хората, преселници в Мейн, за които кореняците казваха „тия не са от наш’те“.
Вик и Роджър наистина щяха да се удавят, ако „Шарп“ не оставаше с тях. А в Генералния щаб на компанията „Шарп“ в Клийвланд, по ирония на съдбата позициите бяха напълно противоположни на предишните. Сега не друг, а именно старият Шарп искаше да остане с Вик и Роджър, докато момчето (по това време вече на четиридесет години) искаше да ги изрита, позовавайки се на логичния довод, че би било лудост да се дават пари на една агенция от двама работника, намиращи се на хиляда километра от сърцето на Ню Йорк. Фактът, че „Ад Уъркс“ бе асоциирана към една маркетингова агенция в Ню Йорк, ни най-малко не умилостивяваше момчето, както и другите фирми, за които Вик и Роджър бяха правили реклами през последните няколко години.
— Ако лоялността беше тоалетна хартия, брат ми — казваше понякога с горчивина Роджър, — ние с теб щяхме по цял ден да си бършем задниците.
Шарп обаче остана с тях и им осигури подкрепата, от която Вик и Роджър така много се нуждаеха.
— Задоволявали сме се с една рекламна агенция тук, в града вече четиридесет години — беше казал старият Шарп, — и ако тези двама младежи искат да се махнат от безбожния град, то те просто проявяват своя възхитителен здрав разум.
Ето, това беше. Старият си бе казал думата. Момчето замълча. И през последните две години и половина войникът на „Шарп“ продължи да стреля, Джордж и Грейси продължиха да ядат тортата си в тяхното схлупено жилище, а професорът на „Шарп“ все тъй казваше на децата, че тук няма нищо нередно. Фактическото изработване на клиповете се извършваше в едно малко и независимо студио в Бостън. Ню Йоркската маркетингова фирма компетентно вършеше работата си и три-четири пъти в годината Вик или Роджър отиваха на разговор с Керъл Шарп и неговото момче, което вече определено бе побеляло около слепоочията. Всички други отношения между клиента и агенцията се уреждаха посредством американската поща и Ма Бел.
Тогава се появиха и Червените Малини-Пралини.
Вик и Роджър бяха чували за Пралините и преди това, макар че те бяха излезли на пазара само преди два месеца — през април на 1980-та година. Повечето тестени изделия на „Шарп“ бяха или съвсем леко подсладени, или изобщо не бяха. Комбинираните пръчици, с които „Шарп“ се включиха на пазара на естествените и здравословни храни, имаха голям успех. Червените Малини-Пралини обаче имаха за цел да спечелят консуматорите, любители на сладкото, купуващи „Граф Чокула“5, „Франкенборовинки“, „Лъки Чарюмс“ и други подобни, предварително подсладени изделия, които се губеха някъде из мъглявата зона между зърнените храни и бонбоните.
В края на лятото и през първите дни на есента на 1979-та година Пралините бяха изпробвани на пазара в Бойз, Айдахо, Скрентън, Пенсилвания и в града, в който се бе преместил Роджър — Бриджтън, щат Мейн. Роджър беше казал на Вик, като с погнуса бе разтърсил рамене, че не би допуснал близначките дори да се докоснат до Пралините. Макар и да бе доволен, когато Алти му каза как децата лакомо са се хвърлили към тях, щом ги видели на рафтовете в магазина.
— В тях има много повече захар, отколкото брашно. А и приличат на въглени.
Вик бе кимнал с глава и бе отговорил съвсем невинно, без да има представа за пророчеството, което произнася:
— Когато за пръв път надникнах в една от кутиите, стори ми се, че е пълна с кръв.
— И така, какво мислиш — повтори въпроса си Роджър.
Той бе преполовил сандвича си, докато Вик мрачно прехвърляше събитията в ума си. Той все по-сигурно усещаше как в Клийвланд старият Шарп и неговото застаряващо момче се готвят да изпратят вестоносеца с мрачно предизвестие.
— Мисля, че е по-добре да опитаме.
Роджър го потупа по рамото.
— Мой човек си — рече той. — А сега яж.
Вик не беше гладен.
