малкият лежеше гол в душната нощ, покрит само с един чаршаф.
— Мислиш ли, че в крайна сметка това ще му помогне? — бе попитала Дона едновременно развеселена и раздразнена — тогава бе средата на май и напрежението между нея и Вик бе достигнало връхната си точка.
— Рекламните агенти не се интересуват от крайната сметка — бе отговорил Вик. — Интересува ги само да стане бързо, бързо, бързо. А аз съм добър в професията си.
— Да, и няма да има кой да каже Думите за Чудовището! Там е работата! Там е
— Слушай сега — каза Вик. — Аз съм ги написал и затова ги казвам по един и същ начин всяка вечер. Ще ги напиша с печатни букви на лист хартия и ще ги залепя на стената в стаята ти. И мама ще ти ги чете всяка нощ, докато мене ме няма.
— Наистина ли ще го направиш?
— Разбира се. Щом съм казал, така и ще бъде.
— И няма да забравиш?
— По никой начин, човече. Ще го направя още тази вечер.
Тад обгърна с ръце баща си и Вик силно го притисна към себе си.
Същата нощ, след като Тад заспа, Вик влезе тихо в стаята на момчето и закачи на стената с кабарче лист хартия. Постави го точно до календара с чудесата, където Тад веднага щеше да го забележи. С големи и отчетливи букви на листа бе написано:
Дълго гледа Вик листа върху стената и си каза на ум, че поне два пъти, преди да замине, ще напомни на Дона да чете думите на детето всяка вечер. Тя трябваше да разбере колко важни за Тад са Думите за Чудовището.
Когато излизаше, Вик забеляза, че вратата на килера е отворена. Съвсем мъничко. Той плътно я затвори и излезе от стаята.
По някое време след това, същата нощ вратата отново се отвори. Огнени светкавици блеснаха в мрака и върху стените заиграха грозни сенки.
Ала Тад непробудно спеше.
На следния ден, в седем и петнадесет сутринта микробусът на Стийв Кемп излезе на шосе единадесет и се отправи към шосе триста и две. Там той трябваше да свърне наляво, да тръгне на югоизток и да прекоси щата на път за Портланд. Имаше намерение да остане известно време в МХА12.
Отпред на арматурното табло на микробуса имаше спретната купчина писма, адресирани този път не с големи, печатни букви, а на пишещата му машина. Машината беше в задната част на микробуса, заедно с целия му багаж. За целта на операцията „Касъл Рок“ Стийв бе успял само за час и половина да събере багажа си, включително Бърни Карбо, който сега дремеше в една кутия до задната врата. Стийв и Бърни бяха големи пътешественици.
Написаните на пишещата машина адреси върху пликовете бяха работа на професионалист. Шестнайсет години творческа дейност бяха направили от Стийвън Кемп поне един отличен машинописец, ако не нещо друго. Той спря до същата пощенска кутия, която бе използвал предната вечер за анонимното писмо до Вик Трентън и пусна писмото вътре. Дори и да не бе платил наема за магазина и къщата, Стийв като нищо щеше да си замине, ако възнамеряваше да напусне щата завинаги, ала тъй като отиваше само до Портланд, струваше му се благоразумно да извърши всичко по законния начин. Този път той нямаше нужда да стяга колана, защото зад кутията до арматурното табло, в една малка дупка, бяха мушнати повече от шестстотин долара в брой.
В добавка към чека, който написа за наема, Стийвън Кемп върна и капарото на всички онези клиенти, наели го за по-големи поръчки. Всеки от тези чекове бе придружен с любезна бележка, изразяваща съмнение за причинените неудобства и обясняваща, че майката на Стийвън Кемп изведнъж тежко заболяла (всеки мъжествен американец захапваше въдицата, когато се споменеше болна майка). Тези, с които бе сключил договори за работа, можеха да си вземат мебелите от магазина. Ключът е върху перваза над вратата и бихте ли го оставили пак на същото място, моля, след като си вземете мебелите. Мерси, мерси… тралалалала, дрън-дрън ярина. Щеше да има известни неудобства, но нямаше да има кой знае каква суматоха.
Стийв пусна писмата в кутията и изпита особено доволство от това, че не си е лъснал задника на показ. Подкара за Портланд и запя заедно със състава „Грейтфул Дед“, които тъкмо изпълняваха песента си „Захарче“. Вдигна скоростта на осемдесет километра в час с надеждата, че по пътя няма да има много движение, за да може да пристигне в Портланд рано и да се запази място в тенис-корта към спортния клуб „Мейнски тенис“. Общо взето, изглеждаше, че денят ще е добър. Ако Мистър Бизнесмен още не бе получил своята бомбичка в писмен вид, то той сигурно щеше да я получи днес. „Смръдльо“, помисли си Стийв, и избухна в гръмогласен смях.
В седем и половина сутринта, когато Стийв Кемп си мислеше за тенис, а Вик Трентън за това, че трябва да се обади на Джо Кембър във връзка с повредата на колата на жена си, Черити Кембър приготвяше закуската на сина си. Преди половин час Джо беше заминал за Луистън с надеждата да намери предно стъкло за „Камаро 72“ в някое от гробищата за коли или в магазините за употребявани резервни части. Това отлично съвпадаше с плановете на Черити, които бе обмислила внимателно и без да бърза.
Тя постави пред Брет чинията с пържения бекон и яйца и седна до момчето. Малчуганът леко изненадан, вдигна очи от книгата, която четеше в момента. След като приготвеше закуската му, майка му
