болезнена гримаса — като дете, което е преяло със сладкиши. Очите й пламтяха.
— Нищо не би могло да оцелее в този ад.
Том улови Клей за ръката и художникът изпита болка като от слънчево изгаряне.
— Какво ти става? — попита мъжът с половината мустак.
— Мисля, че направихме грешка.
— Да не си почувствал нещо като в бензиностанцията? — разтревожи се Том, а очите зад килнатите очила го гледаха изпитателно. — Когато мъжът и жената се караха за проклетите кейкчета…
— Не, просто мисля, че сгрешихме — повтори Клей. Всъщност онова, което усещаше, бе много по- силно — знаеше, че са направили грешка. — Тази нощ трябва да се махнем оттук.
— Щом казваш, ще го направим — въздъхна Том. — Хайде, Алис.
Тя закрачи заедно с тях към резиденцията — двете газени лампи, които бяха поставили пред големия панорамен прозорец, сияеха като примамващи гостоприемни фарове в прорязвания от пъклено червени отблясъци мрак — ала само след няколко метра се обърна отново. Специалната ложа за гости и трибуните също бяха пламнали. Звездите над футболното игрище бяха изчезнали; дори луната бе само неясно привидение, танцуващо лудешки зад завесата от дим и мъгла.
— Умряха, пукнаха, изпържиха се — рече доволно момичето. — Гори, малката, гори…
Въздухът внезапно бе процепен от ужасяващ вик — този път обаче не идваше от Гленс Фолс или Литълтън (или което и да е друго място, отдалечено на петнайсет километра разстояние), а от игрището пред тях. Освен това в него нямаше нищо призрачно — беше писък на агония, нададен от едно-единствено същество, което съзнаваше — Клей бе абсолютно сигурен в това, че чудовищната болка, пробудила го от дълбокия му сън, означава само едно: в момента изгаря живо.
Тийнейджърката изкрещя и с длани запуши ушите си, изцъклените й очи искряха уплашено в алената нощ.
— Не биваше да го правим! — проплака Джордан и стисна китката на директора. — Сър, не биваше да го правим!
— Вече е твърде късно — въздъхна Чарлс Ардай.
24
Раниците им бяха доста издути, когато час по-късно ги подпряха на вратата на резиденцията. Във всяка имаше по няколко ризи, храна, кутии със сокове, батерии и резервни фенерчета. Клей беше казал на Том и Алис да съберат колкото се може по-бързо принадлежностите си и сега той бе този, който сновеше из приемната и от време на време хвърляше угрижени погледи през панорамния прозорец.
Пламъците на терена бяха поутихнали, ала трибуните и ложата за специални гости продължаваха да горят. Целият стадион искреше в нощта като нажежена до бяло подкова. Нищо, което се намираше там, не би могло да остане живо — Алис беше права, но на два пъти след завръщането си в къщата (директорът се клатушкаше като пияница, въпреки задружните им усилия да го поддържат) те чуха призрачните писъци на другите рояци. Клей се мъчеше да си внуши, че в тях не се долавя ярост, че това е плод на въображението му, на просмуканото му с чувство за вина въображение на убиец… масов убиец — ала без особен успех.
Да, стореното беше огромна грешка, но какво друго можеха да направят? Двамата с Том бяха почувствали нарастващите им сили, бяха ги видели, а това бяха само две откачалки в крайна сметка, нали? Кой бе в състояние да каже как ще се разгърнат необикновените им способности с течение на времето? И можеха ли да ги оставят да се развиват?
— И да действаш, и да бездействаш, все губиш — измърмори и се извърна от прозореца. Нямаше представа колко дълго се е взирал в горящия стадион, а се въздържаше да поглежда часовника си. Беше лесно да се остави на плъха на паниката — съвсем малко му трябваше, за да изскочи от клетката си, а излезеше ли веднъж на свобода, щеше да се нахвърли и на другите. Най-напред върху Алис. Девойката бе успяла да възвърне донякъде самообладанието си, ала обвивката на самоконтрола й беше много тънка. „Толкова тънка, че да четеш вестник през нея“ — би казала неговата майка. Макар че самата Алис бе твърде млада, не се поддаваше на паниката и тревогата най-вече заради другото хлапе, защото се боеше, че примерът й ще се окаже заразителен. Другото хлапе. Джордан.
