котарак с тигрови шарки на име Бърни Карбо спеше върху телевизора, сякаш беше някаква играчка.
Спалнята бе стаята, в която Стийв пишеше. Леглото беше сгъваемо, но не беше оправено; чаршафите бяха колосани от сперма. Колкото и активен полов живот да водеше (а през последните две седмици той беше нулев), Стийв доста често мастурбираше. Мастурбацията според него беше присъща на творческите личности. Срещу леглото му се намираше неговото бюро. Отгоре му имаше голяма, старовремска пишеща машина. От двете страни на бюрото бяха струпани ръкописи. В единия от ъглите на стаята бяха натрупани още ръкописи, някои от тях в кутии, а други привързани с ластици. Стийв пишеше много и много пътуваше. Главният му багаж бяха неговите творби — най-вече стихотворения, няколко разказа, една сюрреалистична пиеса, в която актьорите разменяха величав низ от девет думи и един роман, към който Стийв бе подходил с жар от шест различни гледни точки. Трябваше да живее на едно място поне пет години, за да разопакова напълно багажа си.
Миналия декември, докато се бръснеше, той откри в брадата си първите бели косми. Откритието го хвърли в диво отчаяние и Стийв остана така седмици наред. Оттогава до ден днешен не се бе докоснал до бръснача, сякаш самото бръснене бе станало причина да се видят белите му косми. Беше на тридесет и осем години. Не желаеше да се замисля върху това, но самата мисъл пропълзяваше тайно понякога и го изненадваше. Възрастта му (по-малко от седемстотин дни, преди да стане на четиридесет) го ужасяваше. Той наистина вярваше, че четиридесет години е за другите хора.
Той беше изоставил десетки жени, откакто за пръв път си бе легнал с една объркана, красива, покорна и безпомощна преподавателка по френски на хонорар (тогава Стийв беше първокурсник), но той самият бе изоставян от жени два или три пъти. Стийв умееше да усети кога една връзка отива към разпадане и винаги се измъкваше пръв. Беше защитна реакция — все едно да пробуташ дама пика на някого при игра на купи. Мъжът трябваше да го направи докато той владееше кучката, иначе тя щеше да го прецака. Така човек играеше на сигурно и много не мислеше за възрастта си. Той бе разбрал, че Дона задържаше леко топката, но го бе ударила. А бе жена, която той можеше лесно да манипулира поне за известно време чрез съчетаване на психологически и сексуални фактори. Дори чрез страх, ако трябваше да бъде брутален. Фактът, че не бе станало точно така, го бе обидил и ядосал така, сякаш го бяха били с камшик до кръв.
Стийв се съблече и хвърли портфейла си заедно с дребните монети върху бюрото. После отиде в банята и взе душ. Когато излезе, се чувстваше по-добре. Отново се облече, нахлузвайки дънките си и една избледняла, домашна риза от чантата. Взе дребните пари от бюрото и ги пъхна в предния си джоб, застана за миг неподвижно и се загледа в кожения си портфейл. Някои от визитните картички бяха изпаднали навън. Винаги се изваждаха, защото бяха много. Стийв Кемп имаше портфейл, който бе фрашкан с боклуци. Едно от нещата, които той почти винаги взимаше и прибираше, бяха визитните картички. Те бяха отлично средство за отбелязване на страници в книги, а празното място от обратната страна можеше да се използва за записване на адреси, някои прости указания или телефонни номера. Понякога Стийв взимаше две или три картички, ако се случеше в работилницата на водопроводчика или пък някой застрахователен агент го спреше на улицата. За своята картичка той неизменно искаше размери девет на пет, разтягайки устни в широка, лайняна усмивка.
Когато с Дона бяха в разгара на любовта си, Стийв бе забелязал върху телевизора една от визитните картички на съпруга й, точно в този момент Дона май се къпеше. Той бе взел картичката. Голяма работа! Просто някаква си там дреболия.
Сега Стийв отвори портфейла си и прегледа визитките — имаше от застрахователни агенти във Вирджиния, от агенти по недвижимо имущество в Колорадо и десетина други още. За миг си помисли, че е изгубил картичката на Красивото Мъжле, но тя просто се бе изплъзнала заедно с няколко банкноти. Стийв я измъкна и я погледна. Бяла визитна картичка със сини букви в моден дребен шрифт — Господин Преуспяващ Бизнесмен.
Беше ненатрапваща се визитка, но правеше впечатление. Никаква екстравагантност.
Стийв издърпа един лист от купа евтина хартия и разчисти място пред себе си. За миг погледна към пишещата си машина. Не! Всяка пишеща машина бе толкова индивидуална, колкото и пръстовите отпечатъци на всеки човек. Малко кривото „а“ на дребния шрифт ще издаде кой е негодникът, нали, инспекторе? А на съдиите ще им трябват не повече от петнадесет минути — колкото за чаша чай.
Това нямаше да бъде работа за полицията — дума да не става и по никой начин. Предпазните мерки сами се налагаха, без много да се замисля дори. Евтина хартия, която можеше да се купи във всеки магазин и никаква пишеща машина.
Той взе един маркер от тенекиената кутия в ъгъла на бюрото и написа с големи, печатни букви:
Стийв спря за миг и започна да почуква с маркера по зъбите си. Отново започваше да се чувства добре. Господар на положението. Разбира се, тя бе хубава и винаги съществуваше възможността Трентън да не обърне внимание на тези редове. Бяха евтини, празни приказки, а и писмото по пощата струваше по-малко, отколкото чаша кафе. Но трябваше да има нещо… винаги имаше нещо. Какво ли беше то?
Изведнъж Стийв се усмихна; когато се усмихваше така, цялото му лице засияваше и лесно се разбираше защо никога не бе имал проблеми с жените от онази нощ, прекарана с обърканата и хубава учителка по френски.
Стийв написа:
Това беше достатъчно. Едно ядене може да бъде по-хубаво и от цяло пиршество, обичаше да казва майка му. Той намери плик и пъхна бележката вътре. Поколеба се малко, после сложи вътре и визитната картичка, адресирайки плика отново с печатни букви до службата на Вик. След миг размисъл Стийв реши да прояви известна милост към нещастния мухльо и под адреса написа:
Закрепи плика изправен на перваза на прозореца и се облегна назад. Отново се чувстваше съвсем добре. Тази вечер щеше пак да се залови с писането — беше сигурен в това.
Отвън в алеята спря камионетка с регистрационна табела от друг щат. Беше пикап, натопен с голям шкаф отзад. Някой доста изгодно бе успял да го купи при разпродажба. Блазе им.
Стийв тръгна към изхода. На драго сърце щеше да им вземе парите и шкафа, но се съмняваше, че ще има време да свърши работата. След като пуснеше писмото, трябваше да настъпи някаква промяна. Не много голяма промяна, поне не веднага. Чувстваше, че трябва да го направи заради себе си — да остане още малко, за да направи още едно посещение при малката мис Фръцла… когато със сигурност Красивото Мъжле нямаше да е наоколо, разбира се. Стийв е играл тенис с него — той изобщо не беше силен или буен. Беше слаб, с дебели диоптрични очила, ръката му се гънеше като кашкавал при бекхенда11. Но знаеше ли човек кога едно Красиво Мъжле можеше да излезе от кожата си и да извърши нещо противообществено. Доста много Красиви Мъжлета държаха пушки в къщите си. Така че Стийв трябваше първо внимателно да провери терена, преди да се отбие за малко. Щеше да си позволи единствено това последно посещение и после да дръпне завесата завинаги. Може би щеше да отиде в
