му.
3
Рей беше този, който наруши тишината, макар че дори не беше при тях.
— О, Господи! — Гласът му се чуваше иззад дърветата. — Мамка му! — След което: — Ей, Клей?
— Какво има? — извика художникът.
— Ти живееш тук открай време, нали? — Спътникът им звучеше доста ядосано и Клей се спогледа с останалите, които недоумяващо вдигнаха рамене. Джордан даже разпери ръце и за миг заприлича на очарователно в невинността си дете, не на поредния малолетен бежанец от Телефонната война.
— Малко по на юг, но… горе-долу — да — отвърна Клей и се изправи. — Какво има?
— Значи знаеш как изглеждат отровният бръшлян и отровният дъб, нали?
Дениз се усмихна широко и запуши устата си с длан.
— Да — каза Клей. И на неговото лице бе разцъфнала усмивка, но да — прекрасно знаеше как изглеждат тези растения и още навремето бе предупредил Джони и приятелите му да стоят далеч от тях.
— Ами тогава ела по-бързо тук! — викна Рей. — Но сам! Дениз, нямам нужда от телепатия, за да разбера, че се смееш! Престани веднага, девойче!
Художникът пое надолу по пътя, мина покрай табелата „АКО СЕ ОТПРАВЯШ НА ПОХОД НЕ ТРЪГВАЙ БЕЗ КАРТА!“ и последва бълбукащото поточе. Колко бяха красиви тези гори — пастелните есенни багри се смесваха с жизнеутвърждаващата зеленина на елите и той си помисли (не за първи път, в интерес на истината), че ако всички мъже и жени дължаха по една смърт на създателя, имаше и по-лоши годишни времена, в които да платят дълга си.
Очакваше да завари Рей с разкопчан дюкян — или дори приклекнал със свлечени до глезените си панталони, ала някогашният строителен работник стоеше изправен и невъзмутим върху килима от борови иглички. Освен това точно там, където бе застанал, нямаше нито отровен бръшлян, нито каквото и да е друго растение. Лицето му беше смъртнобледо като това на Алис, когато се бе втурнала в дневната на семейство Никърсън, за да повърне, само очите му издаваха признаци на живот. Нещо повече — на фона на мъртвешки бледото му лице те сякаш пламтяха.
— Ела тук — промълви едва чуто, сякаш шепнеше на съкилийник в затворническия двор. — Бързо. Нямаме много време.
— Рей, какво, по пя…
— Шшшт! — сряза го мъжът с шапката на „Долфинс“. — Мълчи и слушай. Дан и твоето приятелче Том са много умни. Джорди също. Понякога обаче мисленето пречи. Дениз става, но е бременна. Не мога да се доверя на бременна жена. Значи оставаш ти, господин Художнико. Не ми харесва, дето си се вкопчил в мисълта за сина си, но с него е свършено. И тука… — Той се потупа по гърдите си — … го знаеш. Хлапето ти е вече от ония.
— Всичко наред ли е, момчета? — извика Дениз и въпреки че се беше вцепенил, Клей долови усмивката в гласа й.
— Рей, не знам какво…
— Не ти и трябва. Просто ме изслушай. Онова, което иска оня скапаняк с червения суичър, няма да стане, ако не му позволиш. Друго не ти трябва да знаеш.
Той бръкна в джоба на памучните си панталони, извади мобилен телефон и някакво листче. Апаратът бе посивял от прах и мръсотия, сякаш бе използван само от хора, които се занимаваха с изнурителен физически труд (и то на открито).
— Прибери го в джоба си. Когато му дойде времето, се обади на номера, написан на листчето. Сам ще разбереш кога. Надявам се да разбереш.
Клей взе телефона. Нямаше голям избор — трябваше или да го вземе, или да го остави. Малката хартийка обаче се изплъзна между пръстите му.
— Вземи я веднага! — процеди през зъби Рей.
Художникът се наведе и вдигна листчето. На него бяха надраскани десет цифри — първите три бяха пощенският код на Мейн.
