Дали наистина пред пределите на Кашуок имаше продълговати шатри, където нормитата чакаха на опашка, за да промият мозъците им? Клей си каза, че бе напълно възможно — и не само в Кашуок, а по всички места като Кашуок на територията на някогашна Америка, и по целия свят. Дори и да бяха забавили темпото на работа, центровете за обработване — центровете за промяна, си бяха там.
Фоните използваха груповата телепатия, за да накарат нормитата сами да отидат при тях. Проникваха в сънищата им и им внушаваха да отидат в Кашуок. Това означаваше ли, че телефонните хора бяха станали по-умни… че бяха започнали да разсъждават? Да, ако човек смята паяка за умен, задето може да си изплете паяжина за лов на мухи, или пък алигатора за разсъждаващ, понеже лежи като дънер в реката. Докато крачеше по Шосе № 11, което щеше да го отведе до Шосе № 160 (което пък от своя страна трябваше да го отведе до Кашуок), художникът си помисли, че телепатичният импулс, който фоните разпращаха като тръбен зов (или сигнал, подобен на онзи от първи октомври, макар и със съвсем друга функция), съдържаше поне три отделни съобщения.
Елате в Кашуок и ще бъдете в безопасност — край на свирепата борба за оцеляване.
Елате в Кашуок и ще бъдете в обкръжението на себеподобните си — там никой няма да ви причини зло.
Елате в Кашуок и ще можете да се обадите на любимите си хора.
Елате. Да. Най-важното послание. След като веднъж отидеш при тях, всяка възможност за избор бива изкоренена, а свободата на волята ти бива прекършена като суха вейка. Телепатията и сънят за бленуваната безопасност те завладяват. Нареждаш се на опашката и слушаш как Разръфаният казва да се размърдаш, как те уверява, че всеки ще има възможност да се обади на любим човек, но трябвало да обработят колкото се може повече хора, преди слънцето да залезе и да надуят до дупка „Вятърът под крилете ми“ на Бет Мидлър.
Как изобщо продължаваха да го правят, след като електроснабдяването беше прекъснато, градовете бяха изгорели до основи и цивилизацията бе пропаднала в кървава яма? Как продължаваха да заменят милионите фони, които бяха загинали — било в ожесточени схватки помежду си, било заради роякоубийците? Явно въздействието на Сигнала все още не бе приключило. Някъде — в лабораторията на терористите или в гаража на психопатите, продължаваше да функционира адски механизъм, захранван от акумулатор, а шибаният модем продължаваше да излъчва писукащия си влудяващ сигнал. Този сигнал се улавяше от спътниците, кръжащи около Земята, и от ретранслаторните кули, опасващи земното кълбо като стоманен пояс. И къде би могъл да се обадиш и да си сигурен, че ще има някой отсреща, пък дори и гласът, който ти отговаря, да е само захранван с батерии телефонен секретар?
На 911, както изглежда.
И вероятно точно това се бе случило с Джони-Джий.
Знаеше, че се е случило. Просто беше закъснял.
Защо тогава продължаваше да се влачи на север в студа, дъжда и мрака? Напред го очакваше Нюфийлд — там трябваше да остави Шосе № 11 и да поеме по Шосе № 160, а тръгнеше ли веднъж по този път, вече нямаше връщане назад. Тогава защо изобщо го правеше? Дълбоко в себе си Клей знаеше отговора, също както знаеше, че глухият удар и секналият вой на клаксона в тъмнината пред него означават само едно: единият от спринтьорите бе катастрофирал. Щеше да продължи заради залепената с парченце тиксо бележка, която бе намерил на кухненската врата. Щеше да продължи и заради втората, която бе открил на таблото за обяви в сградата на общината, полузакрита от съобщението на Айрис Нолан към сестра и. И двата пъти синът му бе написал с големи печатни букви: „МОЛЯ ТЕ ЕЛА ДА МЕ ВЗЕМЕШ.“
Ако беше твърде късно, за да вземе Джони, навярно не беше прекалено късно, за да го види, и да му каже, че се е опитал. Може би щеше да издържи достатъчно дълго, за да му каже поне това… дори и да го накараха да използва някой от проклетите мобилни телефони.
Що се отнася до платформите и хилядите жадни за зрелища хора по трибуните…
— В Кашуок няма футболен стадион — каза.
