развеселяваше, когато виждаше как 90-килограмовото куче сяда на задните си лапи, подобно на заек.
Куджо седна и Гари видя малката, но грозна драскотина върху муцуната му, която вече заздравяваше. Гари му подхвърли бисквитите, имащи формата на кокал и Куджо с лекота ги улови за миг още във въздуха. Пусна едната между предните си лапи и загриза другата.
— Добро куче — рече Гари и посегна да погали Куджо по главата. — Добро…
Куджо започна да ръмжи — дълбоко, гърлено ръмжене. Вибриращ, едва чут звук. Животното погледна към Гари и за секунда той видя как в кучешките очи блесна нещо студено и пресметливо, което накара Гари да потръпне и той бързо дръпна ръката си. С едно такова огромно куче като Куджо човек не можеше да си играе току тъй. Освен това не искаше вместо с ръка да си бърше задника с кука.
— Какво ти става, момче? — попита Гари. Той никога не бе чувал Куджо да ръмжи така, а Кембърови го имаха от толкова години. Всъщност Гари дори се съмняваше, че Куджо изобщо може да ръмжи.
Кучето размаха опашка отново и дойде при Гари, за да бъде погалено по главата, сякаш засрамено от моментната си враждебност.
— Ето, така те харесвам — рече Гари и разроши буйната му грива. През изминалата седмица бе като пещ, а и нови горещини се задаваха според думите на Джордж Миара, който пък го бе чул от леля Еви Чалмърс. Гари считаше, че всичко е от жегата. Кучетата понасяха горещините още по-тежко отколкото хората и навярно нямаше правило за това как един пес не е в настроение. Но наистина бе много чудно, че Куджо изръмжа така. Ако Джо Кембър му бе казал, Гари не би повярвал…
— Хайде, вземи си и другата бисквитка — рече му Гари и посочи към нея.
Куджо се обърна, отиде до бисквитата, вдигна я, повъртя я из устата си и я пусна на земята. От устата му се проточи лига и той погледна виновно Гари.
— Отказваш ли, приятелче? — каза Гари, невярващ на очите си.
Куджо взе бисквитата и я изяде.
— Ха така — рече Гари. — Малко жега няма да те убие я, нито пък мен. Обаче ми разгони фамилията на задника и хемороидите. Но хич не ми пука, ако ще да станат като топки за голф. Ясно ли ти е?
Гари смачка един комар.
Куджо лежеше до стола му, а Гари отново надигна чашата си. Почти беше време да я зареди отново както казваха ония ебалници в клуба.
— Да им заредя аз оная работа — рече Гари, посочи към покрива на къщата си и върху загорялата му от слънцето ръка покапа лепкава смес от водка и портокалов сок. — Я виж онуй коминче, Куджо, приятелче. Ще се срути като гъз. Но знаеш ли к’во? Хич не ме е еня! И цялата къща да се срути, дреме ми на оная работа… значи.
Куджо потупа малко с опашката си. Той не знаеше какво говори този МЪЖ, но ритъмът беше познат и звуците успокояващи. Такава полемика се състоеше поне по двадесет пъти на седмица откакто… е, според Куджо поне цяла вечност. Куджо харесваше този
— Набол си си муцуната в тръните май — рече Гари. — Какво гонеше? Някой скункс ли? Или заек?
Куджо потупа още малко опашката си. Някъде в храстите пееха щурци. Избуялият гъсталак от див жасмин зад къщата привличаше пчелите, жужащи сънливо в горещия следобед. Всичко в живота на Куджо би трябвало да е наред, но някак си не беше. Просто никак не се чувстваше добре.
— Не ми пука, ако ще на всички дървеняци и бандити в Джорджия да им окапят зъбите — рече Гари и се изправи несигурно. Дори столът се преобърна и се срути на земята. Ако в този момент ви се бе сторило, че на Гари хич не му пука, то вие щяхте да сте съвсем прави.
— Извинявай, момче.
Той влезе в къщата и си наля ново питие. Кухнята беше същински ад, оцвъкан от мухите и звънящ от тяхното бръмчене, отрупан с найлонови чували, пълни с гнили зеленчуци и празни консервни кутии и бутилки.
Когато Гари се показа навън с пълна чаша в ръка, Куджо си бе отишъл вече.
