Куджо

прекосява тъмна стая с дупка в средата на пода, и ако той мине на няколко сантиметра покрай нея, на него не му е нужно да знае, че едва не е паднал вътре. Няма да има страх. Няма — ако светлината е угасена.

Е, той не бе паднал в дупката. Бяха го блъснали в нея. Сърдитата половина в него — ранената, кървящата, ревящата — не желае ни най-малко да се държи като голям човек и да признае, че съществуваха подхлъзвания и от двете страни и безброй много бракове. Майната му на „Пентхаус Форум“ или на „Варианти“, или на както там му казват в наши дни, става въпрос за моята жена, за това, че тя се чука с някого

(където всички сме приятели)

зад гърба ми, когато Тад го няма…

Картините от неговата представа отново започнаха да го спохождат: смачкани чаршафи, обтегнати тела, тихи стенания. Грозни фрази, ужасни думи се нижеха една след друга като тълпа зяпачи, наблюдаващи катастрофа: топла хралупа, космата медена питка, вкарай го вътре, изпразних се, „Аз не се чукам за пари, не се чукам и за слава, но така, както теб те чукам, майче, е голям срам! Мойта дръжка е в задния ти двор. Чукай се за тълпата, наведи се и се обърни…“

„ВЪТРЕ В ЖЕНА МИ“, мислеше си Вик, агонизирайки, болезнено стиснал ръцете си. ВЪТРЕ В ЖЕНА МИ!

Но неговата разгневена, ранена половина неохотно признаваше, че той не би могъл да си отиде вкъщи и да скъса Дона от бой. Можеше обаче да вземе Тад и да си замине. Обясненията бяха без значение. Ако желаеше, тя трябваше да се опита да го спре, ако бе толкова безочлива, та да го направи. Вик смяташе, че Дона не би го сторила. Да вземе Тад и да отидат на хотел. Да си наеме адвокат. Късай веднага и не се обръщай назад!

Но ако просто грабнеше Тад и го отведеше на хотел, нямаше ли момчето да се уплаши? Нямаше ли да иска обяснение? Той бе само на четири години, ала достатъчно голям, за да разбере, когато нещо върви зле, ужасно зле. Освен това на Вик му предстоеше и пътуване — Бостън, Ню Йорк, Клийвланд. Не му пукаше за пътуването обаче. Не и сега. Ако искаха, старият Шарп и синчето му можеха да отлетят за луната — хич не го бе грижа! Но Вик не беше сам в тази работа. Имаше партньор. Партньорът му имаше жена и две деца. Дори сега, когато бе така жестоко ранен, Вик прие сериозно отговорността си, поне до толкова, че да се нагърби с всички действия за спасяване на парите на „Шарп“, а това означаваше: да се опита да спаси и „Ад Уъркс“.

И макар и да не искаше да мисли за това, имаше и още един въпрос: защо всъщност Вик желаеше да вземе Тад и да си замине, без дори да чуе нейното обяснение за случилото се? Защото това, че Дона си лягаше с когото й падне, можеше да повлияе зле на Тад ли? Не, не беше за това, а защото съзнанието му веднага бе разбрало, че единственият начин със сигурност да нарани Дона и то дълбоко (така, както него го болеше сега), бе да й вземе Тад. Но нима Вик искаше синът му да се превърне в нещо като манивела или чук? Не, не искаше.

Други въпроси?

Бележката. Да се спрем на бележката. Не това, казваше в тези шест мръсни и вонящи изречения. Помисли си за факта, че такава бележка ти е била изпратена! Някой току-що е убил кокошката, която (извинете ме за сравнението) е снасяла златни яйца. Защо любовникът на Дона е изпратил тази бележка?

Защото кокошката е престанала да снася златни яйца, разбира се. И неизвестният, изпратил бележката, си е умрял от яд.

Дали Дона го е оставила?

