— Какво? — рече Вик, изтръгнат от мислите си. — Не те слушах, Родж.
— Казах им: „Това скапано червено тесто!“ край на цитата. Точно тъй им казах.
— Да — отвърна Вик. — Ще пия за това.
Роджър вдигна чашата си и рече:
— Хайде де.
И Вик пи.
Гари Първиър седеше навън в буренясалото си предно дворче в дъното на Севън Оукс Хилс на шосе № 3 около седмица след подтискащия обяд на Вик и Роджър в „Жълтата подводница“ и посръбваше от коктейла си, наречен „Отверка“, състоящ се от двадесет и пет процента „Бърдс Ай“ — силно изстуден портокалов сок и седемдесет и пет процента водка „Попов“. Беше седнал под сянката на един бряст, който бе в последната фаза на силно разразила се болест по брястовете и настанил задника си върху протритите ремъци на някакъв стар шезлонг, намиращ се в последната фаза на дълги години употреба. Гари пиеше водка „Попов“, защото бе евтина. Беше си купил огромен запас в Ню Хемпшиър по време на последните си набези за купуване на алкохол, защото в Ню Хемпшиър бе по-евтин. „Попов“ бе евтина и в Мейн, но в Ню Хемпшиър беше адски евтина — един щат, който се бе наложил с по-ниските цени на хубавите неща в живота — доста тлъста държавна лотария, евтин алкохол, евтини цигари и туристически атракции като Сантас Вилидж и Сиксгън Сити. Ню Хемпшиър беше страхотно местенце. Шезлонгът се бе загнездил в запуснатата му градина, потъвайки дълбоко в земята. Къщата зад градинката също беше запусната; беше сива сграда с олющена мазилка и пробит покрив. Жалузите висяха на една страна. Коминът, кривнат към небето, бе сякаш пияница, мъчещ се да се надигне от някоя локва. Парчета ламарина, смъкнати от последната буря, все още висяха унило по клоните на умиращия бряст. „Е, не е Тадж Махал“7, обичаше да казва Гари понякога, „обаче дреме ми на оная работа“.
През този зноен юнски ден Гари бе пиян като тараба. Това негово състояние съвсем не беше изключение. Той не би разпознал Роджър Брейкстоун от собствения си задник. Не би различил и Вик Трентън от собствения си задник. Нито пък би разпознал Дона Трентън от собствения си задник. Пък и да я познаеше, през оная работа му беше, дали гостуващият отбор не би запратил топката право в нейната „хващачка“8. Гари познаваше обаче Кембърови и тяхното куче, Куджо; семейството живееше горе на хълма, в края на шосе номер три. Той и Джо Кембър често пиеха заедно и в съзнанието на Гари някак си мъгляво изплуваше усещането, че Джо Кембър вече стремглаво се спуска по пътя на алкохолизма. А този път Гари бе обходил активно няколко пъти.
— Джо е просто един пияница, който за нищо не става и хич не ме е еня! — рече Гари на птиците и ламарините по клоните на умиращия бряст. После надигна чашката си и пръдна. Смачка една буболечка. На шарената сянка лицето му бе изпъстрено със светли и тъмни петна. Зад къщата няколко изтърбушени стари коли бяха почти скрити от високата трева. Бръшлянът, който растеше откъм западната страна, така свински бе избуял, че почти изцяло я обвиваше. Само един прозорец все още успяваше да се показва изпод бръшляна и в слънчеви дни блестеше като мръсен диамант. Преди две години, изпаднал в пиянска истерия, Гари бе вдигнал едно от бюрата в горните стаи и го бе изхвърлил през прозореца… сега вече не можеше да си спомни защо го бе сторил. Гари сам си бе сменил стъклото на прозореца, защото пред дупката много духаше и вътре нахлуваше студената зима, ала бюрото си стоеше точно там, където бе паднало. Едно от чекмеджетата се бе подало навън, сякаш беше изплезен език.
Пред 1944-та година във Франция, когато Гари Първиър беше на двадесет години, бе завзел съвсем сам един германски бункер и по същия геройски начин, бе повел неколцината останали от взвода си войници, изминавайки петнадесет километра. Там най-после бе припаднал, защото в тялото му бяха заседнали шест куршума, докато бе стрелял с картечницата. За това той бе награден с едно от най-високите отличия на неговото признателно отечество — Кръст за специални заслуги. През 1968-ма година Гари бе отишъл при Бъди Торгсън в Касъл Фолс и го бе накарал да претопи медала в пепелник. Бъди бе шокиран. Гари му каза, че би могъл да поиска да му направи и клозетна чиния, за да сере в нея, обаче материалът нямало да стигне. Бъди веднага разпространи тази история, защото може би такова беше и намерението на Гари Първиър. А може и да не беше.