— Рей, ония могат да четат мисли! Ако това е в мен… Устните на мъжа с бейзболната шапка се изкривиха в ехидна усмивка.
— И какво от това? — изсъска той. — Надничат в главата ти и виждат, че си мислиш за шибан мобилен телефон! А за какво друго си мислят всички след първи октомври? Тези, които все още могат да мислят, разбира се…
Художникът погледна мръсния надраскан апарат. Върху него се мъдреха два самозалепващи се етикета. На единия пишеше „Г-Н ФОГАРТИ“, а на другия — „СОБСТВЕНОСТ НА КАМЕНОЛОМНАТА В ГЪРЛИВИЛ НЕ ОТЛЕПВАЙ ЕТИКЕТА!“
— Прибери го в шибания си джоб!
Но не настойчивостта в гласа на събеседника му го накара да се подчини, а настойчивостта на тези отчаяни очи. Клей понечи да пъхне апарата и листчето в джоба на дънките си (които бяха доста стегнати), но Рей се пресегна и извади четирийсет и пет калибровия револвер от кобура на колана на Клей. Художникът вдигна глава, ала мъжът с бейзболната шапка вече бе опрял дулото под брадичката си.
— Ще направиш услуга на хлапето си, Клей. Повярвай ми. Просто няма никакъв шанс.
— Рей, не!
Онзи дръпна спусъка и куршумът „дум-дум“ отнесе горната половина от главата му. Изстрелът отекна оглушително в притихналата гора, враните се разхвърчаха. Клей дори не беше подозирал за присъствието им, но дрезгавите им крясъци раздраха въздуха.
Той закрещя — в продължение на няколко секунди писъците му заглушиха крясъците на птиците.
4
Тъкмо бяха започнали да му копаят гроб в меката пръст, когато фоните проникнаха в главите им, и Клей за първи път почувства обединената им сила. Както Том беше казал, сякаш някаква ръка те блъска в гърба — само дето и ръката, и гърбът се намираха в мозъка. Нямаше никакви думи. Само това блъскане.
— Оставете ни да приключим! — извика художникът и веднага си отговори с по-висок глас, който разпозна на мига:
— Не, Тръгвайте. Сега. Пет минути! — промърмори той. Този път гласът на рояка използва Дениз. — Тръгвайте. Веднага.
Том търкулна трупа на Рей (разбитата глава на мъртвеца бе увита в калъфа от седалката) в изкопа и започна да го засипва с пръст. Само след миг обаче се хвана с две ръце за главата и лицето му се изкриви в измъчена гримаса.
— Добре, добре — изохка и веднага си отговори: — Тръгвайте. Незабавно.
Петимата се върнаха до зоната за пикник. Джордан вървеше най-отпред и Клей забеляза, че лицето на момчето е ужасно пребледняло. Въпреки това обаче не беше толкова бледо като на Рей в последната минута от живота му. „Просто няма никакъв шанс“ — това бяха предсмъртните му думи.
На Шосе № 160, строени като за парад, ги очакваха фоните. Бяха толкова много, че колоната им се простираше докъдето поглед стига и в двете посоки. Сигурно бяха над хиляда, но Клей не забеляза Разръфания. Предполагаше, че ректорът на Харвард в момента се подготвя за пристигането им, защото в имението му имаше много стаи за гости.
„И бас държа, че във всяка има телефон“ — помисли си Клей.
Докато вървяха към микробуса, видя как трима фони напускат стройната редица. Двамата се нахвърлиха един върху друг и започнаха да се хапят, удрят и разкъсват взаимно, процеждайки някакви подобия на думи — на художника му се стори, че единият каза „коп’ле“ — но бе напълно възможно и да е било случайно съвпадение на срички. Третият просто се обърна и закрачи към Нюфийлд.
— Браво, войнико! — извика истерично Дениз. — Излизайте от строя, галфони!
Ала никой друг не последва примера на дезертьора (ако беше такъв) и преди да стигне до завоя, след
