Клей се спогледа с Том. Не бяха телепати, но за момент изглеждаха като такива. „А сега какво?“ — сякаш питаше взорът на Том. Художникът отново се загледа в Разръфания. Чудеше се дали усещаш, когато ти четат мислите, и дали чернокожият с анорака на Харвард не правеше точно това. Протегна ръце към обезобразеното създание. Продължаваше да държи револвера, но нито Разръфаният, нито друго зомби изглеждаше изплашено от оръжието. Художникът обърна дланите си нагоре: „Какво искате?“
Съществото от кошмара му се усмихна. В усмивката му нямаше нищо весело, ведро или лъчезарно. На Клей му се стори, че съзира гняв в тъмнокафявите очи, ала сетне си каза, че това бе само на повърхността им. Под външния пласт нямаше искрица живот. Беше все едно да гледаш усмивката на кукла.
Разръфаният килна глава и вдигна един пръст — „Почакай.“ В същия миг откъм „Колежанска“ сякаш по даден сигнал, проехтяха писъци. Писъци на хора, обзети от нечовешка агония. На техния фон едва се различаваха гърлените, хищнически ревове на палачите им.
— Какво правите? — изкрещя Алис. Пристъпи напред, мачкайки трескаво бебешкия „Найк“. Връзката за обувки продължаваше да се поклаща на лявата й китка и хвърляше тънки като чертици сенки върху кожата й. — Какво правите с хората там?
„Сякаш — помисли си Клей, — можеше да има някакво съмнение.“
Тийнейджърката вдигна пистолета, ала Том реагира светкавично и я спря, преди да успее да натисне спусъка. Побесняла, Алис се обърна към него и го заудря с другата си ръка.
— Пусни ме веднага! — крещеше. — Не чу ли? НЕ ЧУ ЛИ?
Клей я хвана през кръста и я издърпа. Джордан ужасено се блещеше от коридора, а Разръфаният стоеше начело на отряда умопобъркани; лицето му бе изкривено от усмивка, прикриваща ярост, а под нея се криеше… нищо, доколкото художникът можеше да каже. Ни-щич-ко.
— Безопасността ни стои на първо място — каза Том след кратка пауза. — Да благодарим на бога за дребните неща — добави, след което се обърна към Алис: — Да не искаш да ни убият?
— А ти да не си мислиш, че ще ни оставят да си тръгнем! — изкрещя момичето толкова бързо, че Клей едва разбра думите й. Откъм обрамчената с дървета улица, минаваща покрай колежа, продължаваха да ехтят писъци и ревове. Някаква жена изкрещя: „Не, моля ви, недейте!“, след което думите й се изгубиха в пронизителен вой, недвусмислено свидетелство за нечовешка болка.
— Не знам какво смятат да ни сторят — каза Том, опитвайки се да говори колкото се може по- спокойно, — но ако искаха да ни убият, нямаше да постъпват така. Погледни го, Алис — онова, което става, е заради нас.
Отекнаха няколко изстрела — явно клетниците се опитваха да се защитят с всички средства, с които разполагаха, ала гърмежите се изгубиха в морето от писъци и вой. Виковете идеха от района, където бяха изгорени труповете, и продължиха не повече от десет минути, но понякога времето наистина бе относително. Тези десет минути се сториха като часове на Клей.
30
Писъците най-сетне стихнаха. Алис стоеше между Том и Клей, привела глава. Бе оставила пистолетите си върху шкафчето в коридора, а Джордан държеше ръката й и наблюдаваше съсредоточено Разръфания и събратята му, които не бяха помръднали от местата си. Досега момчето не бе забелязало отсъствието на директора, но художникът знаеше, че това щеше да се случи съвсем скоро и тогава щеше да започне поредната ужасна сцена от мрачната драма на днешния ден.
