменната арка; бе присвил очи, за да ги предпази от нажежените въздушни вълни, които ги връхлитаха на могъщи талази от центъра на игрището. Нещо огромно се приземи върху тревата вдясно от него — по всяка вероятност двигателят на единия камион. Бе почти сигурен, че някои от металните парчета под краката му са били част от скелето на сцената.
Том крещеше и очилата му се бяха изкривили, ала се бе изправил на крака и поне на пръв поглед изглеждаше невредим. Двамата хукнаха по алеята като бегълци от Содом и Гомор. Издължените им сенки се носеха пред тях и Клей изведнъж си даде сметка, че около тях се сипят най-различни предмети — откъснати ръце и крака, парче броня и дори някаква женска глава с пламнала коса. Някъде зад тях отекна трети взрив и този път художникът бе този, който изкрещя. Краката му се преплетоха, той разпери ръце и полетя на земята. Целият свят излъчваше непоносима горещина и някаква невероятна, почти свръхестествена светлина — Клей имаше чувството, че се намира на сцената на самия Господ Бог. „Нямахме никаква представа какво правим — помисли си, докато погледът му се плъзгаше по парче изгоряла автомобилна гума, смачкана кутия от ментови дражета и синя рекламна шапка на «Пепси». — Нямахме никаква представа какво правим и сега ще платим с живота си.“
— Ставай! — извика му Том, но гласът му сякаш идваше от някакво отдалечено поне на километър място. В следващия момент почувства как дългите, изящни пръсти на мустакатия го сграбчват за рамото, сетне се появи и Алис. Тя го хвана за другото рамо и когато той я погледна, му се стори, че от нея струи ослепително сияние. Виждаше как маратонката танцува и се поклаща на китката й. По изцапаните й с кръв дрехи бяха полепнали разкъсани парчета плат и дори късчета обгорена плът.
Надигна се, но се строполи на коляно и Алис отчаяно го задърпа, докато той не се изправи отново. Някъде зад тях пропанът ревеше като разярен дракон. Джордан се втурна към тях, последван от накуцващия Чарлс Ардай — лицето на професора изглеждаше ярко розово, всяка бръчка лъщеше от пот.
— Не, Джордан! Дръпнете се веднага! — изкрещя Том.
Момчето моментално се подчини — хвана стареца през кръста и го притегли към себе си. В същия миг някакъв горящ торс с пиърсинг на пъпа тупна в краката на Алис и тя светкавично го изрита от алеята. „Пет години футбол“ — припомни си казаното от нея художникът, докато я наблюдаваше с възторг. Пламтящо парче от риза кацна на гърба й, ала Клей незабавно го бръсна с ръка, преди да е запалило косата й.
В горната част на стръмната алея гореше автомобилна гума, от която продължаваше да стърчи парче ос. Ако се бе приземила на пътя им, вероятно щяха сериозно да пострадат — най-малкото директорът — ала сега успяха да преминат край нея, задържайки дъха си заради задушливия дим. Миг по-късно вече тичаха към арката; Джордан придържаше професора от едната страна, Клей — от другата. На два пъти директорът бе пернал с бастуна си ухото на художника — без да иска естествено, но важното бе, че трийсет секунди след като бяха минали покрай горящата гума, вече стояха до каменната арка между стадиона и кампуса и задъхани наблюдаваха огромната колона черен дим над игрището.
Пламтящо парче от поздравителната лента, красила таблото за резултата, се приземи плавно до ложата за високопоставени гости сред облаче оранжеви искри.
— Знаеше ли, че ще стане така? — попита Том. Лицето му беше бяло около очите и червено покрай челото и бузите, а половината му мустак бе изгорял. Клей чуваше думите му, но гласът сякаш глъхнеше. Всичко му звучеше така, сякаш ушите му бяха натъпкани с памук или си бе сложил от онези тампони, които Арни със сигурност бе давал на съпругата си Бет, когато я водеше на стрелба по мишени. Където те без съмнение стреляха, екипирани с мобилни телефони и пейджъри, които висяха на кръста им като каубойски револвери.
— Знаеше ли? — извика Том и се опита да го раздруса, ала единственото, което успя да постигне, бе да разкъса ризата му.
— Полудя ли? — изхриптя Клей. Гласът му бе дрезгав, изсъхнал и хрускав като прегорена филийка. — Според теб щях ли да стоя там с револвер в ръка, ако знаех? Ако не беше онзи бетонен парапет, сега щяхме да се търкаляме по тревата, разсечени на две! Или да се реем в шибания въздух, превърнати на пепел!
Очилатият мъж внезапно се усмихна:
— Скъсах ти ризата, Батман.
Тези думи подействаха като шамар на Клей. Двамата се спогледаха и художникът изведнъж изпита неустоимо желание да прегръща и целува Том, защото бяха останали живи. Бяха живи и невредими, мамка му, и това бе най-важното.
— Искам да се върнем в резиденцията — прошепна Джордан. Гласът му трепереше от страх.
— При всички положения трябва да се отдалечим на по-безопасно разстояние — изтъкна директорът. Трепереше неудържимо, бастунът му потракваше в неравноделен ритъм по каменните плочи. — Слава Богу, че вятърът духа към Училищния хълм.
— Можеш ли да вървиш? — попита Том.
— Да, благодаря ти. Ако Джордан ми помага, мисля, че ще стигна до резиденцията.
— Избихме ги — промълви Алис. Машинално изтри с длан челото си, размазвайки още повече кървавите петна по кожата си. Клей никога не беше виждал такива очи, освен може би в някои снимки и комикси от петдесетте и шейсетте години. Спомни си как веднъж бе отишъл на един комикс-фестивал, когато бе още тийнейджър, и бе слушал Уолъс Уд да говори за рисуването на онова, което наричаше „Очите на паниката“. Сега виждаше точно това — само че в реалния живот на лицето на една петнайсетгодишна ученичка. — Алис, хайде. Време е да се връщаме в резиденцията — няма какво повече да правим тук.
Ала девойката сякаш не го чу. Изглеждаше толкова екзалтирана, че лицето й се бе изкривило в