Вик се опитваше да види нещата иначе и не можеше. Лишено от внезапната си шокираща сила, изречението „С ТАКЪВ КЕФ Я ШИБАХ, ТА ЧАК ГОВНОТО Й СЕ ДРЪПНА“ беше всъщност случая с кучето, което не дава кокала и щом не може да го изяде, се изпикава отгоре му, та да не може и друг да го вземе. Не беше много логично, но ах, колко успокояващо бе! Новата по-ведра атмосфера вкъщи също можеше да се обясни с този развой на нещата — почти осезаемото чувство на облекчение, което Дона излъчваше. Тя бе изоставила непознатия и той отвръщаше с удар срещу съпруга й, изпращайки анонимна бележка.

Последен въпрос: Имаше ли някакво значение всичко това?

Вик отново извади бележката от джоба на сакото си и започна да я прехвърля в ръцете си, без да я разгъва. Гледаше как червеният диск се стрелва към небето и се чудеше какво ще стане сега, по дяволите.

* * *

— Какво е това, мама му стара? — попита Джо. Всяка дума бе произнесена разчленена от другите и почти безизразно. Той стоеше на прага и гледаше жена си. Черити слагаше прибори на неговото място. Тя и Брет бяха яли вече. Джо се бе прибрал с камиона, пълен с разни вехтории и когато влезе в гаража, видя какво го очаква.

— Трансмисионна машина е — отвърна Черити. Тя бе изпратила Брет да поиграе с приятеля си Дейв Бъргърън за вечерта. Не искаше той да бъде тук, ако нещата се влошеха. — Брет каза, че имаш нужда. Трансмисионна машина, каза, марка „Йорген“.

Джо прекоси стаята. Той бе слаб мъж, с жилаво, мършаво тяло. Носът му бе голям и разплескан като лопата. Стъпваше тихо и леко. Сега зелената му филцова шапка бе килната силно назад върху тила му и оголваше оплешивялото му теме. Челото му бе изцапано с грес. Очите му, малки и сини, гледаха студено. Джо не обичаше изненадите.

— Говори, Черити! — рече той.

— Седни. Ще ти изстине вечерята.

Ръката му се стрелна напред като торпедо. Пръстите му се забиха право в ръката й.

— Какво си намислила, твойта кожа?! Говори, ти казвам!

— Не ругай, Джо Кембър!

Причиняваше й голяма болка, но тя нямаше да достави удоволствие на Джо Кембър и той нямаше да го прочете нито върху лицето й, нито в очите й. Беше истински звяр и макар на младини това да я възбуждаше, вече от доста време не бе така. Черити бе разбрала през годините на съвместния им живот, че тя понякога можеше да бъде господар на положението, ако просто се покажеше смела. Не винаги, но понякога.

— Казвай какво си намислила, Черити, твойта мамка?!

— Седни и се нахрани — рече тя тихо, — и ще ти кажа.

Джо седна и Черити му донесе чинията. В нея имаше говежда флейка.

— От кога започнахме да ядем като Рокфелеровци? — попита той. — Казвам ти, че голямо обяснение ще трябва да му дръпнеш.

Черити постави пред него кафето му и един печен картоф, разцепен наполовина.

— Няма ли да ти е нужна трансмисията?

— Не съм казал, че не ми е нужна. Но хич не мога да си я позволя.

Джо започна да яде, ала не сваляше очи от жена си. Тя знаеше, че сега той нямаше да я удари. Сега бе моментът, докато Джо бе все още относително трезвен. Ако щеше да я бие, щеше да стане, след като Джо се върнеше от Гари Първиър, налял се догоре с водка и изпълнен с чувството за наранено мъжко достойнство.

Черити седна от другата страна на масата и каза:

— Спечелих от лотарията.

Челюстите на Джо се вцепениха за миг, после отново се задвижиха и той пъхна в устата си парче месо, забучено на вилицата.

— Да, де! А утре старият Куджо ще започне да сере златни копчета. — Джо посочи разсеяно с вилицата си към Куджо, който неспокойно сновеше нагоре-надолу по терасата. Брет не пожела да го вземе със себе си, защото у Дейвид гледаха зайци, а зайците подлудяваха Куджо.

Черити бръкна в джоба на престилката си, извади от там копието от формуляра си, което служителят надлежно бе попълнил и го подаде през масата на Джо.