Както и да е, местните хипари пощуряха по него. През 1968-ма година повечето от тези хипита бяха на почивка в района на езерата с богатите си родители преди да се завърнат през септември по колежите си, където вероятно се учеха само на Протести, Пушене на марихуана и Проституция.
След като медалът на Гари бе превърнат в пепелник от Бъди Торгсън, който през свободното си време правеше частни заварки и претопявания, но иначе работеше от понеделник до петък в Касъл Фолс (всички бензиностанции в днешно време бяха все ЕСО, но на Гари му беше през оная работа), историята на Гари леко преиначена, се появи в местния вестник, „Касъл Рок Кол“. Тя бе написана от някакъв местен селяндурин-репортер, който придаде на постъпката на Гари ореола на антивоенен протест. Точно тогава хипитата започнаха да се тълпят пред къщата на Гари на шосе номер три. Повечето искаха да му кажат, че е отишъл „твърде далече“. Други, че е твърде голям снобар. Малцина искаха да му кажат, че направо си е „адски готино копеле“.
И всеки път Гари им показваше едно и също нещо — своят тридесетмилиметров уинчестър. Викаше им да се разкарат от имота му. Ако питали него, всички те били банда дългокоси, пълзящи недоносчета с мършави задници и пишки. Каза им, че му е през оная работа дали ще им пръсне вътрешностите и от Касъл Рок ще ги изпрати във Фрайбург. Не след дълго хипитата спряха да го безпокоят и така приключи историята с Кръста за специални заслуги.
Един от онези германски шрапнели бе отнесъл десния тестикул на Гари Първиър; докторът го намери размазан върху предницата на гащите на Гари. По-голямата част от другия тестикул обаче оцеля и от време на време той дори прилично можеше да вирва пишката си. Не че много му пукаше дали може или не, както често казваше Джо Кембър. Признателното отечество му бе дало Кръст за специални заслуги. Един признателен лекарски екип в болницата в Париж бе изписал Гари през месец февруари на 1945-та година с осемдесет процента пенсия по инвалидност и една доста тлъста сумичка. Признателният му роден град устрои парад в негова чест на 4-ти юли 1945-та година. (По онова време Гари беше на двадесет и една години вместо на двадесет, и имаше право да гласува. Косата му сивееше около слепоочията. В този ден той трябваше да стисне седемстотин ръце и да чуе седемстотин пъти „благодарим много“.) Признателната градска управа освободи Гари от данъци върху имението Първиър за вечни времена. Това беше хубаво, защото иначе щеше да го загуби още преди двадесет години. Гари бе заместил морфина (защото не можеше вече да го купува) със силен алкохол, и тогава се зае с работата на своя живот — да се самоубива толкова бавно и сладко, колкото му бе възможно.
Сега, през 1980-та той бе на петдесет и шест години, напълно побелял и толкова озлобял, колкото би бил бик с наврян в задника нож. Единствените три живи същества, които горе-долу понасяше, бяха Джо Кембър, сина му Брет и техния огромен Сан Бернар, Куджо.
Гари се облегна назад в разпадащия се шезлонг, като едва не падна на гърба си, и пийна от коктейла си. Питието му бе сипано в чаша, която бе получил безплатно в една закусвалня в МакДоналдс. Върху чашата бе нарисувано някакво лилаво животно, нещо което бе наречено гримаса. Гари доста често се хранеше в закусвалнята на МакДоналдс в Касъл Рок, където все още можеше да се хапне по някой евтин хамбургер. Виж хамбургерите там бяха добри, обаче Гримасата… пък и Сиренето на Кмета… ами шибания Мосю Роланд… Гари Първиър пикаеше на всички тях.
Една плещеста, жълтокафява фигура се промъкваше през тревата от лявата страна на Гари и само миг след това Куджо, който правеше обичайните си разходки, се озова в занемарения двор пред къщата. Той видя Гари и бафна веднъж от учтивост, после се приближи към него, размахал опашка.
— Куджи, ти стари копелдако — рече Гари, остави питието си и започна да тършува джобовете си за кучешки бисквити. Той винаги пазеше по няколко за Куджо, който беше едно старовремско, къносано и добро куче.
В горния джоб на ризата си Гари намери две бисквити и ги подаде на Куджо.
— Седни, момче. Седни.
Независимо от това колко зле се чувстваше или в колко заядливо настроение беше, Гари винаги се
