Клей успя да запази самообладание и след новината за Шарън; навярно щеше да се удържи дори и когато стигна до: „Обичам те с цялото си Сърце“, ако не беше главното „С“. Целуна подписа на сина си, погледна таблото за обяви (очите му се премрежваха от сълзите), нещата се удвояваха и утрояваха пред погледа му, след което се разпадаха на части, и избухна в задавено ридание. Том и Джордан задъхани дотичаха при него.
— Какво има, Клей? — попита нисичкият мъж. — Добре ли си? — Видя жълтото листче в ръката на художника и го изтръгна от пръстите му. Двамата с Джордан на един дъх прочетоха съобщението.
— Отивам в Кашуок — изхриптя бащата на Джони.
— Според мен не бива — отбеляза момчето. — След онова, което направихме в Гейтън…
— Не ми пука! Отивам в Кашуок. Отивам да намеря сина си.
6
Бежанците, потърсили убежище в сградата на общината, бяха оставили множество провизии, когато вкупом се бяха отправили към ТР-90. Клей, Том и Джордан се подкрепиха с малко пилешка салата от консерва върху стар хляб и консервирана плодова салата за десерт.
Вече приключваха, когато Том се наведе към Джордан и му прошепна нещо. Момчето кимна и двамата се изправиха.
— Ще ни извиниш ли за няколко минути, Клей? С Джордан имаме личен разговор. Художникът не възрази и когато двамата се отдалечиха, взе още една купа с плодова салата и за девети или десети път прочете бележката на Джони. Почти я знаеше наизуст. Смъртта на Алис също се бе запечатала ясно в съзнанието му, ала вече му се струваше, че трагедията се е разиграла в друг живот.
Омете салатата и остави бележката тъкмо когато Том и Джордан се върнаха от залата, в която бяха провели тайното си съвещание. Очилатият обгръщаше тесните рамене на момчето, лицата и на двамата излъчваха спокойствие.
— Клей… — започна Том. — С Джордан го обсъдихме и…
— Не искате да дойдете с мен. Напълно ви разбирам.
— Знам, че е твой син и така нататък — промълви момчето, — но…
— Той е всичко, което ми остана. Майка му… — Художникът тъжно се засмя. — Майка му… Шарън… Каква ирония — след всичките ми тревоги и притеснения да не би Джони да чуе Сигнала по „червената гърмяща змия“… Ако можех да избера един от тях, щях да избера нея. — Гласът му изведнъж секна, сякаш в гърлото му бе заседнало парче месо, което всеки момент щеше да го задуши. — И знаете ли как се чувствам? Като човек, който е сключил сделка с дявола, а сега Рогатият дойде за мен.
Том подмина тези думи без коментар, после заговори, като подбираше думите си с хирургическа прецизност, сякаш се боеше, че Клей е като неексплодирала мина, която ще се задейства от някоя по- непредпазлива фраза:
— Мразят ни. В началото мразеха всички — и навярно още е така, ала нас ни ненавиждат. Каквото и да има в Кашуок, не бива да забравяме, че идеята да се отиде там, е тяхна. А щом е тяхна идея, не вещае нищо добро.
— Ако препрограмирането им е достигнало някакво по-високо ниво, може вече да са възприели мотото: „Живей и остави другите също да живеят“ — изтъкна Клей, макар че изобщо не бе убеден в думите си. Всъщност нямаше никакво значение — трябваше да замине и нищо не бе в състояние да го разубеди.
— Съмнявам се — отбеляза момчето. — Нали помниш какво беше казал Том за улея и кланицата?
— Клей, ние сме нормита и за тях това е грях номер едно — заяви Том. — Освен това изпържихме един от рояците им — грехове номер две и три наведнъж. Дори да са прегърнали от цялото си сърце идеята „Живей и остави и другите да живеят“, тя не се отнася за нас.
— Естествено — подкрепи го Джордан. — Разръфаният казва, че сме луди.
— Да, и никой не бива да ни докосва — напомни им художникът. — Значи ще бъда в безопасност, нали?
