да изяде непредпазливите и непригодните. Джо на няколко пъти бе използвал юмруците си срещу нея по време на съвместния им живот и Черити си бе научила урока. Не беше гениално умна, може би, ала майка й не я бе родила глупачка. Сега Черити правеше това, което Джо й казваше и не възразяваше. Сигурно и Брет беше като нея. Но понякога тя се боеше за момчето.
Черити отиде до прозореца — тъкмо навреме, за да види как Брет претича през двора и влезе в стобора. Куджо вървеше подире му унило и с изплезен език.
— Подръж това малко, Брет! — рече глухо баща му.
— Да, татко — отвърна Брет още по-глухо.
Ударите с чука отново започнаха — безжалостен, ледено звънтящ звук:
В съзнанието си Черити чуваше агонизиращия вой на Брет, когато чукът се стоварваше върху ръката му, превръщайки я в червена, безформена пихтия и тя бързо скръсти ръце на гърдите си, сякаш да се предпази от видението.
Черити погледна това, което държеше в ръката си и се зачуди дали има някакъв начин да го използва. Повече от всичко на света тя искаше да отиде в Кънектикът, за да види сестра си, Холи. За последен път я видя преди шест години, през лятото на 1974-та година. Черити добре помнеше, защото същото това лято бе лошо за нея, като се изключи една единствена приятна седмица. През 1974-та започнаха нощните проблеми на Брет — безпокойство, лоши сънища и все по-често и по-често случаи на сомнамбулизъм. През същата година Джо започна много да пие. Неспокойните нощи на Брет и сомнамбулизмът му преминаха, обаче не и пиенето на Джо.
Брет беше на четири години тогава. Сега бе на десет и дори не помнеше леля си Холи, която бе омъжена вече от шест години. Тя имаше малко момче, кръстено на съпруга й и малко момиченце. Черити не бе виждала нито едно от децата, които й бяха родни племенници. Добре, че от време на време Холи изпращаше цветни снимки по пощата.
Тя бе започнала да се страхува да пита Джо. На него му бе омръзнало да я слуша и ако отново му кажеше, той сигурно щеше да я бие. Преди около година и половина за последен път го бе питала дали не може да отидат някъде в Кънектикът на почивка. Не си падаше много по пътуванията този майчин син, Джо Кембър. Беше му най-добре в Касъл Рок. Веднъж в годината той и онова старо пиянде, Гари Първиър, отиваха на север в Мусхед на лов за елени. Миналия ноември Джо бе поискал да вземе и Брет. Черити бе тропнала с крак по пода и не бе отстъпила, въпреки навъсените брътвежи на Джо и горестните очи на Брет. Тя нямаше да пусне момчето си с тази тайфа от мъжища, за да слуша цели две седмици грубиянски думи и мръсни вицове и да гледа в какви животни се превръщат мъжете, когато започнат да се наливат безспир. И щяха да бродят из гората със заредени пушки. Заредени пушки, заредени мъже — рано или късно някой щеше да пострада, независимо от това, че носеха жилетки и шапки в сигнални цветове. Но това нямаше да бъде Брет. Не и синът й.
Чукът удряше стоманата равномерно и ритмично. По едно време спря. Черити си отдъхна за миг. После пак започна.
Тя си мислеше, че все някой ден Брет щеше да отиде с тях и тогава за нея той щеше да бъде свършен. Щеше да се присъедини към тяхната тайфа и винаги след това Черити щеше да бъде за него просто една слугиня в кухнята, която поддържа свърталището чисто. Да, този ден щеше да дойде, тя го знаеше и страдаше. Все пак поне успя да го отложи за една година.
Ами тази година? Щеше ли да успее да го задържи при себе си у дома този ноември? Може би не. Както и да е, би било по-добре (не отлично, но все пак по-добре) ако успееше да заведе Брет първо в Кънектикът. Да го заведе там и да му покаже как… някои…
О, хайде кажи го! Дори само пред себе си!
