въздух.
„Няма да успее — помисли си художникът. — Няма. А беше толкова близо… толкова близо.“
Ала момчето успя. Двамата фони, които се тътреха наблизо, не му обърнаха внимание, и Джордан ги заобиколи, преди да се шмугне зад ъгъла. Четиримата скочиха като по команда от импровизирания подиум и се понесоха към другата стена, все едно бяха щафетни състезатели. Бременната Дениз тичаше най-отпред и придържаше с една ръка корема си.
— Джордан! — извика тя и се повдигна на пръсти. — Джордан, Джорди, там ли си? За Бога, сладурче, кажи ни, че си там!
— Тук съм — изхриптя той. Като в просъница Клей осъзна, че Том се смее и го потупва по гърба.
— Никога… не съм подозирал… — Свистящ хрип — …че пълзенето върху хора… може да е толкова… трудно.
— Защо ти трябваше да го правиш? — изкрещя Клей. Изгаряше от желание да прегърне храброто момче, да го притисне към себе си и да го разцелува. Господи, дори не можеше да го види. — Казах ти да се приближиш до тях, не да подкараш микробуса през тях!
— Направих го… — изхриптя Джордан — …заради директора. — В гласа на момчето се долавяше непокорство и твърдост. — Те убиха директора. Те и техният Разръфан човек. Те и техният тъп ректор на Харвард. Исках да си платят… Исках той да си плати.
— Защо се забави толкова? — възкликна Дениз. — Умряхме от притеснение!
— Те са невъобразимо много — изпъшка Джордан. — Може би стотици. И това, което се случва с тях… се развива със страшно бързи темпове. Блуждаят безцелно, трябваше непрекъснато да променям курса. Когато най-накрая се добрах до микробуса… — Момчето се засмя хрипкаво — …двигателят отказа да запали! Представяте ли си? Завъртам ключа и чувам само изщракване. Пак го завъртам и нищо! Направо щях да се побъркам от ужас, но не се поддадох на паниката, защото знаех, че директорът ще се разочарова…
— Ох, Джорди… — промълви Том.
— И знаете ли какво се оказа? Трябваше да закопчая загубения предпазен колан. Тъпият микробус не може да тръгне, ако шофьорът не е сложил колана си! Съжалявам, че се забавих толкова, но ето — вече съм тук.
— Да предположим ли, че багажното отделение не е празно? — попита Дан.
— Не е, мамка му! Пълно е с някакви неща, които приличат на червени тухлички. Цяла купчина са, а най-отгоре има мобилен телефон. — Гласът на Джордан вече се беше нормализирал. — Рей го е прикрепил с ластик към две тухлички. Самият апарат има нещо като порт за свързване с факс или компютър, и към него е скачен кабел. Този кабел е напъхан между тухлите и бас държа, че води до детонатора в средата на купчината. — Момчето си пое дълбоко дъх. — Телефонът е включен и на дисплея има чертички. Три чертички.
Клей кимна. Беше се оказал прав. Предполагаше се, че Кашуок е зона без покритие отвъд страничния път, водещ към изложението. Фоните бяха изтръгнали тази информация от съзнанията на нормитата и я бяха използвали за своите цели. Надписите „КАШУОК = БЕЗ — ПОК“ се бяха разпространили като чума. Ала пробвал ли беше някой от тях да се обади по мобилен телефон на територията на изложението? Естествено, че не. Защо да го правят? Когато си телепат, нямаш нужда от телефон. А когато си и част от рояка — част от единното цяло, телефоните ставаха още по-ненужни, ако подобно нещо изобщо бе възможно.
Само че клетъчните телефони работеха на тази забутана на майната си педя земя. И защо? Защото общите работници от цирка бяха монтирали тук клетка от мобилната мрежа, ето защо. През двайсет и първи век цирковите работници — също като роудитата, съпътстващи турнетата на рокбандите, не можеха без клетъчни телефони, особено в изолираните райони, където не бе прокарана кабелна телекомуникационна мрежа. Да, но наблизо нямаше клетка, посредством която да се ретранслират сигналите на мобилните апарати. За работниците не беше проблем да си изпиратстват необходимия софтуер и да го инсталират, където им е нужен. Незаконно ли бе това? Разбира се, но по-важното в случая беше, че системата действаше, и трите чертички, които бе видял Джордан на дисплея на апарата, задигнат от Рей от каменоломната в Рьрливил, бяха недвусмислено доказателство, че продължаваше да действа. Що се отнася до самата предавателна клетка, цирковите работници я бяха монтирали на най-високата точка на изложението. Което означаваше, че…
Клетката бе инсталирана на върха на парашутната кула.
12
Дан тичешком прекоси просторното хале, скочи върху прекатурения автомат за закуски, погледна през прозореца и докладва:
— Строили са се в три редици около микробуса. И в четири редици пред фаровете. Сякаш си мислят, че вътре се крие някаква прочута поп-звезда. Онези, върху които са стъпили, би трябвало да са премазани. — Той погледна Клей и посочи очуканата моторола в ръката му. — Ако ще го използваш, то предлагам да го направиш още сега, преди някой от тях да реши да седне зад волана и да подкара микробуса.
— Щях да изключа двигателя, но тогава щяха да изгаснат и фаровете — обясни Джордан. — Трябваше да светят, за да се ориентирам накъде вървя.
— Всичко е наред, Джордан — успокои го художникът. — Няма лошо. Ей-сега ще…
В предния джоб на дънките, откъдето бе извадил апарата, нямаше нищо. Листчето с телефонния номер бе изчезнало.
13
Клей и Том запълзяха по пода, докато Дан остана върху автомата за закуски и докладваше за развоя на събитията около микробуса. Тъкмо обявяваше, че първият от бродещите фони вече се е качил, Дениз извика:
— Стига! МЛЪКВАЙ!
Всички вдигнаха глави и я изгледаха. Стомахът на Клей се беше свил на топка, в гърлото му се бе загнездила огромна пулсираща буца. Не можеше да повярва, че е способен на подобна небрежност. „Рей умря заради това, тъпо говедо такова! — крещеше му въображаем глас. — Умря заради това, а ти го изгуби!“
Дениз затвори очи, наведе глава, сключи длани и изрече:
— Тони, Тони, помогни! Изгубеното намери!
— Какво, по дяволите, правиш? — смая се Дан Хартуик.
— Отправям молитва към Свети Антоний — отвърна спокойно жената. — Научих я в църковното училище. Винаги действа.
— Айде, моля ти се! — изсумтя ядосано Том.
Дениз не му обърна внимание и се обърна към Клей:
— Не е на пода, нали?
— Мисля, че не е.
— Още двама се качиха в микробуса — доложи Дан. — Мигачите се включиха. Значи някой е седнал зад…
— Млъкни! — сопна се тя и отново се обърна към художника. Все още говореше спокойно:
— Ако си го изгубил в микробуса или някъде навън, значи този номер е изгубен завинаги, нали?
— Да — въздъхна тежко Клей.
— Знаем, че не е там.
— Защо? — учуди се художникът.
— Защото Бог не би го позволил.
— Мисля, че… главата ми ще експлодира — изрече Том със странно безразличие. Жената подмина и неговите думи.
— Значи остава да ти задам още само един въпрос. Кой джоб все още не си проверил?
— Проверих всички… — започна Клей и внезапно млъкна. Без да откъсва взор от очите на Дениз, провери малкото джобче, зашито в големия преден джоб на дънките му. Листчето беше там. Той не