След това изявление нямаше какво повече да се каже.
7
Том и Джордан решиха да се отправят на запад — през Ню Хампшир, после през Върмонт, и да оставят „КАШУОК = БЕЗ — ПОК“ колкото се може по-бързо зад гърба си. Художникът им каза, че Шосе № 11, което минава край Кент Понд, е чудесна отправна точка.
— То ще ме отведе до Шосе № 160 — добави, — а вие можете да го следвате чак до Лакония в самото сърце на Ню Хампшир. Е, пътят не е съвсем пряк, ала не сте се разбързали да хващате самолет, нали?
Джордан разтърка с юмруци очите си, после отметна косата от челото си. Клей добре познаваше този жест — означаваше, че хлапето едва се държи на краката си, и умира за сън. Щеше да му липсва. А пък Том — още повече.
— Как ми се иска Алис да е тук; — въздъхна момчето. — Тя щеше да те разубеди.
— Нямаше — поклати глава Клей. Въпреки това той също искаше с цялото си сърце Алис да беше сега до тях. Искаше с цялото си сърце Алис да беше жива, без значение дали щеше да дойде с него, или не. Петнайсет години не беше възраст, на която да умреш.
— Сегашните ти планове ми напомнят за четвърто действие на Шекспировата „Юлий Цезар“ — каза Том. — В пето действие всички падат под мечовете. — Вече се провираха през стълпотворението от изоставени автомобили, задръстили улица „Езерна“ — на места колите бяха скупчени толкова нагъсто една до друга, че се налагаше да се катерят отгоре им. Аварийното осветление на общината постепенно чезнеше в далечината, мъртвият светофар на централното кръстовище се поклащаше бавно пред тях под ласките на нощния ветрец.
— Писна ми от шибания ти песимизъм! — възкликна Клей. Беше се зарекъл да не се ядосва — не искаше да се разделя с приятелите си по такъв начин, ако можеше да го избегне, ала чашата на търпението му започваше да прелива.
— Съжалявам, задето не те развеселявам. — Том спря до крайпътна табела с надпис „ШОСЕ № 11 — З КМ“. — Освен това — мога ли да бъда пределно откровен? — ми е болно, че ще се разделим.
— Извинявай, Том.
— Ако смятах, че има шанс едно към пет да намериш сина си… по дяволите, дори едно към петдесет…, но няма значение. — Насочи лъча на фенерчето си към Джордан. — Ами ти? Какви са твоите финални аргументи срещу безумието? Момчето се позамисли, след което поклати глава:
— Веднъж директорът ми каза нещо. Искате ли да го чуете?
Очилатият иронично козирува с фенерчето. Яркият сноп лъчи за миг освети фасадата на местното кино с реклама за последния филм с Том Ханкс, после аптеката до него.
— Давай.
— Каза ми, че умът пресмята, духът копнее, а сърцето си знае своето.
— Амин — промълви Клей. Гласът му прозвуча толкова тихо, че дори той самият се изненада.
Крачеха на изток по Маркет Стрийт, която се явяваше част от Шосе № 19, А. След първите два километра тротоарите изчезнаха — от двете страни започнаха да се появяват стопанства. След още два километра се натъкнаха на повреден угаснал светофар, а няколко метра след него бе кръстовището с Шосе № 11. Когато приближиха, видяха трима души, които седяха на банкета, омотани в спални чували. Клей разпозна единия от тях веднага щом лъчът на фенерчето му го освети — възрастен джентълмен с продълговато интелигентно лице и прошарена коса, вързана на конска опашка. Шапката на „Маями Долфинс“, която другият мъж носеше, също му бе позната. Том насочи фенерчето си към жената до господин Конска опашка и отсече:
— Вие!
Клей не знаеше дали тя е с тениска на „Харли Дейвидсън“ с изрязани ръкави, но беше сигурен, че дори да не я носи в момента, въпросната фланелка е в една от раниците, захвърлени на пътя. Също както знаеше, че непознатата е бременна. Беше сънувал тези двамата в мотела „Шепнещи борове“ две нощи,
