Куджо

Дона още не бе успяла да прибере в килера на третия етаж. Те бяха струпани върху столчето, на което Тад се качваше, за да стигне най-горния рафт на килера. Вместо грозната, триъгълна глава, забучена накриво върху врата и хищния, изпиващ поглед, малкият видя плюшеното си мече, разположено върху по-високата купчина. Вместо горящите, кехлибарени дупки го гледаха лъскавите, кафяви, стъклени очички, с които Мечо наблюдаваше света.

— Какво има, Тадър? — попита отново баща му.

— Има чудовище! — изплака Тад. — В килера! — извика той и избухна в сълзи.

Майка му седна до него; взеха го между тях, галеха го и го успокояваха с каквото могат. Последва обичайният родителски ритуал: казаха му, че няма чудовища, и че просто е сънувал лош сън. Майка му обясни как сенките понякога заприличвали на ужасните работи, които показвали по телевизията и в детските списания, а татко му каза, че всичко е наред, окей, и че в къщата няма нищо, което би могло да му причини зло. Тад кимна и се съгласи, че е така, макар да знаеше, че не е.

Баща му му обясни как в тъмното двете купчини одеяла са изглеждали като огромни плещи, а мечето — като кривната глава. Светлината от тоалетната се била отразила в очите на играчката и те заприличали на очите на истинско животно.

— Виж сега, Тадър — рече баща му. — Наблюдавай много внимателно.

Тад го наблюдаваше.

Баща му взе двете купчини одеяла и ги бутна назад в килера. Малкият чу как закачалките леко издрънчаха, разказвайки за татко му на техния си, закачалчески език. Стана му смешно и се засмя. Майка му видя усмивката му и също се усмихна с облекчение.

Баща му излезе от килера, взе мечето и го сложи в ръцете му.

— А най-вече — каза той с патос, като се поклони и накара Тад и мама да се разсмеят, — изплашило те е „столцето“.

Татко му плътно затвори вратата на килера и сложи стола отпред. Все още се усмихваше, когато дойде до леглото на Тад, ала погледът му бе сериозен.

— Добре ли си, Тад?

— Да — отвърна малкият и после се насили да каже: — Но то беше там, татко. Видях го. Наистина!

— Въображението ти е видяло нещо, Тад — каза баща му и го погали по косата с едрата си, топла длан. — Но всъщност ти не си видял истинско чудовище в килера. Няма чудовища, Тад. Има ги само в приказките и в твоето въображение.

Тад погледна първо майка си, после баща си и отново майка си. Обичаше широките им, добри лица.

— Наистина ли?

— Наистина — отвърна майка му. — А сега искам моето голямо момче да отиде да се изпишка.

— Ходих. Затова се събудих.

— Ами хайде — рече тя, защото родителите никога не вярваха — убеди ме, че си прав.

И тъй, той отиде в тоалетната, а тя го наблюдаваше как пусна четири капки. После майка му се усмихна и каза:

— Виждаш ли? Значи все пак е трябвало да се изпишкаш.

Примирен, Тад кимна. Върна се в леглото. Завиха го хубаво с одеялото. Целунаха го. Ала когато застанаха до вратата, страхът отново го обви като някаква студена и влажна пелена. Като парче месо, от което лъхаше на безнадеждна смърт. „О, моля ви“ помисли си той. Но нищо повече, а само това: „О, моля ви, моля ви, моля ви!“

Навярно баща му долови неговата мисъл, защото се обърна с ръка на електрическия ключ и повтори:

— Няма чудовища, Тад.

— Да, татко — отвърна Тад, тъй като в този миг очите на Вик бяха далечни и забулени и той сякаш имаше нужда да бъде убеден. — Няма чудовища.

„Освен това, което е в килера на стаята ми!“

Светлината угасна.

— Лека нощ, Тад.

Гласът на майка му достигна до него мек и нежен, а в съзнанието си Тад закрещя: „Пази се мамо! Те изяждат жените! Във всички филми хващат жените, отвличат ги и ги изяждат! О, моля те, моля те, моля те…“

Ала майка му и баща му вече ги нямаше.

И така, Тад Трентън, четиригодишен, лежеше в своето легло — стомахът му бе свит на кълбо, а мускулите му — стегнати като пружини. Завивката бе дръпната до брадичката му и с едната си ръка притискаше плюшеното мече към гърдите си. Върху стената се виждаше Люк Звездоходецът, на другата имаше плакат, показващ голяма, весело усмихната катерица, клекнала върху някаква сокоизстисквачка. „Ако животът ви поднесе лимони, направете си лимонада!“, казваше нахално ухилената катерица. На третата стена беше целият пъстър свят от Сезам Стрийт: Биг Бърд, Ърни, Оскар, Гроувър. Добри тотеми, добра магия. Обаче вятърът отвън… майчице! Как само пищеше над покривите и се втурваше надолу в черните тръби! Тад нямаше да може да заспи тази нощ… малко по малко кълбото в стомаха му се разплете, пружинките в мускулите му се отпуснаха. Започна да се унася…

И тогава един друг писукащ звук, не този на вятъра отвън, го стресна и го накара отново широко да отвори очи.

Бяха пантите на вратата на килера.

Скррръц… тънък, скрибуцащ звук, толкова тих, че навярно само кучетата и будните малки момченца биха могли да го чуят. Вратата се отваряше бавно и сигурно — мъртвешка паст, откриваща черната си бездна сантиметър по сантиметър, стъпка по стъпка.

И в тази черна бездна беше чудовището. Бе клекнало на същото място, както преди. То се ухили на Тад, а мускулите му се извисяваха над криво забучената му глава. В жълтите му очи светеше безсмислено, кухо коварство. „Нали ти казах, че ще си отидат, Тад?, шепнеше звярът. Накрая те винаги си отиват и тогава се връщам аз. Харесва ми да се връщам. Харесвам и тебе, Тад. Сега вече ще се връщам всяка нощ… и всяка нощ ще се приближавам по мъничко до твоето легло… още малко… и още… докато една нощ, преди да успееш да ги повикаш с писъците си, ти ще чуеш ръмжене, ще усетиш как някой ръмжи точно до тебе. Това ще бъда аз, Тад и ще скоча върху тебе. А после ще те изям и ти ще бъдеш в мене.“

Втрещен и ужасен, Тад гледаше чудовището, изпаднал в някакво тъпоумно вцепенение. Имаше нещо в него… което му бе почти близко. Нещо, което той сякаш познаваше. Това бе най-страшното — че нещо в него му бе почти познато. Защото… „Защото аз съм луд, Тад. Аз съм тук и съм бил тук през цялото време. Казвах се Франк Дод някога и убивах жени. А може и да съм ги изяждал. Тук бях през всичките тези години и следях всичко с ухо прилепено към земята. Аз съм чудовището, Тад. Старото, познато чудовище и скоро ще те имам. Усещаш ли как идвам към тебе все по-близо… и по- близо…“

Навярно онова нещо, там в килера, говореше със собствения си, съскащ глас или пък с гласа на вятъра. И така да беше, а и да не беше, нямаше значение. Тад чуваше думите му, ужасен и неподвижен — сякаш бе хипнотизиран: на границата на припадъка и все пак напълно буден. Гледаше зъбещото се в тъмнината лице, което му бе почти познато. Тази нощ нямаше да заспи повече. Може би никога вече нямаше да може да спи.

Ала по-късно, по някое време между дванадесет и един часа, вероятно защото бе малък, Тад пак се унесе. Отначало сънят му бе неспокоен, изпълнен с космати, плещести чудовища, които с блеснали зъби го преследваха, докато накрая малкият потъна в дълбок и безпаметен сън.

Вятърът надълго и нашироко си говореше с черните тръби на комините, високо в небето се издигаше тънкият сърп на бялата, пролетна луна. Далече, далече сред някакво пусто поле в нощта или в боровата гора накрай града диво залая куче. После всичко утихна.

А в килера на Тад Трентън нещо непрестанно бдеше.

* * *

— Ти ли си преместил одеялата? — попита Дона мъжа си на следната утрин.