се изпочупят стъклата. Миг по-късно микробусът му изрева, избумтя задавено няколко пъти и премина в постоянното буботене на работния ход, щом Стийв включи скоростите. Когато тръгна, гумите му изсвистяха.
Дона бавно довършваше работата си с изчистването на разлятото мляко, като от време на време ставаше, за да изстиска бърсалката в лъскавия умивалник. Гледаше как остатъците от пресеченото мляко се стичат в канала. Цялата трепереше, отчасти от нерви, отчасти от облекчение. Почти не обърна внимание на заплахата, че Стийв ще каже на Вик. Мислеше само за поредицата от случки, довели до тази грозна сцена.
Дона искрено вярваше, че бе започнала любов със Стийв Кемп едва ли не по невнимание. Беше също като спукване на скита отходна тръба. Такива тръби, мислеше си тя, се намираха под грижливо поддържаната цветна градинка на всяко семейно огнище в Америка.
Дона не искаше да отива в Мейн и бе потресена, когато Вик й съобщи новината. Въпреки ваканциите прекарани там (а може би тъкмо те бяха затвърдили убеждението й) тя смяташе, че Мейн е просто гориста пустош, където снегът натрупваше дебела покривка от по пет-шест метра и хората буквално биваха откъснати от света. Мисълта да закарат бебето си сред такава обстановка ужасяваше Дона. Тя мислено си бе представяла, а пред Вик гласно бе обрисувала внезапни снежни виелици, които ги затрупваха — него в Портланд, а нея в Касъл Рок. Мислеше и говореше на глас за това как Тад би могъл да нагълта отровни таблетки при такава ситуация, или да се изгори върху печката, или бог знае още какво. А може би част от упоритата й съпротива бе и нежеланието да се раздели с трескавата и задъхана атмосфера на Ню Йорк.
Е, трябваше да се признае, че нито един от тези кошмари не се бе сбъднал. Най-лошото бе глождещото усещане, че „Ад Уъркс“ ще се огъне и те ще се втурнат в Ню Йорк посрамени и с подвити опашки. Това не се бе сбъднало, защото Вик и Роджър се скъсваха от работа. Но то също означаваше, че Дона бе почти изоставена с малко дете на ръце и твърде много свободно време.
Тя можеше да преброи най-близките си приятели на пръстите на едната си ръка. Дона бе уверена, че приятелствата, които си бе създала, щяха да траят вечно — и в беди и в сполука. Но пък и тя не се сприятеляваше нито лесно, нито бързо. Блазнеше я мисълта да си вземе дипломата — Мейн и Ню Йорк бяха еквивалентни. Просто трябваше да попълни няколко формуляра. После щеше да отиде при завеждащия училищната дейност, за да включат името й сред хоноруваните преподаватели в гимназията на Касъл Рок. Идеята й беше абсурдна и Дона бързо се отказа от нея, след като направи някои пресмятания върху джобния си калкулатор. Бензинът и заплатата за бавачка щяха да изразходват почти всичките двадесет и осем долара на ден, които тя евентуално щеше да припечели.
„Превърнах се в прочутата Велика Американска Домакиня“, мислеше си Дона през един бурен ден на миналата зима, загледана в суграшицата, която биеше в прозорците на терасата. Седеше си вкъщи, хранеше Тад с вечните фасул и наденички, сандвичи със сирене и супа за обяд, получаваше своя пай от живота чрез Лайза в „Докато земята се върти“ и Майк в „Младите и неспокойните“. От време на време малко джаз и танци с „Колелото на съдбата“. Можеше и да отиде при Джоуни, която имаше дъщеричка горе-долу на възрастта на Тад, но при Джоуни не се чувстваше добре. Тя беше с три години по-голяма от Дона и с пет килограма по-тежка. Тези излишни пет килограма очевидно не тревожеха Джоуни. Казваше, че мъжът й я харесвал така. Джоуни беше доволна от живота си в Касъл Рок.
