смъртна схватка, ала Клей знаеше, че прегръдките не се връзваха особено с житейските навици на фоните. Бяха минали покрай шест-седем трупа по време на пътуването си на север — по всяка вероятност жертви на рояка, изпратен да ги ескортира до Кашуок, и бяха видели поне двайсетина фони, които се тътреха безцелно; или сами, или по двойки. Двама от дезертьорите очевидно бяха толкова объркани, че се опитаха да стопират жълтия училищен микробус, минаващ край тях.
— Няма ли да е страхотно, ако всичките се самоотлъчат или изпопадат мъртви преди онова, което ни гласят за утре? — попита Том.
— Не разчитай — поклати глава Дан. — За всяка жертва или дезертьор виждаме двайсет или трийсет фони, у които програмата функционира без проблеми. А един Господ знае колко ни чакат в Кашуок.
— И аз не бих разчитал на това, но и не бих го подценявал — намеси се Джордан. — Грешка в програмата — или червей — е нещо сериозно. Може да започне като незначителен проблем, но след това да доведе до рухването на пялата система. Не знам дали сте чували за една компютърна игра, наречена „Стар-Маг“? — Никой не потвърди, ето защо момчето продължи: — Това е мрежова игра, в която участвахме хора от цялата страна… всъщност от целия свят. По едно време обаче един малоумник от Калифорния така се вбеси, че пусна червей в системата и в рамките на една седмица блокира всички сървъри. Почти половин милион геймъри изгубиха всичко, което бяха изграждали в продължение на толкова много време, и то само заради някакъв тъпанар.
— Ние нямаме цяла седмица, Джордан — изтъкна Дениз.
— Зная — каза хлапето. — Както зная, че за една нощ всички не могат да вирнат гуми… но теоретично е възможно. Няма да убия надеждата си. Не искам да свърша като Рей. Той уби… той просто уби надеждата си — въздъхна момчето и избърса сълзата, търкулнала се по бузата му.
Том го прегърна:
— Не се тревожи, няма да свършиш като Рей. Когато пораснеш, ще станеш като Бил Гейтс.
— Не искам да ставам като Бил Гейтс! — сопна се Джордан. — Бас ловя, че той е имал мобилен телефон. По дяволите, сигурно е имал поне десет! — Момчето изправи гръб на седалката. — Искам да знам едно — как така шибаните предаватели на клетъчната мрежа продължават да работят, при положение, че няма ток?
— ФАИС30 — отвърна Дан.
Том, Дениз и Джордан мигом обърнаха глави към него (на лицето на нисичкия мъж бе изписана скептична усмивка). Дори Клей погледна към някогашния социолог в огледалото за обратно виждане.
— Сигурно си мислите, че се шегувам — продължи Дан. — И аз бих искал да е така. Последния път, когато ходих при лекаря си, попаднах на една интересна статия, докато чаках за онзи унизителен преглед, при който докторът си слага гумена ръкавица и започва да ти бърка в…
— Моля те да прескочиш подробностите — прекъсна го младата жена. — Нещата и бездруго са ужасни. Какво пишеше в тази статия?
— Че след единайсети септември ФАИС поискала — и получила — доста пари от Конгреса (не помня вече колко, но със сигурност бяха десетки милиони), за да оборудва клетъчните предаватели из цялата страна с дълготрайни генератори, които да обезпечат безпроблемната комуникация между хората в случай на координирани терористични атаки. — Той направи кратка пауза. — Предполагам, че става въпрос точно за това.
— Значи ФАИС — каза замислено Том. — Не знам да плача ли, или да се смея.
— Бих те посъветвала да изпратиш писмо на своя конгресмен, но той най-вероятно е полудял и се шляе с идиоти като него — рече Дениз.
— Той си беше луд и се шляеше с идиоти още преди излъчването на Сигнала — отвърна Том. Почеса се по тила и погледна навън. — ФАИС — повтори. — Знаете ли, звучи съвсем логично. Шибаната ФАИС.
— Аз пък бих искал да узная защо ни водят под конвой в тъпия Кашуок — подхвърли Дан.
— За да се уверят, че няма да последваме примера на Рей — отвърна му жената. — Не го забравяй. — Тя замълча за миг. — Не че някой от нас би могъл да го забрави, де. Самоубийството е грях. Могат да направят каквото си искат с мен, но аз ще отида в рая с бебето си. Вярвам го.