Да можеше някак Джо да ги пусне да отидат сами… но нямаше смисъл да се надява. Джо можеше да си ходи сам, където иска, но тя не можеше — нито дори с Брет. Това беше едно от основните им споразумения преди брака. И все пак тя непрекъснато си мислеше колко по-хубаво би било без него. Защото иначе щеше все да кисне в кухнята на Холи, да се налива с бира и нахално да кокори кафявите си очи срещу мъжа й, Джим. Щеше да нервничи и да бърза да си тръгнат, докато накрая и Джим, и Холи започваха да нервничат и да искат те да си тръгнат…
Тя и Брет.
Само двамата.
Можеха да пътуват с автобуса. „Миналия ноември той искаше да вземе Брет със себе си на лов“, помисли си Черити.
И нова мисъл: „Дали ще мога да се спазаря?“
Мраз обви сърцето й и изпълни костите й със стъклени кристали. Щеше ли тя да се
Имаше достатъчно пари… сега имаше… но само с пари нямаше да стане. Джо щеше да й ги вземе и край. Освен ако тя не изиграеше козовете си точно както трябва. Точно… както трябва.
Мисълта й стана по-бърза. Чукането навън престана. Черити видя как Брет излезе от стобора тичешком и почувства смътно облекчение. Някакъв глас в нея твърдо и неизменно я предупреждаваше, че ако нещо лошо се случи с Брет, то това ще стане в тъмното място долу, със стърготините, полепнали по греста и дъсчения под.
Имаше начин.
Само трябваше да рискува.
В ръцете си Черити стискаше лотариен билет. Пръстите й непрекъснато го докосваха докато тя стоеше до прозореца и размишляваше.
Когато Стийв Кемп влезе в магазина си, той бе изпаднал в състояние на необуздана ярост. Магазинът му беше в западните покрайнини на Касъл Рок, на шосе единадесет. Беше го взел под наем от един фермер, който имаше имоти, както в Касъл Рок, така и в съседния Бриджтън. Фермерът не беше просто лайно. Той беше Супер Лайно.
В средата на помещението се намираше огромен казан от нагънато желязо, в който Стийв сваляше боята на мебелите и който бе достатъчно голям, за да бъде сварен в него целия мисионерски съвет наведнъж. Около казана се намираха различните обекти за работа: бюра, тоалетки, бюфети, библиотечни шкафове, маси.
Въздухът ухаеше на лак, избелващи агенти и безир.
В една стара пътна чанта Стийв си бе сложил чисто бельо с цел да се преоблече, след като се изчука с любимото котенце. Сега той запрати чантата към отсрещната стена, а тя отскочи от нея и падна върху една тоалетка. Стийв отиде до тоалетката и хвърли чантата настрана. Когато падаше, той отново я ритна с крак и тя се удари в тавана, а после падна на едната си страна като простреляно животно. Чак тогава Стийв се спря, дишайки тежко и поемайки силните миризми, загледан тъпо в трите стола, чиито седалки бе обещал да преплете с нов материал до края на седмицата. Той пъхна палците си в колана на панталоните си. Пръстите му бяха свити в юмруци, долната му устна бе издадена навън, приличаше на дете, което току-що са наругали.
— Жалка уличница! — процеди той задъхано и отиде до чантата. Понечи пак да я ритне, после промени намерението си и я вдигна. Мина през бараката и влезе в къщата, състояща се от три стаи и намираща се в съседство с магазина. Друго и да нямаше, но в къщата цареше адска жега. Влудяваща юлска жега! Направо ти пламваше главата от нея. Кухнята бе пълна с непочистени съдове. Около голямата зелена, найлонова торба, натъпкана с консервни кутии от говеждо месо и риба, бръмчаха мухи. Във всекидневната имаше огромен черно-бял телевизор „Зенит“, който Стийв бе успял да спаси от сметището на Неапол. Един голям