И малко по малко скритата отходна тръба започна да се задръства с изпражнения. Дона започна да кряска на Вик за дребни неща, които изплуваха над големите, защото последните бяха трудни за обяснение и още по-трудни за изричане. Важни неща като: чувство на загуба и страх, на това, че остаряваш, че си самотен и после ужасът от самотата. Неща като например да чуеш някоя песен по радиото, която помниш още от училище, и да избухнеш в сълзи без причина. Чувстваше ревността към Вик, защото неговият живот беше ежедневна борба да съгради нещо; той бе войнстващият рицар със семеен герб, инкрустиран на щита му, а нейният живот бе скрит тук: да се грижи за Тад през целия ден, да го развеселява, когато е кисел, да му приготвя яденето и закуските. Беше живот в окопите. Твърде голяма част от него бе просто да чакаш и да слушаш.
И през цялото време Дона бе смятала, че нещата ще се оправят, когато Тад поотрасна; откритието, че това не е вярно, я накара да почувства някакъв първичен ужас. През изминалата година Тад ходеше в детската градина „Джек и Джил“ три сутрини в седмицата; а това лято — пет следобеда в детския лагер. Когато него го нямаше, къщата изглеждаше ужасно празна. Вратите се отваряха и зейваха срещу нея без Тад, който да ги запълни; стълбите пустееха, без Тад, който да седи някъде по средата, облечен в долнището от пижамата си и глупаво вторачен в детската си книжка, малко преди да си легне.
Вратите бяха усти, стълбите — гърла, а празните стаи се превърнаха в капани.
И тъй, Дона миеше подове, които нямаше нужда да бъдат мити и наблюдаваше сапунените мехурчета. Мислеше си за Стийв Кемп, с когото флиртуваше понякога, откакто той бе дошъл в града миналата есен с микробуса си, на чиято табелка пишеше „Вирджиния“. Стийв бе започнал бизнес с поправка и обновяване на мебели. Често Дона се улавяше да седи пред телевизора, без да знае какво става. Тя мислеше за това как белият екип за тенис ярко контрастира със загорялата от слънцето кожа на Стийв Кемп и как мускулите на задника му се издуват, когато той тича. И най-накрая Дона го направи. А днес…
Тя усети как стомахът й се надигна и хукна към банята, притиснала с ръка устата си и с широко отворени, блеснали очи. Едва-що влезе и повърна всичко. Погледна мръсотията, изстена и повърна отново.
Щом почувства стомаха си по-добре (краката й обаче още трепереха — когато губиш нещо, нещо и печелиш), тя се погледна в огледалото на банята. На безмилостната луминесцентна светлина на лицето й имаше остри и груби черти. Кожата й беше твърде бледа, очите й — зачервени. Косата й бе залепнала по главата като грозен шлем. Дона видя как щеше да изглежда като стара, а най-ужасното нещо бе, че точно в този момент, ако Стийв Кемп беше тук, тя щеше да му позволи да я люби, само за да я целуне и да й каже, че не трябва да се страхува, че времето е мит, а смъртта — сън и че всичко е наред.
От Дона се изтръгна звук — един виещ вопъл, който не би могъл да идва от нея. Беше стон на луда жена. Тя наведе глава и заплака.
Черити Кембър седеше на двойното легло, където спеше със съпруга си, Джо, и погледна надолу към това, което държеше в ръце. Току-що се беше върнала от магазина — същия, в който ходеше и Дона Трентън. Сега ръцете, краката и бузите й бяха вдървени от студ, сякаш се бе возила на шейната с Джо твърде дълго. Ако утре беше първи юли; шейната беше прибрана надеждно под навеса, а брезентовият й гюрук бе сгънат.
Ала нямаше грешка. Тя бе проверила десет пъти и грешка нямаше.
Да, разбира се. На
Черити чуваше как Джо удря с чука си в гаража — силен, кънтящ звук, който цепеше горещия следобед, подобна на чук, удрящ върху тънък метал. Настъпи кратка пауза, а после тихо: „Мама му стара!“
Чукът удари още веднъж и настъпи по-дълга пауза, след което мъжът й извика:
— Брет!
Черити винаги се свиваше, когато Джо извисяваше така гласа си, за да извика момчето им. Брет много обичаше баща си, ала Черити изобщо не бе сигурна за това как Джо гледа на сина си. Беше ужасно, че тя изпитва такива съмнения, обаче бе вярно. Преди около две години Черити бе имала ужасен кошмар, който никога нямаше да забрави. В съня си тя видя как Джо промуши с желязната вила гърдите на Брет. Острите й зъби продупчиха гърдите му, повдигайки тениската му така, както прътовете поддържат палатката изпъната.
