— Виж — рече Вик. — Аз ще закарам твоето „Пинто“ тази събота и ако трябва, ще го оставя там. Става ли? Така Кембър ще може веднага да се залови за работа. Ще изпия няколко бири с него, ще поиграя с кучето му. Помниш ли онзи Сан Бернар?
Дона се засмя.
— Помня дори името му. Той едва не събори Тад докато го ближеше. Не си ли спомняш?
Вик кимна.
— Целия следобед Тад тичаше след него и викаше:
И двамата се разсмяха.
— Понякога се чувствам толкова неловко — каза Дона. — Ако знаех как да превключвам ръчно, щях да използвам ягуара, докато те няма…
— Добре си е така. Ягуарът е малко ексцентричен. Трябва да му говориш.
И Вик затвори капака на „Пинто“-то.
— Ах,
Вик така глуповато се опули, че Дона избухна в буен смях. След миг и той започна да се смее. Горе-долу по същото време Стийв Кемп пусна писмото си в пощата, която бе на по-малко от пет километра път.
По-късно, когато съвсем се здрачи и малко захладня, първите светулки започнаха до порят огнени шевове в задния двор, където Вик люлееше сина си.
— По-високо, татко! По-високо!
— Ако те залюлея толкова високо, ще се преобърнеш, момче.
— Тогава искам отдолу, татко! Искам отдолу!
Вик хвана люлката отдолу и силно тласна нагоре към небето, където тъкмо се появяваха първите звезди, после изтича назад заедно с нея. Тад пищеше екзалтирано — главата му отметната назад, косата му развявана от вятъра.
— Много беше хубаво, татко! Хайде пак!
Вик хвана люлката на сина си, този път отпред и Тад се стрелна нагоре в душната, знойна нощ. Леля Еви Чалмърс живееше наблизо и екзалтираните крясъци на Тад бяха последното нещо, което чу, докато умираше. Сърцето й не издържа. Една от тънките му като хартия стени изведнъж (и почти безболезнено) се скъса, както леля Еви си седеше на стола в кухнята с чаша кафе до едната ръка и дълга цигара в другата. Тя се облегна назад, пред очите й притъмня и някъде далеч леля Еви чу как някакво дете вика; за миг й се стори, че виковете са радостни, но преди да издъхне (сякаш някой силно, но внимателно я блъсна отзад), тя си помисли, че това дете вика обхванато от агонизиращ страх. След това леля Еви издъхна и нейната племенница Аби щеше да я намери на следния ден студена като кафето в чашата до нея, цигарата й — превърнала се във фина и крехка тръбичка от пепел, а долното й чене излязло навън от набръчканата й уста, сякаш бе дупка, пълна с човешки зъби.
Малко преди Тад да си легне, той седна за малко с баща си на задната тераса. Вик пиеше бирата си, а Тад — млякото си.
— Тате?
— Какво?
— Не искам да заминаваш следващата седмица.
— Ще се върна.
— Да, но…
Тад гледаше към земята и се бореше със сълзите си. Вик сложи ръка върху вратлето му.
— Но какво, голямото ми момче?
— Кой ще каже думите, които да изгонят чудовището от килера? Мама не ги знае! Само ти ги знаеш!
В този миг сълзите бликнаха и обляха лицето на Тад.
— Само това ли е? — попита Вик.
Думите за Чудовището (отначало Вик ги бе нарекъл Катехизис за Чудовището, но Тад се затрудняваше с първата дума и тя трябваше да се съкрати) бяха измислени в края на пролетта, когато Тад започна да сънува кошмари, да изпитва страх и да се буди нощем. Той казваше, че в килера на стаята му имало нещо: понякога вратата на килера се отваряла и вътре имало някакво животно с жълти очи, което искало да го изяде. Дона мислеше, че това е последица от книгите на Морис Сендак „Къде са дивите зверове?“ Вик бе споделил с Роджър (но не и с Дона) тревогата си, чудейки се дали пък Тад не е чул някъде някой объркан разказ за масовите убийства, станали в Касъл Рок и не бе решил, че убиецът, който се бе превърнал в таласъм на града, не се крие в килера на стаята му. Роджър каза, че е напълно възможно. От децата всичко можеше да се очаква.
На самата Дона също започнаха да й се привиждат разни неща слез известно време. Една сутрин тя каза на Вик, усмихвайки се малко нервно, че понякога нещата в килера на Тад сякаш се размествали. „Е, Тад ги размества“ бе отговорил Вик. „Ти не разбираш“, бе казала Дона, „той повече не влиза там, Вик… никога. Страхува се“. После Дона бе добавила следното: понякога й се струвало, че килерът всъщност миришел лошо след кошмарите и стрясканията на Тад през нощта. Все едно там е имало някакво животно преди това. Разтревожен, Вик бе отишъл в килера и бе подушил с нос. В съзнанието му цареше убеждението, че Тад ходи насън и може би уринира в килера като част от някакъв странен сън. Вик не бе усетил нищо, освен миризмата на нафталин. От едната си страна килерът имаше грундирана стена, а другите три представляваха стени, покрити с груба настилка. Дълбочината му беше около два метра. В дъното не се криеше никакъв таласъм и там съвсем не беше някаква омагьосана стена. Само където в косата на Вик се омотаха няколко паяжини. Това бе всичко.
Отначало Дона бе предложила на Тад да си мисли само за „хубави неща“ преди да заспи, за да пропъди кошмарите. После му бе казала да се моли преди сън. На първото Тад бе отвърнал, че чудовището в килера открадвало всичките му хубави мисли, а на второто — че щом бог не вярвал в чудовища, от молитвите нямало полза. Дона се бе ядосала — може би отчасти защото на самата нея й се привиждаха разни неща в килера на Тад. Веднъж, когато бе вътре и закачваше някакви негови ризи, вратата зад нея внезапно тихо се затвори и в следните тридесет секунди Дона разтреперана опипваше пътя към изхода, докато най-сетне излезе навън. Тогава тя бе усетила нещо, миризмата на нещо съвсем близо, знойно и страшно. Беше мирис на нещо примитивно — напомнящо й миризмата на пот, когато тя и Стийв Кемп бяха свършили да се любят. Резултатът бе нейното строго напомняне, че след като нямаше чудовище, Тад просто трябваше да изпъди от ума си всички тези мисли, да прегърне мечето си и да заспи.
Вик или виждаше нещата по-дълбоко, или по-ясно помнеше разказите за това как някоя врата на килера се отваря скрибуцайки в тъмната нощ, като устата а някой идиот — дупка, в която понякога се чувстваше странно шумолене, а дрехите на закачалките приличаха на обесени трупове. Той смътно си спомняше сенките, играещи по стените през последните четири, безкрайно дълги часове, преди да се пукне зората и скърцането, което маже да е най-обикновен домашен шум или… кой знае… може би просто някакво пълзене там…
И тъй Вик стигна до решението за Катехизис на Чудовището или просто Думите за Чудовището, защото когато си на четири години много-много не си наясно със значението на някои думи. Както и да е, това бе ни повече (ни по-малко) едно примитивно припяване, за да бъде укротено чудовището. Един ден, докато обядваше, Вик беше измислил думите, които бяха подействали — за радост на Дона и за нейно разочарование, тъй като собствените й усилия, използвайки познанията си от курсовете по психология родителски авторитет и най-накрая въвеждане на строга, безапелационна дисциплина, не бяха дали резултат. Вик ги казваше всяка вечер, изправил се до леглото на Тад, сякаш бяха някаква благословия, а
