бе главният му поминък. Обаче не беше. В големия, червен стобор нямаше добитък; той му служеше за гараж и авторемонтна работилница. Синът му, Брет, често скиташе из поляните и горичката зад къщата, но и той не бе забелязал дупката, макар че на няколко пъти кракът му едва не попадна в нея, при което сигурно би си счупил глезена. В ясни дни дупката можеше да мине за сянка, а в облачни, така както бе обрасла с трева, тя съвсем не се виждаше.
Джон Мусъм, предишният собственик на фермата, знаеше за дупката, но не бе счел за нужно да я спомене пред Джо Кембър, когато Джо купи мястото през 1963-та година. Мусъм би могъл да я спомене, за да предупреди Джо и жена му, Черити, когато през 1970-та година се роди синът им, но тогава вече старият Джон се бе споминал от рак.
И по-добре, че Брет не бе открил дупката. На света за едно малко момче няма нищо по-интересно от някоя дупка в земята, а тази водеше към малка варовита пещера. Най-голямата й дълбочина беше около шест метра и за едно дребно и гъвкаво момче би било напълно възможно да се провре като змиорка и да достигне дъното, а после да открие, че е невъзможно да излезе. Беше се случило вече на някои дребни животни в миналото. Варовиковата повърхност на дупката бе гладка и отлична за хлъзгане надолу, но трудна за изкачване. Ето защо дъното й бе осеяно с кости: на един мармот, на някакъв скункс, на няколко големи катерици и на няколко малки, както и на един котарак, чието име беше мистър Чистник. Той бе изчезнал от дома на Кембърови преди две години и те решиха, че котаракът или е прегазен от някоя кола, или просто е избягал. Но той бе тук, заедно с костите на полската мишка, след която бе хукнал.
Заекът на Куджо се бе търкулнал вътре и се бе пързалял, докато не бе стигнал дъното. Сега трепереше там с щръкнали уши, носът му вибрираше като камертон, а гневният лай на Куджо изпълваше пещерата. Ехото умножаваше звука така, сякаш там горе имаше цяла глутница кучета.
Малката пещера привличаше понякога и прилепи. Не много, защото наистина бе малка, ала назъбеният й таван бе отлично място, където прилепът можеше да подремне с главата надолу, докато угасне и последният слънчев лъч. Прилепите бяха още една причина, поради която Брет бе имал късмет, че не бе открил дупката — особено тази година. Тази година кафявите, насекомоядни прилепи, населяващи малката пещера, гъмжаха от един особено жизнеспособен вид вирус на бяс.
Куджо се заклещи до гърдите и започна енергично да напъва със задните си крака, но без особен успех. Би могъл да се дръпне назад и да се измъкне, ала в този момент той все още искаше заека. Усещаше, че дългоухият е в капана и е негов — само трябваше да си го вземе. Очите на Куджо не виждаха много добре, а и едрото му тяло беше затулило светлината. Той не усещаше капките, които падаха току до предните му лапи. Надушваше влага и изпражнения на прилепи — и стари и нови… но най-важна от всичко бе миризмата на заек. Топъл и вкусен. Вечерята е сервирана.
Лаят на Куджо подплаши прилепите. Те бяха ужасени. Нещо бе нахлуло в техния дом. Всички вкупом полетяха към изхода, писукайки. Ала мъничките им радари регистрираха един странен и тревожен факт: изходът го нямаше. На негово място беше страшният звяр.
Те кръжаха и се стрелкаха в тъмнината, а ципестите им крила шумяха като малки парчета плат — може би дори като бебешки пелени, прострени навън и плющящи на силния вятър. Заекът под тях се гушеше и се надяваше на някакъв късмет.