— От този латински ме побиват тръпки — смени темата Дан. — Джордан, дали е възможно фоните да са взели стари неща — неща отпреди излъчването на Сигнала — и да са ги инсталирали в новото си програмиране? Ако смятат, че ще се окажат полезни за… ммм, откъде да знам… за техните дългосрочни цели?
— Предполагам — въздъхна момчето. — Не мога да кажа със сигурност, защото не знам какви команди са закодирани в Сигнала. Тук обаче не става въпрос за обикновено компютърно програмиране, защото имаме самопораждане и самовъзпроизвеждане — досущ като при органичен процес. Както при ученето. Мисля, че то — каквото и да представлява, се учи. „Веднъж дефинирано, започва да се подчинява на дефиницията“ — както казваше директорът. Само че те се учат заедно, защото…
— Защото са телепати — заключи Том.
— Точно така — кимна Джордан. На лицето му бе изписана несвойствена за възрастта му угриженост.
— И защо от латинския те побиват тръпки? — обърна се Клей към Дан, стрелвайки с очи отражението му в огледалото.
— Том каза, че латинският е езикът на справедливостта, и може би е вярно, но на мен ми прилича повече на отмъщение. — Той се приведе. В очите му се четеше умора и някаква тревожна обреченост. — Защото със или без латински те не могат да мислят, по дяволите! Твърдо съм убеден. С времето може и да се научат, ала засега не могат. Поведението им се обуславя не от рационална мисъл, а от кошерно съзнание, изтъкано от чиста ярост!
— Възразявам, господин съдия, това е фройдистка спекулация! — шеговито подхвърли Том.
— Може би Фройд, може би Конрад Лоренц… — каза Дан. — Но така или иначе ще ме оправдаете поради липса на доказателства. Та ето какво се питам — възможно ли е подобно същество — подобно групово съзнание с невероятно висок коефициент на ярост, да греши справедливостта с отмъщението?
— Какво значение има? — попита Том.
— За нас… бих казал доста голямо — отвърна Дан. — Като човек, който някога е изнасял лекции върху расистките прояви в Америка, мога да ви уверя, че от отмъщението боли много повече.
2
Малко след този разговор стигнаха до място, което изглеждаше познато на Клей. Това беше доста обезпокоително, защото кракът му никога не бе стъпвал в тази част на щата, освен един-единствен път — в кошмара за телефонното бинго, но това едва ли се броеше, защото бе насън.
Върху асфалта на шосето с големи яркозелени букви бе надраскано „КАШУОК = БЕЗ — ПОК“. Микробусът мина през разкривения надпис със скорост от петдесет километра в час, а фоните продължаваха да се реят вляво от машината, съпровождайки петимата роякоубийци със зловещия си ескорт.
„Не беше сън — помисли си Клей, докато гледаше празните кутии от бира и кока-кола, препълнили канавките от двете страни на пътя. Опаковки от чипс, снаксове и царевични пръчици шумоляха под гумите на училищния микробус. — Нормитата са стояли тук, подредени в две колони, похапвали са закуските и са пиели напитките, които са си носели, усещайки онзи странен сърбеж в главите си — онова противно чувство за невидима ръка, която те блъска в гърба, и са чакали търпеливо реда си, за да се обадят на любимите си хора, които са изгубили след първоначалното излъчване на Сигнала. Стояли са тук и са слушали как Разръфаният нарежда: «Вляво и вдясно, дами и господа! Хайде, размърдайте се, трябва да обработим толкова много от вас, преди да се стъмни.»“
В далечината дърветата отстъпваха място на открити площи. Онова, което някога са били тучни ливади — истински рай за овцете и кравите на тукашните фермери сега представляваше кафеникава гола земя, изпотъпкана от многохилядните човешки орди. Сякаш тук бе имало някакъв грандиозен рок-концерт. Тентата на едната шатра бе изчезнала — най-вероятно вятърът я беше отнесъл, но другата се бе закачила за клоните на близките дървета и като дълъг кафяв език плющеше под прощалните лъчи на отиващото си слънце.
— Сънувал съм това място — каза Джордан с дрезгав глас.