Клей се хвърли към входната врата; видя, че раниците са само три, и се втурна по коридора, където се натъкна на Том, който тъкмо слизаше по стълбите. Сам.
— Къде е момчето? — попита. Слухът му се възвръщаше, но гласът му се стори странно отдалечен и глъхнещ, сякаш принадлежеше на някой друг. — Трябваше да му помогнеш да си подреди нещата — Ардай каза, че бил взел някаква раница от общежитието си, когато…
— Джордан няма да дойде — информира го Том. Изглеждаше уморен, тъжен и объркан. В допълнение към това половината мустак му придаваше и налудничав вид.
— Моля?
— По-тихо, Клей. Решението не е мое — просто ти го съобщавам.
— Тогава ми обясни какво става, за Бога.
— Джордан не иска да тръгне без директора. Каза: „Не можете да ме принудите.“ И ако наистина смяташ да потеглим тази нощ, мисля, че момчето е напълно право за себе си.
В този момент Алис излезе от кухнята. Беше се измила, косата й бе сресана и завързана на конска опашка, беше облякла чиста риза, която стигаше до коленете й. Лицето й беше по-силно обгорено. Клей си каза, че трябва да се смятат за късметлии, задето нямаха мехури.
— Алис — подхвана, — трябва да приложиш женския си чар над Джордан. Той…
Тийнейджърката мина покрай него, сякаш не беше казал нищо, приклекна до раницата си и я отвори. Художникът наблюдаваше изумен как тя вади нещата си едно след друго и хвърли въпросителен поглед към Том, ала онова, което прочете по лицето на нисичкия мъж, бе единствено разбиране и съчувствие… към момичето.
— Какво става? — попита. — Какво става тук, мамка му? — През последната година, която бяха прекарали заедно с Шарън, често се бе чувствал по абсолютно същия начин и се мразеше за това, но, по дяволите, такова усложнение бе последното нещо, от което се нуждаеха сега. Прокара пръсти през косата си. — Някой ще ми каже ли?
— Погледни ръката й — рече Том.
Художникът го послуша и видя, че мръсната връзка за обувки още си е там, но маратонката я няма. Колкото и абсурдно да беше, почувства как стомахът му се свива. А може би не беше толкова абсурдно. При положение че бебешкият „Найк“ имаше значение за Алис… а той определено имаше. Какво от това, че беше само някаква си детска обувчица?
Резервната й риза и памучният пуловер (на който пишеше „ПОДДРЪЖНИЦИ НА ГЕЙТЬН“) излетяха от раницата, последвани от батериите, които се търкулнаха на пода, а резервното фенерче бе запратено с такава сила към стената, че стъклото му се строши. Ставащото бе напълно достатъчно, за да го убеди. Не беше някое от истеричните избухвания на Шарън Ридъл, възпламенени от прозаичния факт, че им е свършило нескафето или специалният сладолед „Чънки Мънки“ — виждаше проявите на истинския, неподправен и суров ужас.
Приближи се до Алис, приклекна до нея и хвана дланите й. Усещаше с почти болезнена яснота как секундите отлитат една подир друга и се превръщат в минути, които трябваше да използват, за да оставят този град зад гърба си, в същото време долавяше и галопиращия пулс на тийнейджърката. И виждаше очите й. Паниката бе заменена от агония, и Клей осъзна, че девойката бе вложила всичко в тази маратонка — майка си, баща си, приятелите си, Бет Никърсън и злочестата й дъщеря, огнения ад на футболното игрище, всичко.
— Няма я! — изпищя момичето. — Мислех си, че съм я опаковала с другите неща, но я няма! Не мога да я намеря!
— Спокойно, миличка, успокой се — заговори й нежно Клей, като продължаваше да държи ръцете й. Вдигна китката й, където бе завързана връвчицата. — Погледни — рече тихо и изчака, докато очите й се фокусират, преди да й посочи краищата под възела, където се виждаше и втора джуфка.
— Прекалено дълга е — изхлипа Алис. — Преди не беше толкова дълга.
Художникът се опита да се сети кога за последен път е видял бебешкия „Найк“. Каза си, че е