Двамата бяха поканени в Клийвланд на „спешно заседание“, което трябваше да се състои три седмици след 4-ти юли6 — доста от директорите по продажбите на „Шарп“ и от изпълнителския състав бяха заминали на почивка и трябваха поне три седмици, за да се съберат отново всички заедно. Една от точките в дневния ред се отнасяше пряко до „Ад Уъркс“ — „преценка на асоциацията до този момент“, се казваше в писмото, което според Вик означаваше, че момчето щеше да използва провала на Пралините, за да може най-после да ги изрита.
Три седмици след като Червените Малини-Пралини бяха показани с ентусиазъм по Националната телевизия, макар и със сериозен глас, от тестения професор Шарп (не бе, тук няма нищо нередно), първата майка изпадна в истерия, отнасяйки малката си дъщеричка в болницата сигурна, че детето й има вътрешен кръвоизлив. Момиченцето, което се оказа жертва на най-обикновен вирусен грип, бе повърнало, а на майката се бе сторило, че детето й е повърнало огромно количество кръв.
Тцъ, тук няма нищо нередно.
Това се бе случило в Айора Сити, щат Айова. На следния ден регистрираха още седем такива случая, а на по-следващия — двадесет и четири. Във всички тези случаи родителите бяха закарали децата си в болница, страдащи от разстройство или повръщане, с мисълта за вътрешен кръвоизлив. След това бройката на засегнатите деца нарасна неудържимо — първо бяха стотици, после — хиляди. В нито един от случаите повръщането и диарията не бяха предизвикани от Пралините, но на това никой не обърна внимание в суматохата.
Тцъ, няма хич нищо нередно тук.
Болестта плъзна от запад на изток. Проблемът се оказа в боята на Пралините, която даваше аления им цвят. Самият оцветител беше безвреден, но на това също повечето хора не обърнаха внимание.
Роджър поиска да спрат клиповете с пушките, щом компанията трябваше да се скрие за известно време. Той предложи да се свикат спешно конференция със специалистите по имиджа в Бостън, които всъщност бяха направили клипа. Искаше да поговори и със самия професор „Шарп“, който така се бе вживял в ролята си, бе умствено и емоционално разбит след всички тези събития. После Роджър отлетя за Ню Йорк, за да говори с хората по продажбите. И най-важното — цели две седмици трябваше да се подвизават по хотели като Риц-Карлтън и ЮеН Плаза в Ню Йорк. Две седмици Вик и Роджър бяха съвсем близки, смилаха заедно получената информация и се мъчеха да намерят бързи решения както едно време. Роджър се надяваше, че всичко това ще породи една контра кампания, която би реабилитирала и стария Шарп, и момчето. Вместо да отидат в Клийвланд с обръснати вратове, подготвени за гилотината, Роджър и Вик се появиха с планове за борба, целящи да неутрализират ефекта от гафа с Пралините. Такива бяха плановете им на теория. В действителност обаче те разбираха, че шансовете им не са по-големи от тези на бейзболен играч решил умишлено да не уцели топката.
Вик имаше и други проблеми. През последните осем месеца бе усетил, че той и жена му бавно се отдалечават един от друг. Вик все още обичаше Дона и обожаваше Тад, но от леко напрегната, ситуацията съвсем се бе влошила и той чувстваше, че се задават по-големи беди… и по-лоши времена… току на хоризонта, може би. Това пътуване, този тържествен тур от Бостън през Ню Йорк до Клийвланд, дошъл във време, когато Вик и Дона трябваше да дадат прием в новия си дом и да отпразнуват победата си над всички трудности, все пак се оказа не толкова сполучлива идея.
Когато по-късно Вик гледаше лицето й, той виждаше пред себе си една чужда и непозната жена.
Един-единствен въпрос се сблъскваше в ума му нощем, когато не можеше да спи — а това се случваше все по-често: дали Дона си бе намерила любовник? Напоследък те съвсем не спяха често, разбира се. Дали му бе изневерила? Вик се надяваше, че не е, но какво ли мислеше всъщност? Кажи си правичката, мистър Трентън, иначе ти ще плащаш за последствията.
Вик не бе сигурен. Не искаше да е сигурен. Страхуваше се и ако трябваше да е сигурен, с брака им щеше да бъде свършено. Той бе напълно отдаден на Дона, не бе и помислял дори за извънбрачна връзка и би могъл да й прости много неща. Но не и някой да я чука в собствения му дом. Как не! Оставаше само рога да му поникнат чак от ушите и… децата по улиците да му се смеят, защото е адски смешен. Той…
