деветдесет.
— Не ме ли чу? Искам да се разкараш!
— Абе какво ти става? — попита Стийв. — В момента малкият сигурно ниже мъниста, или с малкия си лък и стрели се цели в ябълки, сложени върху главите на съветници… или там каквото се прави в такива детски лагери… а мъжлето яката се трепе в офиса. Сега е моментът за най-красивата hausfrau10 в Касъл Рок и местния поет, а също и тенис-атлет, за забият камбаната на сексуалната оргия в съвършена хармония.
— Видях, че си паркирал в алеята отпред — каза Дона. — Защо просто не сложиш един голям надпис отстрани на микробуса си:
— Имам всички причини на света, за да паркирам отпред — рече Стийв, все още ухилен. — В багажника съм сложил една тоалетна масичка. Боята й е напълно смъкната, както бих искал да са дрехите ти в момента, скъпа моя.
— Остави я на терасата. Аз ще се погрижа за нея. Докато ти свършиш с това, аз ще ти напиша чека.
Усмивката на Стийв поугасна. За първи път, откакто бе влязла, повърхностния слой от чара му се бе пропукал леко и тя видя човека под него. А този човек никак не й хареса. Той я слиса, когато Дона изведнъж си помисли за това, че е свързана с него. Тя бе мамила Вик, за да не си легне зад гърба му със Стийв Кемп. Искаше й се чувствата й в момента да бяха така прости както, когато човек преоткрива себе си след тежък пристъп на коварна треска. Или пък да можеше да се преоткрие като партньорка на Вик. Защото когато паднеше лустрото, простата истина бе, че Стийв Кемп — успяващ поет, пътуващ реставратор и декоратор на мебели, майстор на столове от тръстика, доста посредствен играч на тенис и отличен любовник за следобеда — беше лайно.
— Не се занасяй — рече той.
— Да, де! Коя ли ще откаже на красивия, чувствителен Стийвън Кемп?! — рече Дона. — Трябва да е някаква шега. Само че аз не се шегувам. И тъй, това, което трябва да направиш, ти красиви и чувствителен Стийвън Кемп, е да оставиш масичката на терасата, да си вземеш чека и да се изпариш.
— Не ми говори така, Дона.
Ръката му посегна към гърдите й и силно я стисна. Заболя я, обхвана я страх, а също и яд. (Но нали през цялото време се бе страхувала? Та това всъщност бе част от онази гадна, жалка и мръснишка възбуда!)
Дона отблъсна ръката му.
— Не ми лази по нервите, Дона! — рече Стийв, ала вече не се усмихваше. — Дяволски горещо е.
— Аз?! На твоите нерви?! Ами ти беше тук, когато влязох!
Това, че се страхуваше от него, я ядоса най-много. Той имаше голяма, черна брада, която покриваше лицето му чак до скулите. Изведнъж й мина през ума, че макар и да бе виждала пениса му отблизо и да го бе поемала в устата си, тя никога не успя да забележи какво всъщност е лицето му.
— К’во искаш да кажеш? Значи засърбяло те е, начесала си се и хайде сега, отивай си. Така ли? Хич не ти пука как се чувствам!
— Дишаш в лицето ми — рече Дона и го блъсна, за да сложи млякото в хладилника.
Този път обаче Стийв не го очакваше. Ударът й го свари неподготвен и той фактически залитна назад. Изведнъж челото му се сбърчи и над скулите му избиха тъмночервени петна. Дона го бе виждала така понякога на тенискорта зад сградата на Бриджтънската академия, когато бе отбелязал лесна точка. Беше го гледала да играе няколко пъти — включително два сета, през които Стийв с лекота направи на пух и прах нейния пъхтящ и тромав съпруг — а като го видя в стихията му, Дона с безпокойство започна да мисли каква ли беля си е взела на главата с него. Той бе публикувал стиховете си в петнадесетина малки списания, както и една своя книга „В преследване на залеза“. Книгата бе отпечатана от малък печатарски екип в Батън Руж, известни под името Печатницата над гаража. Стийв бе завършил Дру в Ню Джърси; имаше свое категорично мнение за съвременните изкуства, за предстоящия референдум в Мейн относно ядреното производство, за филмите на Анди Уорхол, и приемаше всеки фал така, както Тад приемаше думите на майка си и баща си, че е време за сън.
Стийв се спусна след Дона, като я сграбчи за раменете и я извърна към себе си. Пликът с прясното мляко падна, разплисквайки се по пода.
