помнеше да го е пъхал на това място, но важното беше, че не е загубено. Извади го с треперещи пръсти. На смачканата хартийка мъртвият им приятел бе надраскал с разкривения си почерк телефонния номер на другия мобилен телефон: 207-919-9811. — Да благодариш на Свети Антоний от мое име — каза Клей.
— Ако успеем — рече Дениз, — ще помоля Свети Антоний да благодари на самия Господ-Бог.
— Дени? — обади се Том. — Благодари Му и от мое име.
14
Четиримата седнаха един до друг и се облегнаха на армираните двойни врати, разчитайки, че ще ги предпазят от взрива. Джордан се бе притаил от другата страна на сградата под прозореца, през който бе излязъл.
— Какво ще правим, ако взривът не пробие стената? — попита Том.
— Ще измислим нещо — отвърна Клей.
— Ами ако бомбата на Рей не се задейства? — обади се скептикът Дан.
— Отстъпваме и прилагаме изненадваща контраатака — заяви Дениз.
— Хайде, Клей. Не чакай да ти пуснат специална мелодия.
Художникът отвори капачето на телефона, погледна тъмния дисплей и с горчивина осъзна, че е трябвало да провери дали батерията на този апарат е в добро състояние, преди да изпрати Джордан на самоубийствената мисия. Никой не се бе сетил за това. Тъпо. Почти толкова тъпо като да напъхаш листчето с номера в малкото джобче на дънките си. Натисна бутона за включване и моторолата избибка тихичко. За момент не се случи нищо, после дисплеят светна и се появиха три чертички. Клей набра номера, след което палецът му се плъзна върху бутона с надпис „CALL“.
— Джордан, готов ли си?
— Да!
— А вие? — обърна се Клей към хората до него.
— Просто го направи, преди да получа инфаркт — изстена Том.
В съзнанието на художника изникна образ, кошмарен със своята яснота — Джони-Джий лежи точно под натъпкания с експлозиви микробус. Лежи по гръб, очите му са отворени, а ръцете му са скръстени на гърдите на любимата му фланелка на „Ред Сокс“. Лежи и слуша класическа музика, докато съзнанието му се препрограмира по някакъв странен и нов начин. Побърза да прогони този образ от съзнанието си.
— Тони, Тони, тук ела — промърмори, без сам да знае защо, и натисна бутона, който щеше да свърже апарата в ръката му с мобилния телефон в багажното отделение на микробуса.
Успя да преброи „Двайсет и едно, двайсет и две“, преди целият свят извън изложбената палата „Кашуокамак“ да изригне във въздуха, заглушавайки адажиото на Томазо Албинони с чудовищния рев на експлозията си. Прозорчетата по фасадата на халето се пръснаха на парчета и през тях нахлу ослепителна пурпурна светлина, цялата южна част на сградата се срути сред градушка от дъски и счупени стъкла, и вихрушки от слама. Вратите, на които се бяха облегнали, сякаш се огънаха навътре. Дениз се хвана за корема, сякаш да защити нероденото си бебе. Нощта бе прорязана от пронизителни писъци на невъобразима агония, които се врязаха в мозъка на Клей като циркуляр. После изведнъж всичко утихна, ала писъците в ушите му не заглъхнаха. Помисли си, че така пищят хората, когато ги пържат в преизподнята. Нещо тежко тупна на пода и земята потрепери. Клей хвана Дениз под мишниците и я изправи на крака. Тя го изгледа недоумяващо, сякаш бе забравила кой е.
— Хайде! — изкрещя художникът, но не можа да чуе собствения си глас. Сякаш ушите му бяха пълни с памук. — Да се махаме!
Том вече се бе изправил. Дан понечи да се надигне, но залитна назад, но при следващия опит се задържа на краката си. Сграбчи ръката на Том, а Том хвана тази на Дениз. Хванати ръка за ръка, тримата поеха към зейналия отвор в другия край на халето. Там намериха Джордан, който стоеше до копа горящо сено и се взираше в онова, което бе предизвикано от телефонното обаждане на Клей.
