преди да убият Алис. Когато бе сънувал огромния стадион с осветителните кули и платформите.
Мъжът с прошарената коса се изправи и спалният чувал се свлече. Клей видя, че имат пушки, но господин Конска опашка вдигна ръце, за да покаже, че не е въоръжен. Жената направи същото и когато спалният чувал се свлече около краката й, не останаха никакви съмнения за бременността й. Техният спътник с шапката на „Долфинс“ беше висок и изглеждаше около четирийсетгодишен. И той вдигна ръце. Тримата останаха в това положение в продължение на няколко секунди, след което най-възрастният извади от джоба на измачканата си риза очила със златни рамки и си ги сложи. Дъхът му се превръщаше в бяла пара в мразовития нощен въздух и се издигаше към крайпътната табела.
— Гледай ти! — възкликна. — Ректорът на Харвард каза, че вероятно ще минете оттук, и се оказа прав. Умен е този тип, ректорът на Харвард, въпреки че ми се струва младичък за длъжността си, а и няма да е зле да си направи пластична операция, преди да се среща с богати дарители.
— Кои сте вие? — попита Клей.
— Разкарай тази светлина от лицето ми, млади човече, и ще ти кажа с удоволствие.
Том и Джордан насочиха фенерчетата си към земята. Клей направи същото, ала другата му ръка машинално се стрелна към ръкохватката на револвера на Бет Никърсън.
— Аз съм Даниъл Хартуик от Хавърхил, Масачузетс — представи се възрастният. — Младата дама е Дениз Линк, също от Хавърхил, а джентълменът вдясно е Рей Хюизенга от Гроувланд — един съседен град.
— Привет — каза Рей Хюизенга и направи поклон, който беше едновременно смешен, тромав и очарователен. Художникът усети как пръстите му пускат дръжката на пистолета.
— Ала имената ни вече нямат кой знае какво значение — продължи Даниъл Хартуик. — По-важното в случая е какви сме, поне според фоните — добави и ги изгледа мрачно. — Ние сме луди. Също като вас.
8
Дениз и Рей приготвиха скромна среднощна закуска на газовия примус („Тия консервирани наденички не са толкова гадни, ако ги повариш малко повече“ — беше казал Рей), докато си говореха — по-точно, докато Дан говореше. Едно от първите неща, които им каза, беше, че часът е два и двайсет, а най-късно в три възнамерявал „малката му храбра дружина“ да поеме отново на път. Изтъкна, че искал да изминат колкото се може повече километри, преди фоните отново да плъзнат наоколо.
— Защото те не излизат през нощта — рече и добави с горчива усмивка. — Поне засега де. Може би по-късно, когато програмирането им завърши — или придобие що-годе завършен вид, това ще се промени, но за момента…
— И ти ли мислиш, че се случва точно това? — прекъсна го Джордан. За първи път след смъртта на Алис момчето изглеждаше заинтригувано от нещо. — Че фоните се препрограмират досущ като компютри, чиито хард-дискове са били…
— Изтрити, да, да — кимна Дан, сякаш това бе най-очевидното нещо на света.
— Случайно да си научен работник? — полюбопитства Том.
Мъжът с конската опашка се усмихна:
— Навремето завеждах катедрата по социология в Колежа по изкуства и технологии в Хавърхил. Ако ректорът на Харвард има най-страшен кошмар, това съм аз.
Дан Хартуик, Дениз Линк и Рей Хюизенга бяха унищожили не един, а два рояка. Открили първия съвсем случайно — в автомобилното гробище на Хавърхил, докато се опитвали да намерят изход от града. Тогава групата мм била двойно по-голяма. Случило се два дни след излъчването на Сигнала, когато фоните били все още телефонни откачалки и се избивали помежду си със същата стръв, с която разкъсваха и нормитата. Този рояк бил съвсем малък — само седемдесет-осемдесет парчета, и ги запалили с бензин.
— Втория път обаче, в Нашуа, използвахме динамита, който намерихме във фургоните на един строеж — обясни Дениз. — Вече бяхме изгубили Чарли, Ралф и Артър. Ралф и Артьр ни изоставиха, а Чарли — горкият стар Чарли, получи сърдечен удар. Рей знаеше да борави с динамита, защото навремето е работил по строежи.
