Куджо

чуваше бръмченето на самолет, който напускаше летището, устремен нагоре, нагоре към нови, непознати висини, а Вик си мислеше: „С ТАКЪВ КЕФ Я ШИБАХ, ТА ЧАК ГОВНОТО Й СЕ ДРЪПНА“. Брутално, брутално! Да, сър, да, мадам, да точно така! Като намушкаване с тъп нож, беше това „ТА ЧАК ГОВНОТО Й СЕ ДРЪПНА“. Каква картинка само. Без много пудра. Беше като плисване в очите от пушка, заредена със сярна киселина.

Вик усилено се мъчеше да мисли свързано, но

(С ТАКЪВ КЕФ Я ШИБАХ)

просто не беше в състояние

(ТА ЧАК ГОВНОТО Й СЕ ДРЪПНА)

да го направи.

В този момент погледът му се спря на последния ред, който той прочете няколко пъти, сякаш, за да наблъска по някакъв начин смисъла му в мозъка си. Това непреодолимо усещане за страх започна да му пречи.

ИМАШ ЛИ НЯКАКВИ ВЪПРОСИ?

Да. Изведнъж в него изникнаха стотици въпроси. Обаче отговорите на тези въпроси, като че ли не го интересуваха.

Нова мисъл се появи в съзнанието му. Ами ако Роджър не си бе отишъл? Той често се отбиваше в кабинета на Вик, ако видеше, че свети. Навярно тази вечер имаше още повече причини да се отбие — нали им предстоеше пътуване? Мисълта за такава възможност ужаси Вик и един напълно нелеп спомен изплува в паметта му: всички онези мигове, в които бе онанирал в банята като юноша, неспособен да се въздържи, но ужасно изплашен, че сигурно всеки знае, какво върши той в момента. Ако Роджър влезеше, той щеше да види, че нещо не е наред. Вик не желаеше това. Той стана и отиде до прозореца, който бе на седмия етаж и гледаше към паркинга за колите на служителите, работещи в сградата. Ярко жълтата „Хонда“ на Роджър я нямаше. Беше си отишъл.

Сякаш не на себе си, Вик се ослуша. Във всички стаи на „Ад Уърд“ цареше пълна тишина. Тази особена, вибрираща тишина, която като че ли бе присъща само на бизнес-канцеларии след приключване на работния ден. Нямаше го дори почукването на стария Стийгмайер, пазача, който все се навърташе наоколо. Вик трябваше да се разпише в книгата за излизане. Трябваше да…

В този миг се чу някакъв звук. Отначало той не знаеше точно какъв е — чу го внезапно. Беше скимтене — звукът — който издаваше животното с премазан крак. Все още загледан навън, Вик видя как колите на паркинга стават двойни, после тройни… през призмата на сълзите.

Защо не можеше да се разяри? Защо този гаден страх?

Една смешна и архаична дума му дойде на ум. Изоставен, помисли си той. „Аз съм изоставен.“

Скимтенето продължи. Вик се опита да го задуши в гърлото си, ала не успя. Наведе глава и сграбчи решетката на прозореца, която стигаше до кръста му и я стисна докато усети болка в пръстите си, а металът се огъна и проскърца.

Кога за последен път бе плакал? Беше плакал в нощта, когато се роди Тад, но тогава бе от облекчение. Беше плакал и когато баща му почина, след като с всички сили се беше борил за живота си цели три години, повален на легло от масиран сърдечен инфаркт. И онези сълзи, пролени от седемнадесет годишният Вик, бяха същите като тези — парещи, но идващи с мъка. Приличаше повече на кървене отколкото на плач. Но да плачеш на седемнадесет беше по-лесно, както и да кървиш. Когато си на седемнадесет ти все още очакваш да имаш достатъчно шанс и за едното, и за другото.

Вик спря хленча си. „Най-после се свърши“, каза си той. Но тогава от него се изтръгна един неистов вик — рязък, вибриращ звук и Вик си помисли: „Аз ли бях това? Боже, аз ли издадох този звук?“

Сълзите започнаха да се стичат по лицето му. После се чу още един рязък вопъл и още един… Той стискаше решетката и плачеше.