15
Гигантският крак, който сякаш бе настъпил покрива на изложбената палата, се оказа голям къс от микробуса. Дървените плоскости горяха. Зад купчините запалено сено се виждаха две преобърнати седалки, които също горяха. Стоманените им рамки бяха начупени като спагети. От небето валеше град от части от облекло — ризи, шапки, панталони, шорти, анцузи и сутиени. Сеното, натрупано около сградата, за да я изолира, скоро щеше да се превърне в огнен крепостен ров; измъкваха, се точно навреме.
Малки огньове осейваха обширната площ, където навремето се провеждаха концертите, танцовите забави и спортните състезания, ала явно експлозията бе запратила по-далеч отломките от микробуса. Клей видя пламъци, увенчали върхарите на дърветата в далечината. Къщата на ужасите също гореше, отгоре на парашутната кула димеше човешки торс, който стърчеше от металния скелет като жилава хапка, заседнала между зъбите на чудовищен колос.
Самият рояк се бе превърнал в кървава маса от мъртви и умиращи фони. Телепатичните им способности бяха изчезнали (макар че от внезапните изблици на пси-енергия го побиваха тръпки и косата му настръхваше); все още живите надаваха страховити писъци, които огласяха нощта. Дори и да можеше да си представи последствията от телефонното си обаждане, Клей бе абсолютно сигурен, че не би променил решението си, ала реалните измерения на случилото се бяха невъобразими.
Пурпурното сияние на кладите бе достатъчно силно, за да им разбули повече, отколкото имаха желание да видят. Навред се валяха разчленени, осакатени и обезглавени тела, плуващи в езера от кръв, ала разпилените обувки и дрехи изглеждаха още по-зловещо, сякаш експлозията бе толкова мощна, че бе изпарила притежателите им. Някакъв мъж вървеше към тях и притискаше с две ръце разкъсаното си гърло, сякаш можеше да спре кръвта, която бликаше измежду сплетените му пръсти (тя изглеждаше оранжева на светлината от пламтящия покрив на халето), а синкавите му черва надничаха като любопитни змийчета от зейналата дупка в корема му. Очите му бяха разширени и изцъклени, когато премина край тях, част от вътрешностите му се изсипаха на земята.
Джордан каза нещо, но Клей не го чу заради писъците, стенанията и пращенето на пожара, ето защо се приведе към момчето.
— Нямахме друг избор — трябваше да го сторим — повтори Джордан, взирайки се в обезглавените трупове на мъж, жена и нечий торс, който бе тъй жестоко разкъсан, че приличаше на кану от плът, пълно с кръв. Зад него две от автобусните седалки притискаха горящите трупове на две старици, които бяха издъхнали прегърнати. — Трябваше да го направим, нямахме друг избор. Нямахме друг избор.
— Точно така, миличък, сега притисни лице до рамото ми и ще вървим така — рече Клей и хлапето моментално се подчини.
Заобиколиха откритата площ — доскоро покрита с килим от фони, и се насочиха към онова, което щеше да представлява увеселителен парк, ако Сигналът не беше променил света завинаги. Докато вървяха, изложбената палата зад гърба им лумна по-ярко, хвърляйки още повече светлина върху апокалиптичния пейзаж. Тъмни силуети на хора — повечето голи, защото дрехите им бяха изгорели, се тътреха и залитаха сред кървавото меле. Клей не можеше да определи точния им брой — малкото, покрай които минаха, не им обърнаха внимание; вървяха или към алеята, или към горите на запад от изложението, където най-вероятно щяха да загинат, освен, ако не успееха да възстановят, някаква част от колективното си съзнание. Не мислеше, че ще успеят. Отчасти заради вируса, ала най-вече заради решението на Джордан да закара микробуса в средата на множеството, с което бе постигнал максимален ефект от взрива… също както бяха направили с газовите цистерни. „Ако надушат, че всичко това започна от един старец… — помисли си Клей. — Как обаче биха могли?“
Стигнаха до поляната, където някога цирковите работници паркираха камионите и фургоните. Тук земята бе осеяна с електрически кабели, преплетени като змии, а пространството между фургоните бе пълно с вещите на семействата, живели на това място — барбекюта, газови скари, шезлонги, един хамак и дори малка пералня, пълна с дрехи, които сигурно стояха там поне от две седмици.
— Да потърсим превозно средство с ключове на таблото и да се махаме от тук — предложи Дан. — Изчистили са страничния път и бас ловя, че ако сме внимателни, ще можем да стигнем на север по Шосе №
