—
Леля Еви Чалмърс отметна глава към пролетното небе и се закикоти. Киска се така известно време, като едва не се задави, и поръси предницата на халата си с още пепел. Тя изплю фаса, залепнал в края на устата й и той падна димящ на пътеката до обувката й, обувка черна като печка и стегната като корсет, предвидена да трае векове.
—
—
—
Евелин стоя до пощенската си кутия цяла минута, загледана след отдалечаващата се кола. За нея нямаше писма. Те бяха голяма рядкост. Повечето от хората, които познаваше и които можеха да й пишат, бяха вече покойници. Тя предчувстваше, че скоро ще дойде и нейният ред. Настъпващото лято вещаеше злини и я плашеше. Леля Еви спокойно можеше да говори за мишките, избягали от коренищата и за ярката, знойна светкавица върху пролетното небе, ала не смееше да говори за жаравата, която усещаше някъде при хоризонта, сякаш някакъв мършав и все пак могъщ звяр бе клекнал там с проскубаната си козина и горящи, червени очи. Не смееше да говори и за сънищата си — жарки, без сянка и стръвни; не смееше да каже и за утрините, когато сълзите без причина пълнеха очите й — сълзи, които не облекчаваха, а само пареха клепачите като някакво ненормално августовско потене. Дори във вятъра, който не идваше, тя усещаше някакво диво безумие.
— Джордж Миара, ти си един стар пръдльо — рече леля Еви, провлачвайки последната дума, което й придаде едновременно драматично и абсурдно звучене.
Тя се запъти обратно към къщата, облегната на бастуна си, подарен й от редакцията на вестник „Бостън Поуст“ на тържество, организирано от градския съвет за единствената й заслуга, че успешно е доживяла дълбоки старини. „Нищо чудно, че вестникът фалира“, помисли си леля Еви. После се спря, така както бе сгърбена, и погледна към небето, което бе все още пролетно-чисто и в меки багри. О, но тя усещаше, че то приближава. Нещо знойно и зло.
Годината преди настъпващото лято, когато в лявото задно колело на ягуара на Вик Трентън нещо започна обезпокоително да стърже, не друг, а Джордж Миара го посъветва да отиде до гаража на Джо Кембър в покрайнините на Касъл Рок.
— Той единствен прави нещата тук по много странен начин — каза Джордж на Вик, застанал до пощенската кутия. — Първо ти казва колко ще струва, после свършва работата си и накрая ти взима точно толкова, колкото ти е казал, че ще струва. Много особен начин да се прави бизнес, а? — додаде Джордж и потегли, оставяйки Вик да се чуди дали пощальонът говореше сериозно, или пък той (Вик) току-що бе чул един от тъпите вицове за янките.
Все пак Вик отиде при Кембър. Един ден през юли (много по-хладен от този, който щеше да настъпи година по-късно) той, Дона и Тад потеглиха заедно за Кембърови. Наистина беше далече. Вик трябваше на два пъти да спира и да пита за пътя. Оттогава той започна да нарича това най-отдалечено място на града: „Източни галоши“.
Спряха пред къщата на Кембърови. Задното колело стържеше повече от всякога. Тад, тогава тригодишен, седеше в скута на Дона и се смееше; разходка в откритата кола на татко винаги го развеселяваше, а и самата Дона също се чувстваше отлично.
Едно момче на осем или девет години стоеше в двора и удряше някаква стара бейзболна топка с още по-стара бухалка. Топката прелиташе във въздуха, отскачаше от стената на стобора, в който според Вик се помещаваше гаражът на Кембър, и се търкулваше обратно.
— Здрасти — каза момчето. — Вие мистър Трентън ли сте?
— Точно така — отвърна Вик.
— Ще повикам татко — рече момчето и влезе в стобора.
Тримата Трентънови слязоха от колата, а Вик отиде отзад и клекна при повреденото колело, изпълнен със съмнения. Може би все пак трябваше да се опита да закара колата в Портланд. Мястото тук никак не му вдъхваше доверие. Кембър дори не си бе окачил фирмена табелка.
Размишленията му бяха прекъснати от Дона, която уплашено го извика. И изведнъж…
— О, боже мой! Вик!
Той бързо се изправи и видя някакво огромно куче да излиза от стобора. За един шеметен миг само Вик се запита дали това наистина бе куче, или някаква особено уродлива порода пони. Но щом кучето излезе от тъмния вход на стобора, той разбра, че породата му е Сан Бернар.
Дона инстинктивно сграбчи Тад и се дръпна назад, към колата, ала малкият, започна да се бори с нея, опитвайки се да стъпи на земята.
— Искам да видя кученцето, мамо… искам да видя кученцето!
Дона погледна тревожно към Вик, който на свой ред нервно сви рамене. Тогава отново се показа момчето и зарови ръка в козината на кучето, приближаващо се към Вик. Животното размаха гигантската си опашка, а Тад поднови опитите си да се освободи.
— Можете да го пуснете, мадам — любезно рече момчето. — Куджо обича деца. Няма да му направи нищо лошо. — После малчуганът се обърна към Вик: — Татко ще дойде веднага. Мие си ръцете.
— Добре — рече Вик. — Адски грамадно е това куче, синко. Сигурен ли си, че не хапе?
— Не хапе — потвърди момчето, но Вик несъзнателно се приближи до жена си, когато синът му, изглеждащ сега невероятно малък, се заклатушка към кучето. Куджо застана на едно място, вирна глава встрани и размаха опашка напред-назад.
— Вик… — започна Дона.
— Няма нищо — каза Вик и се замисли: „Надявам се“.
Кучето изглеждаше достатъчно голямо да глътне Тад наведнъж. Малкият спря за миг, явно разколебан, и двамата с кучето се спогледаха.
— Кученце? — повика го Тад.
— Куджо — каза момчето на Кембър, като дойде при Тад. — Името му е Куджо.
— Куджо! — извика Тад и кучето дойде при него. Започна да ближе Тад по лицето, ръсейки щедро любвеобилни лиги. Малкият се разкикоти, опитвайки се да му попречи. Той се обърна към майка си и баща си, смеейки се така, както когато те го гъделичкаха. Тад падна на земята и изведнъж кучето се спусна към него, застана отгоре му, а Вик, който бе обгърнал с ръка кръста на жена си, усети и чу как Дона затаи дъх. Той понечи да се втурне към Тад, но се спря.
Куджо захапа тениската на Тад за гърба, вдигна момчето за фланелката и за няколко секунди Тад заприлича на малко котенце в устата на майка си. После животното изправи малчугана на краката му.
Детето затича към майка си и баща си.
— Харесвам това кученце! Мамо, татко! Харесвам кученцето!
Момчето на Кембър наблюдаваше с учтив и снизходителен интерес сцената, пъхнал ръце в джобовете на дънките си.
— Ами да, той е чудесно куче — рече Вик радостно, ала сърцето му още биеше лудо. За части от секундата му се стори, че кучето ще отхапе главата на Тад като на захарно петле. — Това е Сан Бернар, Тад — додаде Вик.
— Сан… пенаре! — извика Тад и отново се затича към Куджо, който сега бе клекнал пред тъмния вход на стобора, подобно на малка планина. — Куджо! Куууджо!
Дона, застанала до Вик, отново се притесни.
— О, Вик! Мислиш ли, че…