В последния ден на юни Дона Трентън се върна от центъра на Касъл Рок (местните хора го наричаха „стъргалото“, но тя поне още не бе усвоила тази типично Мейнска дума), където бе оставила Тад за следобедната му занималня на открито и бе напазарувала в Ейджуей Маркет. Беше й горещо и се чувстваше уморена, а като видя разбития микробус на Стийв Кемп със зашеметяващите пустинни пейзажи, изрисувани от двете му страни, изведнъж се вбеси. Гневът бе таял в нея през целия ден. На закуска Вик й каза за предстоящото пътуване и когато тя възнегодува от това, че с Тад ще останат сами за десет дни, а може би две седмици или бог знае колко още, той й обясни точно колко сериозна е работата. Вик бе събудил в нея страх, а тя не обичаше да я плашат. До тази сутрин Дона гледаше на историята с Червените Малини- Пралини като на шега — доста добра шега за сметка на Вик и Роджър. Не беше и сънувала дори, че такава нелепост може да има толкова сериозни последици.
Освен това Тад не искаше да отиде в занималнята, защото едно по-голямо момче го бе блъснало на земята миналия петък. Момчето се казваше Стенли Добсън и Тад се боеше, че Стенли Добсън пак ще го блъсне. Тад плака сграбчил майка си за ръката, докато тя го водеше към поляната на Американския Легион, където беше лагерът. Дона трябваше да откопчи пръстчетата на сина си едно по едно, чувствайки се повече като нацистка, отколкото като майка: Wou vill go dajkemp, ya? Jaq mein Mamma!9 Понякога Тад изглеждаше толкова мъничък за възрастта си, толкова уязвим. Та нали само децата можеха да бъдат така преждевременно развити и изобретателни? Пръстчетата му лепнеха от шоколад и оставиха петна върху блузата й, те й напомниха за кървави пръстови отпечатъци, изрисувани понякога върху кориците на евтините криминални романи.
Като добавка към целия този разкош, колата й Пинто бе започнала задавено да буботи на връщане, сякаш страдаше от някакъв автомобилен тип хълцане. След известно време странният звук бе престанал, но щом се бе случило веднъж, можеше да се случи и втори път и…
… и само за да сложи капака на всичко това, се бе появил и Стийвън Кемп.
— Хм, да ги нямаме такива — измърмори Дона, грабна чантата с продуктите и излезе от колата — красива, тъмнокоса, двадесет и девет годишна жена, висока, сивоока. По някакъв начин тя успяваше да има горе-долу свеж вид въпреки неумолимата жега в своята боядисана от Тад блуза и късите си панталони в строго сив цвят, които сякаш бяха залепнали за хълбоците и дупето й.
Дона бързо изтича нагоре по стълбите и влезе в къщата през входа откъм терасата. Стийв седеше в креслото на Вик във всекидневната. Пиеше една от бирите на Вик и пушеше цигара… по всяка вероятност пак от запасите на Вик. Телевизорът бе включен и на екрана се разиграваха агониите от сериала „Военна болница“ в естествени цветове.
— Принцесата пристигна — рече Стийв със своята крива усмивка, която навремето Дона бе намерила за особено очарователна и опасна. — Мислех, че вече няма да…
— Веднага изчезвай оттук, копеле — каза Дона безизразно, премина през всекидневната и влезе в кухнята. Тя сложи пазарската чанта върху кухненския плот и започна да вади продуктите. Не можеше да си спомни кога за последен път е била толкова ядосана и вбесена, та усещаше стомаха си ужасно, болезнено свит. Може би от времето на караниците с майка й, истински спектакли на ужаса преди да замине за училище. Когато Стийв се приближи зад нея и пусна загорелите си от слънцето ръце по голия й корем, тя реагира по инстинкт, без да се замисля — светкавично заби единия си лакът в стомаха му. Гневът й не престана дори и поради факта, че той бе предвидил реакцията й. Стийв играеше много тенис и лакътят й опря сякаш в каменна стена, подплатена с твърд каучук.
Дона се обърна и видя срещу себе си неговото хилещо се, брадато лица. Висока метър и седемдесет и четири, тя бе сантиметър-два над Вик, когато носеше обувки с високи токове, ала Стийв бе почти метър и