На няколко пъти Куджо усети как прилепите кръжат около предните му лапи, с които бе успял да се напъха навътре в дупката, и се уплаши. Е му харесваше нито миризмата им, нито писъците. Нито пък му се нравеше странната топлина, която сякаш се излъчваше от тях. Той започна да лае по-силно и посегна със зъби към кръжащите и писукащи над главата му същества. Челюстите му схрускаха някакво кафяво-черно крило. Костици по-тънки и от детски пръстчета, изпукаха. Прилепът запърха и ухапа Куджо, оставяйки рана, подобна на въпросителна, върху чувствителната кожа на муцуната му. Миг по-късно прилепът вече стремително се премяташе по варовиковия склон на пещерата в предсмъртна агония. Но злото бе сторено. Ухапване от заразено с бяс животно е особено тежко, когато е в областта на главата, защото бесът е болест, поразяваща централната нервна система. Кучетата, много по-податливи към болестта, отколкото господарите си — хората, не можеха да се надяват дори на пълна защита, въпреки ваксинирането с омаломощен вирус, което всеки ветеринарен лекар извършваше. А Куджо през целия си живот не бе ваксиниран нито веднъж.
Без да знае това, но усещайки, че съществото, което бе сдъвкал, имаше отвратителен вкус. Куджо реши, че всичко това не си струваше усилията. С невероятно мощен тласък назад той успя да се издърпа от дупката, предизвиквайки по този начин малка лавина от пръст. Куджо се отръска и нов дъжд от пръст и миризливи варовикови камъчета се сипна от козината му. От муцуната му капеше кръв. Той седна на задните си лапи, вирна глава към небето и нададе тих и кратък вой.
Прилепите излязоха от дупката като малък, кафяв облак, запърхаха объркано на ярката, лятна светлина и се върнаха обратно в леговището си. Бяха безмозъчни същества и за две-три минути забравиха всичко за лаещия нахалник. Заспаха отново, увиснали надолу с главите и обгърнали с крила плъхообразните си телца, както възрастните жени загръщаха с шал раменете си.
Куджо си тръгна на бегом, отръска се пак и посегна безпомощно към муцуната си. Кръвта вече се съсирваше и засъхваше, образувайки коричка. Болеше го обаче. Кучетата притежаваха стеснителност, която съвсем не беше пропорционална на техния интелект. Куджо бе отвратен от себе си и не искаше да се прибира у дома. Ако си отидеше вкъщи, един от неговата троица:
И тъй, вместо да се прибере у дома, Куджо отиде до ручея, разделящ земята на Кембър и имението на Гари Първиър, непосредствен съсед на Кембърови. Започна да цапа нагоре по течението и жадно пи; завъргаля се из водата, за да се отърве от гадния вкус в устата, за да се отърве от мръсотията и блатистата воня на варовик, да се отърве от чувството на
Малко по малко Куджо започна да се чувства по-добре. Той излезе от ручея и се отръска — от козината му се разлетяха пръски вода и за миг във въздуха се очерта шеметно ярка дъга.
Чувството за
Куджо лесно си проправи път с гърди през избуялата трева на северната поляна, като от време на време подплашваше по някоя птица, без да си дава труд да я преследва. Беше приключил с преследванията за деня и тялото му още помнеше това, макар и мозъкът му да бе забравил вече. Той бе Сан Бернар в разцвета на силите си, петгодишен и тежеше почти сто килограма. А в утрото на 16-ти юни 1980-та година той вече бе заразен с бяс.
Седем дни по-късно на около петдесет километра от фермата „Севън Оукс“ в Касъл Рок двама мъже се срещнаха в един ресторант в центъра на Портланд, наречен „Жълтата подводница“. „Подводница“-та предлагаше голям избор от гигантски сандвичи с кюфте, пици и пълнени патладжани. В дъното имаше машина за сокове. Над тезгяха се мъдреше надпис, който съобщаваше, че ако можете да изядете два специалитета „Жълтоподвижен кошмар“, заведението черпи; отдолу в скоби и с едри букви бе добавено:
Обикновено Вик Трентън много обичаше огромните кюфтета, които приготвяха в „Жълтата подводница“, но за този ден имаше усещането, че не може да хапне нищо от днешното меню, без да получи киселини.
— Изглежда, че ще загубим играта, а? — рече Вик на другия мъж, който се бе загледал в порция датска шунка, но без особен ентусиазъм.
Другият мъж се казваше Роджър Брейкстоун, а когато той гледаше храна, това означаваше, че със
