ни покаже колко е силен?
— Възможно е — вдигна рамене човекът с конската опашка. — Но едва ли е само заради това. Фоните могат да артикулират звуци и съм сигурен, че мислят, макар и не като хората… ала според мен не могат да произнасят цели думи.
— Засега — добави Джордан.
— Да, засега — съгласи се ученият. Погледна часовника си и това подсети Клей да се консултира със своя. Вече беше три без петнайсет.
— Той ни каза да поемем на север — заяви Рей. — Каза ни „КАШУОК = БЕЗ — ПОК.“ Освен това ни каза, че с изгарянето на рояци вече е свършено, защото са поставили пазачи…
— Да, вече ги видяхме в Рочестър — намеси се Том.
— И сте видели доста надписи „КАШУОК = БЕЗ — ПОК“, нали?
Том, Клей и Джордан кимнаха.
— Социологът в мен веднага започна да се съмнява в тези надписи — сподели Дан. — Но не в първоначалния им произход — сигурен съм, че първите указания са били разпространени веднага след излъчването на Сигнала от оцелели, които са сметнали, че място, където мобилните телефони са без покритие, ще бъде идеалното убежище в конкретната ситуация. Замислих се как тази идея — и респективно надписите, могат да се разпространят толкова бързо в едно катастрофично разпаднало се общество, където всички форми на комуникация (освен класиката „От моята уста в твоите уши“, разбира се) са претърпели пълен крах. Отговорът се налага от само себе си, след като приемем, че се е появила една нова форма на комуникация, достъпна само за дадена група.
— Телепатия — прошепна Джордан. — Онези, фоните. Те искат да отидем в Кашуок. — Момчето обърна изплашените си очи към художника. — Наистина е улеят към кланицата! Клей, моля те, не отивай там! Защото е по нареждане на Разръфания!
Ала преди Клей да каже нещо, Дан Хартуик взе думата с присъщата за един преподавател академична дързост — все пак лекциите бяха негова стихия, а прекъсването на студентите — ежедневен спорт.
— Боя се, че наистина трябва да побързаме. Ще ви покажем нещо — нещо, което ректорът на Харвард пожела да ви покажем, ако трябва да сме съвсем честни…
— Как го направи — в сънищата ви или лично? — попита Том.
— В сънищата ни — промълви Дениз. — Само веднъж ни се яви лично — след като изпепелихме рояка в Нашуа…
— Тогава дойде да ни провери — измърмори Рей. — Да види кои са дръзнали да извършат такова светотатство…
Дан търпеливо изчака спътниците му да изчерпят тази тема и продължи:
— Решихме да се съгласим, защото така или иначе съвпадаше с посоката ни…
— Значи сте вървели на север, така ли? — прекъсна го Клей.
Мъжът с прошарената коса нервно погледна часовника си, после отговори:
— Ако погледнете внимателно надписа на табелата, ще видите, че предлага избор. Всъщност възнамерявахме да поемем на запад, не на север.
— Точно така — изсумтя Рей. — Може да съм тъп, но не съм луд.
— Онова, което ще ви покажа… по-скоро ще послужи на нас — каза Дан. — Между другото, като си говорим за ректора на Харвард — или Разръфания, ако така предпочитате, искам да изясним нещо. Появата му вероятно е била грешка, и то сериозна. Той е само персонифициран образ на рояка. Един псевдопод, който обединеното съзнание на рояците (или свръхроякът) протяга пред нас, когато си има работа с обикновени нормита или с луди нормита като нас. Мисля, че в момента по целия свят са се образували такива свръхрояци и нищо чудно всеки да използва подобен псевдопод. Не е изключено и да са повече от един. Ето защо не си мислете, че когато говорите с Разръфания, имате пред себе си истински човек. Това е самият рояк.