Мъжът с шапката на „Долфинс“, който бе коленичил до примуса и разбъркваше боба, вдигна свободната си ръка и им махна.
— След това — пое щафетата Дан Хартуик — започнахме да виждаме надписите „КАШУОК = БЕЗ — ПОК“. Сториха ни се забавни, нали, Дени?
— Да — кимна жената. — Като детско стихче — „Новина е туй голяма — в Кашуок мобилни телефони няма.“
Тръгнахме на север също като вас и когато започнахме да виждаме тези знаци, ускорихме ход. Само аз не бях във възторг от тази идея, защото загубих съпруга си след излъчването на Сигнала. Заради тези копелета детето ми няма да познава баща си. — Видя как Клей потръпна и побърза да добави: — Съжалявам. Зная, че синът ти е отишъл в Кашуок.
Художникът зяпна от изумление.
— О, да — рече Дан и взе чинийката, която му подаде Рей. — Ректорът на Харвард знае всичко, вижда всичко, има досиетата на всички… или поне се опитва да ни убеди в това. — Намигна на Джордан и момчето се ухили.
— Дан ми разказа каква е неговата хипотеза за случилото се — намеси се Дениз. — Някаква терористична група — или просто неколцина психопати, бачкащи в нечий гараж, — са задействали хаоса, ала никой не е имал и най-малка представа докъде ще се стигне, фоните изпълняват роля, нищо повече. Не са отговорни, задето са станали такива, нито пък са отговорни за сегашните си действия, защото…
— Защото действията им са подчинени на нечия повеля — прекъсна я Том. — Както при животинските миграции.
— Да, със сигурност става дума за нечия повеля, не и за миграции — изтъкна Рей, който приседна до тях. — Според Дан наблюдаваме инстинкта за оцеляване в най-чистия му и именно поради това най-жесток вид. Каквото и да е, трябва да намерим място, на което да се подслоним от бурята. Нали?
— Сънищата започнаха, след като изгорихме първия рояк — каза Дан. — Много ярки сънища. „Ecce homo, insanus“ — съвсем по харвардски. След като изпържихме рояка в Нашуа, ректорът на Харвард ни посети лично, придружен от около петстотин от най-близките си приятели — добави той и започна да се храни.
— И ви оставиха пред вратата купчина разтопени касетофони — обади се Клей.
— Някои бяха разтопени — уточни Дениз. — Но от повечето бяха останали само парченца почерняла пластмаса. — Опита да се усмихне, но се получи измъчена гримаса. — Голяма работа — и бездруго музикалният им вкус е под всякаква критика…
— Вие го наричате ректора на Харвард, а ние — Разръфания — каза Том. Бе оставил чинията си настрана и ровичкаше в раницата си. Най-накрая намери скицата, нарисувана от Клей в деня, в който непознатата сила бе принудила директора да се самоубие. Очите на Дениз се разшириха от изненада. Подаде листа на Рей Хюизенга, който подсвирна. Когато скицата попадна при Дан, той с уважение изгледа Том и попита заинтригувано:
— Ти ли го нарисува? Нисичкият мъж посочи Клей. — Имаш голям талант — заяви социологът.
— Случайно станах художник — на шега се записах на курс по рисуване и… — промърмори Клей. Обърна се към Том (в неговата раница се намираха и картите им): — Какво е разстоянието между Гейтън и Нашуа?
— Около петдесетина километра.
Художникът кимна и отново заговори на Дан:
— Каза ли ви нещо? Човекът с червения суичър?
Възрастният мъж погледна Дениз, ала тя извърна очи. Рей разглобяваше примуса, за да го прибере в раницата си. Поведението им беше достатъчно красноречиво.
— Чрез кой от вас е говорил? — попита Клей.
— Чрез мен — въздъхна Дан. — Беше ужасно. Да не би и с теб да се е случвало?
— Да. Можеш да му попречиш, но ти се иска да узнаеш какво ще каже. Според вас дали го прави, за да
