обикновено се залавяше с домакинската работа. Ако човек я заговореше преди втората й чаша кафе за деня, то той рискуваше да бъде здравата наруган.
— Може ли малко да поговорим, Брет?
Леката изненада се превърна в нещо като изумление. Като я погледна, Брет забеляза, че майка му, която иначе бе тиха и мълчалива, сега изглеждаше особена. Беше нервна. Той затвори книгата си и каза:
— Разбира се, мамо.
— Би ли искал… — тя се прокашля и започна отново. — Би ли искал да отидеш в Стратфорд, Кънектикът и да видиш леля си Холи и братовчедите си?
Брет се ухили. Той бе напускал Мейн само два пъти досега и то съвсем скоро, когато отиде с баща си до Портсмут в Ню Хемпшиър. Тогава баща му го заведе на търга на използвани коли и купи един „Форд’58“, останал с половин двигател.
— Разбира се! — отвърна Брет. — Кога?
— Мислех да тръгнем в понеделник — отвърна Черити. — След празника на четвърти юли. Ще бъдем там една седмица. Може ли да стане?
— Предполагам, че да. Леле, май татко ще има много работа през следващата седмица. Той сигурно…
— Още не съм казала на баща ти.
Усмивката на Брет угасна. Той взе едно парче от бекона и започна да яде.
— Ами зная, че татко обеща на Ричи Симс да оправи мотора на комбайна му. А и мистър Милър от училището ще докара форда си, защото му тече резервоарът. А пък…
— Имах предвид да отидем само ние двамата — каза Черити. — С автобуса от Портллланд.
Брет я изгледа със съмнение. Навън по стълбите на задната тераса бавно се изкачваше Куджо. Той се срути тежко върху дъските под навеса и глухо изръмжа. Погледна унило
— Егати, мамо! Не знам…
— Стига с това „егати“. Все едно, че ругаеш.
— Извинявай.
—
— Да, наистина! Смяташ ли, че наистина можем да отидем?
— Може би.
Черити вдигна очи от умивалника и се загледа замислено навън.
— Далече ли е Стратфорд, мамо?
— На около шестстотин километра, предполагам.
— Ега… искам да кажа… леле, колко е далече! А дали…
— Брет.
Той изгледа майка си с интерес. Онази особена напрегнатост отново се появи в гласа й, онова нервно безпокойство…
— Какво, мамо?
— Можеш ли да се сетиш за нещо, което баща ти много би искал да има?
Брет помисли малко, после се усмихна.
— Ами, май че винаги е искал да има нова трансмисионна машина. Може да извади скапания мотор на комбайна на Ричи Симс като гъ… като едното нищо. — Брет се изчерви и добави: — Но ти не можеш да му купиш такова нещо, мамо. То струва много мангизи.
Много мангизи. Израза, който Джо използваше вместо „много скъп“, Черити го мразеше.
— Колко много?
— Ами, онази в каталога е хиляда и седемстотин долара, но татко може да я купи от мистър Беласко в Портланд и по цени на едро. Татко казва, че мистър Беласко се бои от него.
— Смяташ ли, че това е много умно? — попита Черити троснато.
Брет се изправи на стола си, малко уплашен от нейната строгост. Той изобщо не си спомняше някога майка му да бе реагирала така. Дори Куджо, легнал отвън при задната тераса, леко изправи ушите си.
— Е? Смяташ ли?
— Не, мамо — отвърна Брет, а Черити отчаяно почувства, че той я лъже. Ако някой можеше да изплаши някого и да купи по цени на едро, то този някой минаваше за голям умник. Тя бе усетила възхищението в гласа на момчето, дори то да не беше.
— В това да плашиш хората няма нищо умно. Нужно е само да имаш силен глас и зъл нрав. Но не и ум. — Тя понижи глас и го потупа по ръката. — Хайде, изяж си яйцата. Нямам намерение да ти викам. От жегата е, предполагам.
Брет започна да яде, но от време на време крадешком и с интерес поглеждаше към майка си. Наоколо сякаш всичко бе минирано тази сутрин.
— Колко ли ще струва по цени на едро? Хиляда и триста? Или хиляда?
— Не знам, мамо.
— А този Беласко ще я докара ли? При такава голяма поръчка?
— Ъхъ, мисля, че да. Ако имахме толкова пари…
Черити бръкна в джоба на домашния си халат. Лотарийният билет беше там. Зеленият номер на билета й беше седемдесет и шест, а червеният четиристотин тридесет и четири. Те съвпадаха с номерата изтеглени от Комисията по Държавната лотария преди две седмици. Тя бе проверила поне десет пъти, защото не можеше да повярва на очите си. Беше дала лептата си от петдесет цента през онази седмица, както бе правила всяка седмица от основаването на лотарията през 1975-та година и този път Черити бе спечелила пет хиляди долара. Още не бе осребрила билета, но и не го изпускаше от очите и от ръката си, откакто бе разбрала.
— Имаме парите — каза тя, а Брет я изгледа с широко отворени очи.
В десет и четвърт Вик се измъкна от офиса и отиде в „Бентли“ за сутрешното си кафе, тъй като не можеше да понася оная гадна помия в службата, която приготвяха за служителите. Беше прекарал сутринта в писане на реклами за Яйцата Декостер. Не му вървеше нещо. Още от детството си мразеше яйца. Тогава майка му насила го тъпчеше с тях четири пъти в седмицата. Най-доброто, което до тук успя да измисли, беше:
Всъщност не точно рекламата за яйцата го подтискаше, а това, че трябваше да отсъства дванадесет дни. Е, трябваше. Роджър бе успял да го убеди. Налагаше се да отидат там и да разтягат локуми като луди.
Добрият, стар бъбривец Роджър, когото Вик обичаше почти като брат! С най-голямо удоволствие Роджър би дошъл с него тук в „Бентли“, за да пийнат едно кафе и да се наприказва насита. Но този единствен път Вик имаше нужда да бъде сам, да помисли. От понеделник двамата щяха да прекарат заедно почти две седмици, щеше да се лее пот, а това бе предостатъчно дори за братя по душа.
Мислите на Вик неволно се насочиха към фиаското на Червените Малини-Пралини и той се остави на това подсъзнателно течение, защото знаеше, че понякога едно спокойно и почти небрежно премисляне на нещата довеждаше до ново прозрение, нова гледна точка.
Случилото се бе доста лошо и Пралините бяха изтеглени от пазара. Доста лошо, но не и ужасно. Не беше като онзи случай с консервираните гъби. Никой не се бе разболял или умрял. Дори консуматорите разбираха, че една компания понякога може да има и неудачи. Ето например историята с чашите на „МакДоналдс“ преди няколко години. Оказа се, че оцветителят на стъклото съдържа голямо количество