— Ето, виж какво направи — рече Дона. — Голям барутлия си.
— Слушай, на мен тия не ми минават. Ти какво…
— Изчезвай оттук! — изпищя тя в лицето му и слюнките й обсипаха челото и скулите му. — Какво трябва да направя, за да ти го обясня?! На картина ли да ти го нарисувам? Не си желан тук! Тръгвай си и дано Господ да те прати в дар на някоя друга жена!
— Ах ти, долна и жалка курвичке — каза Стийв: гласът му бе хрипкав, лицето грозно, все още я държеше за ръката.
— И си вземи масичката. Можеше да я хвърлиш на боклука.
Дона се отскубна от него и взе изтривалката окачена на полицата за чинии. Ръцете й трепереха, повдигаше й се, заболя я главата. Стори й се, че след миг ще повърне.
Тя клекна и се опря на коленете и ръцете си, забърсвайки разлятото мляко.
— Така значи — мислиш се за много важна! — започна пак Стийв. — Откога оная ти работа е станала златна? Хубаво ти беше. И виеше за още.
— Поне използваш правилно граматическото време, шампионе — каза Дона, без да вдигне глава.
Косата покриваше лицето й, но на нея така й харесваше. Не искаше Стийв да забележи колко е бледа и посърнала. Чувстваше се така, сякаш някой друг я бе пъхнал в този кошмар. Смяташе, че ако се погледне в огледалото, ще види една грозна и развилняла се вещица.
— Махай се, Стийв. Не ме карай да ти го повтарям.
— Ами ако не се махна? Ще се обадиш на шерифа Банърман, ли? Да, разбира се! Кажи му: „Здрасти Джордж, обажда ти се г-жа Бизнесменшата. Мъжът, с когото се чукам тайничко, не ще да си отиде. Би ли дошъл тук, за да го изхвърлиш?“ Това ли ще му кажеш?
В този миг страхът й се загнезди дълбоко. Преди да се омъжи за Вик, Дона беше библиотекарка в училищната система в Уетчестър и често се измъчваше от следния кошмар: как за трети път казва на децата (и то с най-висок глас), да млъкнат ВЕДНАГА, моля! И те винаги млъкваха — достатъчно за да може Дона да изкара до края на часа. Ами ако не млъкнеха? Това беше нейният кошмар. Ако изобщо откажеха да замълчат? Какво щеше да стане тогава? Въпросът я плашеше. Плашеше я фактът, че такъв въпрос изобщо можеше някой да си задава в тъмнината на нощта. Дона се страхуваше да използва силата на гласа си и го бе правила само тогава, когато това бе абсолютно наложително. Защото в такива мигове внезапно и със свистене човешката цивилизация удряше спирачките. Този бе мигът, в който катранът се обръщаше на тиня. Ако децата откажат да те послушат, когато им викнеш силно, тогава единственият изход е писъкът.
Страхът, който Дона изпитваше сега, бе същият. Единственият отговор на въпроса на мъжа разбира се беше, че тя ще започне да пищи, ако той я доближи. Но щеше ли наистина?
— Върви си — рече тихо Дона. — Моля те. Всичко свърши.
— Ами ако аз не мисля така? Ами ако реша да те изнасиля ето тук, в локвата от скапаното ти мляко?
Тя погледна към него през кичурите от коса. Лицето й бе все още бледо, очите й твърде големи и заобиколени от восъчнобяла кожа.
— Тогава ще трябва да се бориш с мене. Ще ти изскубна карантиите и ако мога, ще ти издера очите. Хич няма да се замисля.
Само за миг, преди да се отдръпне от нея, Дона забеляза, че той се поколеба. Стийв знаеше, че Дона е бърза и в доста добра форма. Той можеше да я бие на тенис, но трябваше доста да се изпоти. Слабините и очите му вероятно нямаше да пострадат, но с лекота можеше да издере лицето му. Зависи той докъде би стигнал. Във въздуха на кухнята Дона усети нещо тежко и заплашително, някакъв полъх от джунглата, и тя с изненада разбра, че това бе смесица от страх и гняв, която струеше от всяка пора на телата им.
— Ще върна тоалетката в магазина — рече Стийв. — Защо не изпратиш хубавото си Мъжле сам да ти я донесе, Дона? Тъкмо ще можем да си поприказваме за смъкването на горния слой.
След това Стийв си тръгна, затръшвайки вратата между всекидневната и терасата така, че за малко да