Разръфаният направи крачка напред и се поклони леко, разпервайки ръце, сякаш искаше да каже: „На вашите услуги.“ Сетне вдигна глава и посочи Училищния хълм и улицата зад него. В същото време погледна към неголямата групичка, строена до двете купчини разтопени стереоуредби. Значението на този жест бе пределно ясно за художника: „Пътят е ваш. Махайте се от тук и поемайте по него.“
— Може би ще го сторим — каза той. — Междувременно нека изясним нещо. Сигурен съм, че можете да ни избиете до крак — численото ви превъзходство е очевидно, но ако не възнамерявате да се връщате в главната си квартира, утре някой друг ще командва парада. Защото смятам лично да се уверя, че вие ще си тръгнете първи оттук.
Разръфаният залепи длани за обезобразените си бузи и театрално ококори очи: „О, Боже!“ Телефонните откачалки зад него бяха безизразни като роботи. Клей ги гледа изпитателно в продължение на още няколко секунди, след което влезе в къщата и затвори вратата.
— Съжалявам — каза глухо Алис. — Просто не можах да се въздържа, когато ги чух да крещят.
— Няма нищо — усмихна се Том. — Важното е, че никой от нас не пострада. М виж — върнаха ти Мистър Маратонко. Девойката сведе поглед към бебешкия „Найк“.
— Така ли са разбрали, че сме били ние? Дали са ни надушили като хрътки, тръгнали по следа?
— Не — поклати глава Джордан. Седеше на един стол с висока облегалка до поставката за чадъри и изглеждаше мъничък, уморен и изплашен. — Така ни показват, че знаят кой е виновникът. Или поне така си мисля.
— Да — подкрепи го Клей. — Бас ловя, че са го знаели още преди да дойдат тук. Вероятно са го узнали от сънищата ни по същия начин, както и ние разбрахме за онзи урод.
— Аз не съм… — започна Алис.
— Защото си се събудила — прекъсна я Том. — Но не се безпокой — мисля, че занапред ще имаш достатъчно възможности да си наваксаш. — Направи кратка пауза. — В случай че има нещо друго, което да ни каже, естествено. Не разбирам това. Ние го направихме. Ние го направихме и те знаят, че сме ние — абсолютно съм убеден.
— Така е — въздъхна художникът.
— Тогава защо да убиват сума ти невинни бежанци, когато със същата лекота — добре де, почти със същата, могат да нахлуят тук и да ни разкъсат? Разбирам, че искат да си отмъстят, но не виждам смисъл да…
В този миг Джордан се плъзна от стола си и като се огледа с изражение на растяща тревога, попита:
— Къде е директорът?
31
Художникът успя да го настигне чак на площадката на втория етаж.
— Почакай, Джордан! — извика му.
— Не! — отвърна хлапето. Лицето му изглеждаше по-бледо и ужасено от всякога. Косата му бе разчорлена и стърчеше на всички страни, сякаш се опитваше да се подреди в прическа. — Той трябваше да бъде с нас! Трябваше да бъде с нас по време на тази гадост! Щеше да бъде с нас, ако беше добре! — Устните му започнаха да треперят. — Помниш ли как потриваше хълбока си? Ами ако не са били стомашни киселини?
— Джордан…
Ала момчето не му обръщаше никакво внимание и Клей бе готов да се обзаложи, че е забравил за Разръфания и зомбираните му кохорти — поне за известно време. Джордан се изтръгна от ръцете на художника и се понесе по коридора с викове „Сър! Сър!“, съпроводен от строгите погледи на някогашните директори на колежа, които навъсено го наблюдаваха от портретите си по стените.
Художникът погледна надолу към стълбите. Алис не можеше да му помогне — тя седеше в подножието на стъпалата с приведена глава и се взираше в шибаната си маратонка, сякаш беше черепът на Йорик — ала Том беше тръгнал бавно нагоре.
— Какво става? — попита очилатият мъж, когато се изкачи на площадката на втория етаж.
— Ами… Джордан смята, че директорът щеше да се присъедини към нас, ако е добре, и си мисля, че…
Изведнъж момчето закрещя и острият му сопран като копие прониза мозъка на художника. Том реагира пръв и се понесе по коридора; Клей се забави няколко секунди на площадката, сепнат от ужасна мисъл: „Човек не крещи така, когато открива починал от сърдечен пристъп. Сигурно старецът я е оплескал. Може да е сгрешил лекарството.“ Беше стигнал до половината на коридора, когато Том изкрещя потресен:
