Куджо

Но Тад вече бе заедно с Куджо, като първо буйно го прегърна, а после се вгледа отблизо в муцуната му. Както бе седнал Куджо, тупайки с опашка по чакълестата настилка и с изплезен розов език, Тад можеше да надникне в очите му само, ако се надигнеше на пръсти.

— Мисля, че се оправят добре — рече Вик.

В този миг Тад пъхна ръчичката си в устата на Куджо и надникна в гърлото му, сякаш бе най-малкият зъболекар в света. Това отново накара Вик да изтръпне, но точно тогава Тад се затича към тях.

— Кученцето има зъби — каза той на Вик.

— Да — отвърна Вик. — Много зъби.

Той се обърна към момчето на Кембър с намерение да го пита откъде му бе хрумнало такова име, но в този момент Джо Кембър излезе от стобора, бършейки ръцете си в парче кълчища, за да не изцапа Вик при здрависването.

Вик бе приятно изненадан от това, че Кембър знаеше точно какво трябва да се направи. Той внимателно се заслуша в стържещия звук, когато двамата с Вик подкараха колата към къщата в подножието на хълма, а после се върнаха обратно.

— Лагерът се е износил — рече Кембър делово. — Имали сте късмет, че не ви е оставил някъде по пътя.

— Може те ли да го оправите? — попита Вик.

— О, да. Ще го оправя още сега, стига да имате време да почакате два-три часа.

— Ами, добре — рече Вик, поглеждайки към Тад и кучето. Тад беше взел бейзболната топка на сина на Кембър, хвърляше я надалеч (което все пак не беше много далече), Санбернарът на Кембърови послушно я улавяше и я донасяше обратно на Тад. Топката определено бе цялата олигавена.

— Кучето ви чудесно играе със сина ми.

— Куджо обича децата — съгласи се Кембър. — Ще вкарате ли колата в стобора, мистър Трентън?

„Сега чичо доктор ще те прегледа“, помисли си весело Вик и вкара ягуара в стобора. Оказа се, че цялата работа отне само час и половина и цената на Кембър бе смайващо ниска.

А Тад тичаше през онзи хладен и облачен следобед като непрекъснато викаше:

— Куджо!… Куууджо!… Туук, Кууууджо!

Малко преди да си тръгнат, момчето на Кембър (всъщност то се казваше Брет) вдигна Тад и го сложи да седне върху гърба на Куджо, придържайки го през кръста, докато кучето послушно и тържествено премина два пъти по чакълестата пътека от единия край до другия. Като минаваше покрай Вик, то вдигна поглед и Вик бе готов да се закълне, че Куджо се усмихваше.

* * *

Само три дни след кресливия разговор между Джордж Миара и леля Еви Чалмърс едно момиченце точно на годините на Тад стана от масата като закусваше (споменатата маса се намираше в малката кухненска ниша на една спретната, малка къща в Айова Сити, щат Айова) и съобщи:

— О, мамо, никак не ми е добре. Чувствам, че ще повърна!

Майка й я погледна без особена изненада. Два дни преди това братът на Марси бе върнат от училище със страхотна стомашно-чревна инфекция. Брок беше вече добре, но прекара ужасно цяло едно денонощие, изхвърляйки неудържимо екскременти както отгоре така и отдолу.

— Сигурна ли си миличка? — попита майката дъщеря си.

— О, аз…

Марси високо изстена и се впусна по стълбите към коридора на долния етаж, притиснала с ръце корема си. Майка й я последва, видя куката за закопчаване на обувки, окачена в банята, и си помисли: „Ох, боже мой, пак се започва. Но чудо ще стане, ако този път не се справя.“

Тя чу звуците на повръщане и влезе в тоалетната, прехвърляйки в ума си всички подробности: бистри течности, на легло, гърнето, няколко книги; Брок можеше да качи портативния телевизор в стаята й, щом се върнеше от училище и…

Майката погледна и тези мисли бяха издухани от главата й като от ураганен вятър.

