160, докъдето си искаме. — Той посочи с ръка. — Нататък почти всичко е без-пок.
Клей си бе набелязал един камион с надпис „Бояджийски и водопроводни услуги“. Изпробва вратата на товарното отделение и тя се отвори. Вътре бе пълно с кашони от мляко, повечето, от които бяха натъпкани с всевъзможни водопроводни приспособления, но в един от тях най-накрая намери онова, което търсеше — спрейове с боя. Взе четири, като преди това провери дали са пълни.
— За какво са ти? — учуди се Том.
— Ще ти обясня по-късно.
— Да се махаме, люля ви! — изохка Дениз. — Не издържам повече. Панталоните ми са изцапани с кръв! — изплака.
Излязоха на алеята между голямата въртележка и недовършеното детско влакче „Чарли Пуф-Паф“.
— Вижте! — посочи Том.
— О… мили… Боже — промълви Дан.
Върху шпила, с който завършваше островърхият покрив на будката за билети, бяха провесени останките от овъглен и димящ червен пуловер — от онези, които някои наричат суичъри. По средата му зееше голяма дупка — най-вероятно следствие от някоя отломка от микробуса, — а около нея разрастваше кърваво петно. Преди кръвта да е покрила целия надпис, Клей различи три букви — „ХАР“ — последната шега на Разръфания.
16
— Като гледам размерите на тази дупка, най-вероятно нашият „приятел“ е претърпял сърдечна операция без упойка — промърмори Дениз. — Тъй че като ви писне да зяпате…
— В южния край на алеята има още един паркинг — рече Том. — Там видях хубави коли. Лъскави едни такива, като за баровци. Може и да ни излезе късметът.
Наистина извадиха късмет, макар и не с „баровска“ кола — пред няколко лъскави лимузини бе паркирано малко бусче с надпис „ЕКСПЕРТИ ПО ПРЕЧИСТВАНЕ НА ВОДАТА“. Шофьорът беше оставил ключовете на таблото. Клей седна зад волана и включи двигателя, отдалечавайки се от пожара, клането и писъците. Гледаше да шофира бавно и предпазливо по страничния път, който ги отведе до голямата табела с щастливото семейство, чиито членове едва ли вече бяха между живите (ако изобщо бяха съществували някога). Там спря буса и дръпна ръчната спирачка:
— От тук нататък някой от вас трябва да поеме волана.
— Защо? — попита Джордан, но тонът му подсказваше, че знае отговора.
— Защото тук се разделяме — въздъхна Клей.
— Не!
— Да. Отивам да търся момчето си.
— Най-вероятно Джони е мъртъв — каза Том и преглътна. — Не съм безчувствен, просто реалистично погледнато…
— Знам това. Знам и че има вероятност, макар и малка, още да е жив. И ти го знаеш. Джордан каза, че блуждаели безцелно…
— Клей… миличък… — започна Дениз, — дори да е още жив, може половината му глава да е отнесена от взрива… Не искам да бъда гадна, но съм права. Той кимна:
— Така е, Дениз, но също така може и да се е измъкнал по-рано, докато сме били заключени, и да е поел по шосето към Гьрливил. Неколцина са успели да стигнат до там — нали ги видях… Видях и други на самия път. Ти също ги видя.
— Не може да се спори с човек на изкуството, нали? — въздъхна Том.
— Не може — кимна Клей, — но слезте с Джордан да ви кажа нещо, става ли? От гърдите на нисичкия мъж се отрони втора въздишка:
— Защо не?
17
Докато Клей, Том и Джордан си говореха край малкия бус, неколцина фони, които изглеждаха като замаяни, минаха край тях. Тримата не им обърнаха внимание, фоните не ги удостоиха с поглед. На североизток хоризонтът пламтеше в оранжево-червено — от изложбената палата „Кашуокамак“ пламъците бяха пропълзели в гората.
— Този път няма да се сбогуваме — тържествено каза Клей, понеже не искаше да вижда сълзи в очите на Джордан, — защото ще се видим пак. Вземи, Том — добави и му издаде мобилния телефон, с който бе задействал детонацията. — От тук поемате на север, нали? От време на време проверявай чертичките на екрана. Ако се натъкнете на спринтьорски капани, зарежете буса и повървете пеш, докато пътят се прочисти, след което си намерете друга кола или камион. Сигурно ще получиш обхват в района около Рейнджли — с гребните спортове през лятото, лов през есента и ски през зимата едва ли са останали без мобилна клетка, но оттатък Рейнджли няма да има задръствания и ще бъдете в безопасност.
— Вече няма опасност — изхлипа Джордан и избърса сълзите си.
Художникът кимна.
— Сигурно си прав. Както и да е, вярвам, че ще прецените добре ситуацията. Когато се отдалечите на сто и петдесет километра северно от Рейнджли, намерете някаква хижа или вила, заредете се с провизии и прекарайте там зимата. Знаете каква е зимата по тези места, нали?
— Ако съзнанието на рояка се разпадне и членовете му не мигрират, почти всички ще измрат — каза Том. — Поне тези в северните щати, де.
— И аз съм на същото мнение. Сложил съм спрейовете под таблото на буса. На всеки трийсетина километра с големи букви пишете „Т-Д-Д“ на пътя. Разбрахте ли?
— Т-Д-Д — повтори Джордан. — За Том, Джордан, Дан и Дениз.
— Точно така. Гледайте буквите да са колкото се може по-големи, и рисувайте стрелка, ако поемете по друго шосе. Ако тръгнете по черен път, пишете по дърветата, винаги от дясната страна. Там ще търся знаците ви. Дотук ясно ли е?
— Винаги вдясно — кимна Том. — Ела с нас, Клей. Моля те.
— Не настоявай, и без това ми е кофти. Всеки път, когато се наложи да изоставите някое превозно средство, зарежете го по средата на пътя и напишете отгоре му т-д-д.
— Добре — каза момчето. — Гледай да ни намериш.
— Ще ви намеря. Известно време светът ще бъде едно доста опасно място, но не колкото беше. Джордан, ще те питам нещо.
— Казвай.
— Ако намеря Джони и най-лошото, което му се е случило, е трансформация през някой от онези пунктове, какво да сторя?
Хлапето зяпна.
— Откъде да знам? Господи, Клей! Искам да кажа… Господи!
— Нали каза, че се препрограмират…
— Беше само предположение!
Ала художникът знаеше, че е нещо повече. Нещо много повече. Освен това знаеше, че Джордан е изтощен и уплашен. Приклекна до него и го хвана за ръката.
— Не се притеснявай. Не може да стане по-зле, нали? Бог ми е свидетел, че не може.
— Клей, аз… — Хлапето погледна Том. — Хората не са като компютрите, Том! Кажи му!
— Но компютрите са като хората, нали? — отбеляза очилатият. — Защото сме ги създали въз основа на знанията си. Оказа се прав за препрограмирането, както и за червея. Тогава защо не му кажеш какво мислиш? Той и без това няма да намери хлапето си. А ако го намери… — Том вдигна рамене. — Клей сам го каза. Колко по-лошо може да стане?
Момчето прехапа долната си устна и се замисли. Изглеждаше капнало от умора, ризата му бе изцапана с кръв.
— Момчета, идвате ли? — провикна се Дан.