— Кога ще ни покажеш онова, което той иска да видим? — попита Клей. Положи усилия, за да говори спокойно, защото съзнанието му сякаш щеше да се взриви. Единствената му ясна мисъл беше, че ако намери сина си, преди да е отишъл в Кашуок, все още има шанс да го спаси. Разумът му бе категоричен, че Джони отдавна вече е там, ала един друг глас (който не беше напълно лишен от логика) му нашепваше, че може да се е случило нещо, което да забави момчето и групата, с която се движеше. Можеше и да са се разколебали. Не бе изключено дори ТР-90 да се окаже резерват за нормита, който фоните бяха създали. „Професор Ардай беше прав — каза си той, — умът пресмята, духът копнее, а сърцето си знае своето.“
— Елате — каза им възрастният мъж. — Не е далеч. — Взе фенерчето и закрачи по банкета на северния ръкав на Шосе № 11, насочил яркия лъч към краката си.
— Нали ще ме извините, ако не дойда с вас — обади се Дениз. — Веднъж ми беше напълно достатъчно.
— Мисля, че гледката ще ви подейства… как да го кажа… в известен смисъл удовлетворяващо — рече Дан. — Естествено целта й е съвсем друга — да подчертае както пред нашата, така и пред вашата група, че сега фоните владеят положението, и трябва да им се подчиняваме безпрекословно. — Той спря и фенерчето му освети пощенска кутия с изрисувано на нея куче. — Тук е — в съннограмата си ректорът на Харвард ни обърна внимание на кучето, за да не сбъркаме къщата. Съжалявам, че Джордан ще трябва да види това, но мисля, че е най-добре да знаем с какво си имаме работа — добави той, докато крачеха по алеята към къщата. Когато я доближиха, Клей видя, че представлява едноетажна дървена постройка, издигаща се насред морава с размерите на пощенска марка. Гънър висеше разпънат между прозореца на дневната и външната врата. Носеше само оплескани с кръв боксерки. От ръцете, стъпалата, китките и коленете му стърчаха огромни гвоздеи („Досущ като онези, с които закрепват железопътните релси“ — помисли си художникът.) До ходилата му, с разтворени крака и гръб, облегнат на стената на къщата, седеше Харолд. Също като Алис, когато я срещнаха за първи път, и червенокосият младеж сякаш носеше лигавник от съсирена кръв, но не изтекла от носа му. В дясната си ръка той още стискаше парчето стъкло, с което бе разпорил гърлото си, след като собственоръчно бе разпънал дългокосия си приятел.
От врата на Гънър висеше картон, с големи черни букви бяха написани три думи: „IUSTITIA EST COMMODATUM.“
9
— Ако не знаете латински… — започна Дан Хартуик.
— Спомням си малко от гимназията — прекъсна го Гом. — „Справедливостта е въздадена.“ Заради убийството на Алис е. Задето дръзнаха да докоснат една от недосегаемите.
— Точно така. — Дан изключи фенерчето си. Рей направи същото. — Освен това служи и като предупреждение съм останалите. Пък и не фоните са ги убили, въпреки че със сигурност са можели да го сторят.
— Знаем — рече Клей. — Нали си отмъстиха за онова, което направихме в Гейтън.
— Същото направиха и в Нашуа — отбеляза мрачно Рей. — Ще помня тези писъци до края на живота си. Беше ужасно. Също като това тук. — Той посочи тъмната фасада на къщата. — Накарали са дребния да разпъне големия, а големия — да стои неподвижно, докато дребният го кове. А когато дългокосият вече е бил разпънат, са внушили на червенокосия да си пререже гърлото.
— Също като с директора — промълви Джордан м хвана ръката на Клей.
— Това е силата на умовете им — каза Рей. — Според Дан причината всички да се запътят към Кашуок се дължи и на това. Може би именно заради подсъзнателните им внушения и ние поехме на север, макар да си казвахме, че го правим само за да ви покажем ужасията и да ви убедим да се присъедините към нас. Разбирате ли?
— Разръфаният ли ви каза за сина ми? — попита Клей.
— Не, но ако го беше направил, съм сигурен, че щеше да ни каже, че момчето ти е с другите нормита, и двамата ще се съберете и ще заживеете щастливо в Кашуок — рече Дан Хартуик. — И знаете ли какво — забравете онези сънища, в които стоите на платформи, докато ректорът на Харвард казва на побеснялата тълпа, че сте луди. Този край не е за вас — не бива да е за вас. Сигурен съм, че вече сте премислили всички възможни сценарии, включително и този, в който Кашуок и другите зони без покритие са нещо като