Тоалетната чиния, където четиригодишната й дъщеря повръщаше, бе пълна с кръв. Кръв имаше и по порцелана и по плочките.

— О, мамо, не ми е добре…

Дъщеря й се обърна… дъщеря й се обърна… обърна се, а устата й бе цялата в кръв. Кръв имаше и по брадичката й и капеше по синята й моряшка рокличка. Кръв! О, мили боже, мили Исусе, Йосифе и пресвета Дево! Толкова много кръв!

— Мамо…

Марси отново повърна — огромна кървава маса се изтръгна от устата й и се разплиска навсякъде като някакъв зловещ дъжд. Тогава майката вдигна детето си на ръце и се втурна към телефона в кухнята, за да повика бърза помощ.

* * *

Куджо знаеше, че е твърде възрастен, за да гони зайци. Не че беше стар. Не. Не бе стар дори и за куче, ала на пет години той отдавна не беше малко пале, което бе готово да тича стремглаво през гората и поляните зад стобора и къщата само заради някоя пеперуда. Беше на пет години, ако беше човек, щеше тепърва да навлиза в средната възраст.

Но сега беше една красива, ранна утрин, на шестнадесети юни, когато по тревата все още блестеше роса. Горещините, които леля Еви бе предрекла на Джордж Миара, наистина бяха настъпили. Бяха най- големите горещини в началото на юни от години и в два часа на онзи следобед Куджо щеше да лежи в прашния двор отпред (или в стобора, ако МЪЖЪТ го пуснеше вътре, което той понякога правеше, щом биваше пийнал — а това се случваше често напоследък) и щеше да дъхти тежко под парещото слънце. Но това щеше да дойде по-късно.

А заекът — голям, кафяв и закръглен, нямаше ни най-малка представа, че Куджо е там, в края на нивата — километър и половина на север от къщата. Вятърът духаше в обратна посока, за да можеше Зайо Байо да усети нещо.

Куджо се запромъква към заека: повече за спорт, отколкото заради месото. Дългоушко щастливо дъвчеше новопокаралата детелина, която щеше да се опече и изсъхне под неумолимото слънце месец по- късно. Ако беше изминал по-малко разстояние и бе по-далеч от заека, когато последният го забеляза и хукна, Куджо щеше да го остави да избяга. Всъщност обаче той се приближи до него на около петнадесет метра и чак тогава заекът изправи глава и вирна уши. За секунда той не помръдна: сякаш се вкамени и се превърна в някаква заешка статуя със смешно изпъкнали очи — черни като бъзови зърна. После се стрелна напред.

Като лаеше свирепо, Куджо хукна подир него. Заекът беше твърде малък, а Куджо твърде голям, но възможността да го хване вля допълнителна енергия в нозете на кучето. То дойде толкова близо до дългоухия, че можеше едва ли не да го докосне с лапите си. Заекът направи ЗИГ. Кучето също, само че тромаво и тежко. Ноктите му се забиваха в черната пръст и отначало той изостана, ала после бързо навакса. Разлетяха се птици, подплашени от гръмогласния му, насечен лай; ако изобщо е възможно куче да се смее, то Куджо се хилеше в този момент. Заекът направи ЗАГ, след което се спусна напряко през ливадата. Куджо стремливо се втурна след него, подозирайки вече, че в това надбягване той ще е губещият.

Въпреки всичко обаче, даде си доста труд и отново настигна заека, когато той падна в някаква дупка върху неголемия склон. Дупката бе обрасла с буйна трева, ала Куджо не се поколеба. Той притисна светлокафявото си тяло към земята за миг, наподобявайки космата граната, и се изстреля напред към дупката, в която заседна като коркова тапа.

Джо Кембър бе собственик на фермата „Севън Оукс“ в края на шосе номер три от седемнадесет години, но нямаше и понятие за съществуването на тази дупка. Разбира се той щеше да я открие, ако фермерството