Джордан прошепна в съзнанието му: „Това е виртуален стадион.“
Ала художникът прогони тази мисъл. Вече бе решил какво да стори. Това си беше чиста лудост, но светът около него не беше ли полудял? Тъкмо по този начин щеше да е в синхрон с онова, което се случваше наоколо.
4
В три и петнайсет сутринта Клей, който беше подгизнал до кости въпреки анорака с качулка, който бе взел от къщичката на пазача в Спрингвейл, стигна до кръстопътя на Шосе № 11 и 160. Там се издигаше внушителна по размери авангардна скулптура от смачкани, накамарени един върху друг автомобили, към която се бе присъединил и шевролетът, префучал покрай него в Северен Шапли. Шофьорът бе увиснал през спуснатото странично стъкло — главата му бе клюмнала, а ръцете му висяха безжизнено, и когато художникът се опита да вдигне лицето му, за да провери дали още е жив, торсът на онзи тупна на земята, последван от синкавите черва. Клей машинално отскочи назад, облегна се на един телеграфен стълб и заповръща, докато не изпразни стомаха си.
От другата страна на кръстопътя, там, където Шосе № 160 продължаваше на север, имаше малко магазинче. Някаква избеляла реклама на витрината обещаваше „СЛАТКИ СИРУПИРАНИ ПО УРГИНАЛНА ИНДЯНСКА РИЦЕПТА“. Магазинчето изглеждаше, сякаш е било опустошавано поне няколко пъти, но поне осигуряваше подслон от отвратителния дъжд. Клей влезе вътре и приседна, докато главата му се проясни и пристъпите на гадене отминаха. Тук също имаше трупове — той усещаше миризмата им, но някой поне си беше дал труда да ги покрие. Е, имаше два, които се виждаха, но пък не бяха накълцани на парчета. Хладилникът за алкохол беше разбит и празен, а този за безалкохолни напитки — само разбит. Клей си взе кутийка с лимонада и я изпи на бавни глътки (по едно време спря, за да се уригне) — след малко вече се чувстваше доста по-добре. Приятелите страшно му липсваха. Последните живи хора, които бе мярнал, бяха двамата спринтьори (всъщност единият вече не принадлежеше към тази категория). Откакто се беше разделил с Том и Джордан, не бе срещнал нито една група бежанци — може би лошото време ги караше да се крият в убежищата си, или пък бяха започнали да се придвижват денем. Нищо чудно да бе станало именно така — нали фоните вече бяха захвърлили средновековните си техники от сорта на „Смърт чрез разчленяване“ и се бяха насочили към къде-къде по-хуманните „Обработване“ („Да ги обработим“ — беше казал Разръфаният) и „Трансформация“.
Клей изведнъж си даде сметка, че тази нощ изобщо не бе чул онова, което Алис бе нарекла „роякомузика“. Може би всички рояци се намираха доста по на юг, с изключение на големия (Клей предполагаше, че е голям) в Центъра за обработване на нормита в Кашуок. Това никак не го притесняваше — може и да беше сам, но фактът, че вече не чуваше „Надявам се, че ще танцуваш“ и „Разходката на малкото слонче“, бе дар Божий.
Реши да повърви още около час, след което да си намери убежище. Студеният дъжд направо го убиваше. Излезе от магазинчето и закрачи напред, без да погледне нито веднъж към катастрофиралия шевролет и жалките човешки останки.
5
Клей продължи да върви почти до разсъмване — отчасти защото противният дъжд спря, но най-вече понеже не намери място, на което да се подслони. От двете страни на Шосе № 160 се простираха само гори — гъсти, непроходими и тъмни. Към четири и половина сутринта мина край надупчена от куршуми табела с надпис „ДОБРЕ ДОШЛИ В ГЪРЛИВИЛ“. Десет минута след като отмина онова, което даваше поминък на местното население — внушителна каменоломна, заобиколена от множество бараки, той се замисли дали да не се подслони в някоя от тях. Все още не бе видял скитници, нито пък беше чул музиката на шибаните рояци — усещането бе, сякаш е последният човек на света.
Но не беше. Четвърт час, след като остави каменоломната зад гърба си, той изкачи билото на някакъв хълм и видя малко селище, сгушено в подножието му. Първата сграда, към която се приближи, се оказа Доброволната пожарна на Гърливил („БЪДЕТЕ УСОБЕНО БЪДИТЕЛНИ НА ХАЛУИЙН“ — пишеше на таблото отпред; явно никой на север от Спрингвейл не владееше правописа. Усмивката от нелепите грешки обаче