* * *

Четиридесет минути по-късно Вик седеше в Диъринг Оукс Парк. Беше телефонирал на Дона, за да й каже, че ще закъснее. Тя понечи да го попита защо и какво му е, че гласът му е така особен. Той й каза, че ще се прибере преди да се стъмни. Каза й да нахрани Тад и затвори телефона преди тя да успее да каже нещо друго.

Сега Вик седеше в парка.

Сълзите бяха изконсумирали по-голямата част от страха. Това, което остана, бе грозен гняв. Той бе и следващото стъпало в тази геологическа сфера на познанието. Но гняв не бе точната дума. Вик беше побеснял, обезумял от ярост, сякаш бе ухапан от нещо. Една част от него разбираше, че е опасно да се прибира вкъщи сега… ще бъде опасно и за тримата.

Би било така хубаво да прикрие разрухата си, като нанесе нова; би било така безумно хубаво (защо да не го признае?) да размаже предателското й лице.

Вик седеше до езерото с патиците. От другата страна се вихреше темпераментната игра на фрисби. Той забеляза, че и четирите момичета, както и две от момчетата, бяха на ролкови кънки. Ролковите кънки бяха много на мода това лято. Вик видя някакво младо момиче, буташе количка с кифлички, фъстъци и газирани напитки в консервни кутии. Лицето й беше с меки черти, свежо и невинно. Един от младежите й подхвърли диска, тя сръчно го хвана и го метна обратно към тях. През шестдесетте години, мислеше си Вик, това момиче сигурно щеше да работи в някоя комуна, прилежно отстранявайки бръмбарите от листата на доматите. Сега то навярно бе на някаква добра служба в Администрацията на Дребния Бизнес.

Той и Роджър идваха тук понякога, за да обядват. Това бе през първата година. После Роджър забеляза, че въпреки чудесния вид на езерото, там се чувстваше слаба, но все пак определена миризма на гнило… и малката къщичка върху камъка в средата на езерото беше боядисана с бяло не с вар, а с изпражнения на чайки. Няколко седмици по-късно Вик забеляза и един разлагащ се труп на плъх да плува отгоре, насред боклуците от използвани презервативи и обвивки от дъвки в единия край на езерото. Оттогава май не бяха идвали повече тук.

Яркочервеният диск на фрисбито се рееше в небето.

Картината, която бе предизвикала яростта на Вик, непрекъснато изплуваше в съзнанието му. Не можеше да я изтласка от ума си. Тя бе така брутална, както и думите, написани от този непознат, но Вик не можеше да се освободи от нея. Той ги виждаше как се чукат в семейната им спалня. В семейното им легло. Това, което виждаше в своя измислен филм беше досущ също толкова лесно, колкото рентгеновите снимки, окачени пред държавния театър на Конгрес Стрийт… Дона стене. Тялото й е красиво, леко лъснало от потта. Всеки неин мускул — опънат. Очите й потъмнели, гледат стръвно, както изглеждаха винаги, когато сексът й харесваше. Вик познаваше този израз, знаеше позата й, познаваше тези стонове. Той си мислеше… Беше си мислил… че той е единственият. Мислеше, че дори майка й и баща й не знаеха тези неща.

След това си представи пениса на мъжа… пишката му… как прониква в нея. Отзад. Тази дума заседна идиотски в съзнанието му и не можеше да я пропъди. Вик ги виждаше как се чукат под звуците на песента на Джийн Отри:

„Седнала съм отзад отново,
там, където всички сме приятели…“

Усети как го полазват тръпки, усети гняв, ярост.

Дискът на Фрисбито се стрелкаше нагоре и надолу. Вик го следеше с очи.

Той бе подозирал нещо, да. Но да подозираш е едно, а да знаеш — друго. Сега, ако не друго, то поне бе сигурен. Можеше да напише цяло есе за разликата между подозрението и голата истина. А той си бе мислил, че подозренията му са неоснователни — и това караше нещата да изглеждат още по-жестоки. Но дори и да бяха основателни подозренията му, все пак когато не знаеш, не страдаш. Нали така? Когато някой