невъзможно да си спомни подобно нещо на фона на всичко онова, което се бе случило тази нощ, ала после осъзна, че не беше точно така. В съзнанието му изплува моментът, в който девойката бе помогнала на Том да се изправи след експлозията на втория камион. Тогава маратонката все още се поклащаше на ръката й. Цялата бе в кръв, а по дрехите й бяха полепнали парчета съдран плат и късчета обгоряла плът, но бебешкият „Найк“ бе там — беше абсолютно сигурен. Запита се дали детската обувчица все още висеше на китката й, когато Алис бе изритала пламтящия торс… и поклати глава. Не, можеше да се обзаложи на каквото и да било, че маратонката вече я нямаше.
— Развързала се е, миличка — рече. — Развързала се е и е паднала.
— Искаш да кажеш, че съм я изгубила! — Очите й невярващо се ококориха, в ъгълчетата им блеснаха сълзи. — Сигурен ли си?
— Сигурен съм — въздъхна Клей.
— Беше моят талисман — прошепна тя и две сълзи се търкулнаха по бузите й.
— Не — рече Том и я прегърна. — Ние сме твоят талисман.
Момичето го изгледа:
— Защо?
— Защото ни намери преди нея — рече очилатият. — И сме все още до теб.
Алис ги прегърна и те постояха така сред оскъдните принадлежности на Алис, разпилени по пода на приемната.
25
Пожарът достигна една от сградите от учебния корпус, която директорът нарече „Хакъри Хол“. После, около четири сутринта, вятърът утихна и огънят спря да се разпространява. Когато слънцето изгря, целият кампус миришеше на пропан, изгоряло дърво и овъглени тела, яркосиньото небе на прекрасната октомврийска утрин бе затъмнено от грамадния стълб сиво-черен дим, която продължаваше да се издига от футболното игрище. Обитателите на Четъмската резиденция бяха все още там. Ситуацията, в която се намираха, наподобяваше наредени една след друга плочки от домино — директорът не можеше да пътува, освен с кола, пътуването с кола бе невъзможно, а Джордан не искаше да тръгне без професора. Никой не бе в състояние да го накара да промени решението си — дори самият Чарлс Ардай. Алис, която се бе примирила със загубата на талисмана, отказваше да потегли на път без момчето, Том не искаше да тръгне без нея. Клей, от своя страна, нямаше никакво желание да продължава пътуването си без тях. С ужас призна пред себе си, че поне за момента Том и Алис са по-важни за него от собствения му син, макар да бе сигурен, че ще платят висока цена за стореното с телефонните откачалки, ако останеха в близост до местопрестъплението.
Смяташе, че на разсъмване ще се почувства по-добре, ала се лъжеше.
Петимата стояха в приемната и наблюдаваха игрището през френския прозорец, ала от димящите пепелища не се появи нищо, а единственият звук бе едва доловимото пращене на огъня, който загриза спортните кабинети и съблекалните, след като от трибуните останаха само овъглени скелети. Телефонните откачалки, които нощуваха там, бяха „изпържени“, както беше казала Алис. От противната воня на всички им се повдигаше. Клей вече бе повърнал веднъж и знаеше, че и с другите се бе случило същото — дори с директора.
„Направихме голяма грешка“ — за пореден път си каза той.
— Трябва да продължите по пътя си — рече Джордан. — Не бива да стоите тук само заради нас. Всичко ще бъде наред като преди. Нали, сър?
Ала Чарлс Ардай не отговори — цялото му внимание бе съсредоточено в Клей.
— Какво се случи вчера, когато двамата с Том бяхте в бензиностанцията? — попита. — Мисля, че тогава е станало нещо, заради което изглеждаш така.
— О? И как точно изглеждам?
— Като животно, надушило капан. Да не би онези на улицата да са ви забелязали?
— Не беше точно така. — Не му харесваше да го наричат „животно“, но не можеше да отрече, че представляваше точно това: същество, за което важеше принципът „приемай кислород и храна, бълвай въглероден двуокис и лайна и си живуркай щастливо и доволно“.
Професорът се почеса по хълбока и Клей се запита дали наистина го сърбеше, или просто ставаше въпрос за театрален жест, прецизно отработен в лекционните зали.
— А какво точно беше?
И тъй като вече не се стараеше да щади другите, художникът му разказа какво бяха видели в офиса на бензиностанцията — бой за кутия със сладки, който бе прераснал в нещо друго. Разказа му за шумолящите листове хартия, за пепелта, която се въртеше в пепелника като вода, оттичаща се в канала на ваната, за подрънкващите ключове и за струйника, който бе паднал от колонката за бензин.
— И аз забелязах тези „явления“ — рече Джордан, Алис само кимна. Том спомена как внезапно се почувствал като човек, на когото не му стига въздухът („Все едно получих астматичен пристъп“) и Клей се съгласи. Двамата се опитаха да обяснят усещането за нагнетяването на някакво напрежение във въздуха („Досущ като промяната в атмосферата преди гръмотевична буря“ — каза художникът), а очилатият мъж рече, че въздухът сякаш внезапно „натежал“, после добави:
— Тогава той и позволи да вземе две кейкчета и всичко се нормализира. Частичките пепел спряха да кръжат в пепелника, ключовете престанаха да дрънчат, а усещането за предстояща гръмотевична буря избледня и изчезна. — Погледна Клей за потвърждение и художникът кимна.
— Защо не ни казахте по-рано? — обвиняващо попита Алис.
— Защото нямаше да промени нищо — отвърна Клей. — Бяхме твърдо решени да изпепелим тези твари.
— Абсолютно — подкрепи го Том.
— Смятате, че телефонните откачалки започват да развиват пси-способности, нали? — предположи Джордан.
— Не те разбирам — намръщи се Том.
— Така се наричат способностите, благодарение на които хората могат да преместват предмети само със силата на мисълта си. Или по време на някой инцидент, когато емоциите им излязат извън контрол. Пси- способностите като телекинезата и левитацията…
— Левитация? — хлъцна Алис, ала хлапето не й обърна внимание.
— … са само разклонения на пси-дървото. Стволът му е телепатията — основата на всички тези неконтролируеми таланти, и точно от нея се боите, нали? Рояците да не развият телепатична връзка помежду си.
Пръстите на Том се стрелнаха към мястото, където се бе намирал половината му мустак, ала напипаха само почервеняла кожа.
— Хм, може би е вярно… — замисли се той. — Макар че…
Джордан подмина и това.
— Да кажем, че е така. Страх ни е, че телефонните откачалки ще станат истински телепати, не някакви си зомбита с групов инстинкт. Следователно какво? Роякът от колежа „Гейтън“ е мъртъв — членовете му са измрели, без да успеят да подскажат кой ги е изпепелил, защото са загинали по време на дълбокия си сън или каквото там правят, докато се блещят към небето… — Момчето махна с ръка. — Затова, ако се тревожите, че са предали по телепатичен път имената и описанията ни на своите приятелчета в региона, можете да си отдъхнете — просто няма кога да са го сторили.
— Джордан… — подхвана директорът и потръпна. Продължаваше да чеше хълбока си.
— Сър? Добре ли сте?
— Да. Ако обичаш, донеси ми опаковката зантак25 от банята. И бутилка минерална вода…
Хлапето се втурна да изпълни заръката му.
— Нямаш язва, нали? — попита Том.
— Не — отвърна директорът. — По-скоро стрес. Стар… не мога да кажа „приятел“… познайник?
— Сърцето ви добре ли е? — попита загрижено Алис.
