сигурност ще се случи някакъв катаклизъм. Роджър тежеше около сто и четиридесет килограма и когато сядаше, бедрата му изобщо не образуваха прав ъгъл с прасците. Веднъж в леглото, в изблик на палаво настроение Дона каза на Вик, че скутът на Роджър е бил отнесен от шрапнел във Виетнам.
— Работата изглежда адски шибана — призна Роджър. — Толкова шибана, че направо да не повярваш, Виктор, Приятелю.
— Наистина ли мислиш, че това пътуване може да оправи нещо?
— Навярно не — рече Роджър, — но със сигурност ще загубим парите на „Шарп“, ако не заминем. Може и да спасим нещо; да възвърнем позициите си.
Роджър отхапа от сандвича си.
— Ако затворим за десет дни, ще загубим много.
— Мислиш ли, че сега не губим?
— Естествено, че губим, но трябва да пуснем клиповете с рекламата за онези литератори от Кенибънк Бийч…
— Лиза ще се оправи с тях.
— Не съм много убеден, че Лиза може да се оправи дори със собствения си интимен живот, да не говорим за литератори — рече Вик. — Но и да
— Тцъ, ти трябва да се срещнеш.
— Мама му стара, прав си — каза Вик. — Винаги се сривам, щом се сетя за онези червени гащи и бели обувки. Все ми се иска да надникна в шкафа и да намеря на човека една дъска за рязане на сандвичи.
— Няма значение и ти знаеш, че е така. Никой не дава и една десета от това, което ни дава „Шарп“. Какво да ти кажа още. Известно ти е, че Шарп и момчето ще искат да говорят и с двама ни. Да ти запазя ли място в самолета или не?
Мисълта да прекара десет дни — пет в Бостън и пет в Ню Йорк, накара Вик да се облее в студена пот. Той и Роджър работиха навремето за агенция „Елипсън“ в Ню Йорк цели шест години. Сега Вик имаше дом в Касъл Рок. Роджър и Алти Брейкстоун — живееха в съседния Бриджтън на около двадесет и два километра.
За Вик това бе период, за който изобщо не искаше да си спомня. Чувстваше, че не бе живял пълноценно и изобщо не бе разбрал какво значи да живееш, докато той и Дона не се преместиха в Мейн. Сега отново изпита болезненото усещане, че Ню Йорк просто е чакал през последните три години само за да забие ноктите си в него. Струваше му се, че я самолетът ще излезе от пистата при приземяване и силнозапалимото гориво на реактивните двигатели ще лумне в пламъци, я ще стане катастрофа на Трибъроу Бридж, или пък таксито им ще се блъсне в някой дълъг автобус и ще стане кървава касапница. Я някой военен ще вземе да стреля с автомата си, вместо само да го размаха нехайно, или пък някъде ще избухне газопровод, някой от капаците ще отхвръкне във въздуха подобно на петдесеткилограмово фризби и в миг ще му отсече главата. Просто чувстваше нещо. Върнеше ли се в Ню Йорк, големият град щеше да го убие.
— Родж — рече Вик като остави настрана сандвича си, отхапвайки вяло от него, — замислял ли си се понякога, че ако все пак загубим парите на „Шарп“, няма да настъпи краят на света?
— Няма — рече Роджър, изливайки бавно бирата си в наклонената си чаша, — но с нас това ще е краят. Вземи мене, например — трябва да плащам още седемнадесет години по двадесетгодишната си ипотека. Имам и две близначки, които душа и сърце дават да учат в Академията на Бриджтън. И ти имаш ипотека, и дете, плюс този стар, спортен ягуар, който ще ти струва маса пари.
— Да, но местната икономика…
— Местната икономика е
Една компания от четирима мъже облечени в спортни тениски и един във фланелка, отпред с легендарния надпис:
— Няма да можем да стъпим на краката си нито с „Боровинки по Ваш избор“, нито с Мейнските посредници и ти го знаеш. Загубим ли парите на „Шарп“, ще се срутим без остатък. От друга страна, ако запазим и частица от парите на „Шарп“, през следващите две години ще имаме право на част от бюджета в Отдела по туризъм и може би дори от държавната лотария, ако до тогава не сгафят нещата там. Тлъст е паят, Вик. И ще можем да кажем сбогом на „Шарп“ и техните лайняни, тестени изделия и изобщо ще има безкраен празник. Големият, лош вълк ще трябва да си потърси храна другаде; тези прасенца са си вкъщи и са свободни.
— Всички разчитат на нас да спазим нещо — рече Вик, — което е толкова вероятно, колкото сериите с Клийвландските индианци да спечелят световна награда.
— Мисля, че е по-добре да опитаме, приятелю.
Вик се умълча, загледан замислено в безвкусния си и студен сандвич. Никак не бе справедливо, но той бе свикнал да живее с несправедливостта. Това, което наистина го огорчаваше бе пълната абсурдност на положението. Сякаш от ясното небе се бе изсипало някакво убийствено торнадо, което разрушаваше всичко в зигзагообразната си спирала и после изчезваше. Той и Роджър, както и самата рекламна къща „Ад Уъркс“ бяха като че ли фатално белязани, каквото и да предприемеха. Това се четеше върху кръглото лице на Роджър, което не бе изглеждало така бледо и сериозно, откакто с Алти загубиха момченцето си, Тимоти, още новородено поради спиране на дишането. Детето бе едва на девет дни. Три седмици след инцидента Роджър не издържа и рухна. Плака, покрил с длани пълното си лице, изпълнен с такава безутешна скръб, че сърцето на Вик заседна в гърлото му. Това бе лошо, ала засилващата се паника в очите на Роджър сега също бе лоша.
В рекламния бизнес от време на време изневиделица се появяваха торнадо. Една огромна машина като агенцията „Елисън“, която печелеше милиони, можеше да издържи, но малка като „Ад Уъркс“ просто не можеше. Вик и Роджър бяха носили до сега две кошници — едната пълна с много и дребни яйца, а другата с едно голямо яйце. Оставаше да се види дали то бе напълно загубено или можеше поне да се опържи. Нито един от провалите не бе по тяхна вина, обаче рекламните агенции моделират чудесни момчета за всичко.
Вик и Роджър се сближиха съвсем естествено, още от времето на съвместната им работа в агенция „Елисън“ преди шест години. Вик, висок и мършав и доста мълчалив, бе отличният Дон Кихот за Санчо Панса, тоест Роджър Брейкстоун, който бе пълен, весел и експанзивен. Бяха си допаднали и като личности, и като работници — да организират рекламна кампания за Института по мозъчен паралич.
Изработиха строга реклама в черно и бяло, показваща малко момче с огромни и груби шини на краката, застанал в непозволената зона до линията на първа база1 в полето на младшия отбор. На главата на малчугана бе килната шапка от отбора „Ню Йорк Метс“ и изражението му (винаги след това Роджър твърдеше, че точно изражението бе направило рекламата популярна) изобщо не бе тъжно; беше просто мечтателно — всъщност почти щастливо. Отгоре се мъдреше надпис с големи букви:
Даренията за церебралния паралич отскочиха значително. Браво на тях! Браво на Вик и Роджър! Екипът Трентън-Брейкстоун беше неудържим. Последваха пет-шест успешни кампании. Вик разработваше главно по-широката концепция, а Роджър я осъществяваше на практика.
За корпорацията „Сони“ изработиха реклама, представляваща някакъв мъж, седнал с кръстосани крака на пешеходното островче на оживен аутобан, облечен в бизнесменски костюм, голяма радио „Сони“ в скута си и ангелоподобна усмивка на целувачката си. Надписът с едри букви гласеше:
