Кембър приглади листа хартия с грубите си ръце и го огледа отгоре до долу. Очите му се спряха върху цифрите.
— Пет… — започна той, ала изведнъж рязко затвори уста и зъбите му изтракаха.
Черити го наблюдаваше и мълчеше. Джо не се усмихна. Не заобиколи масата, за да дойде при нея и да я целуне. За човек с неговия манталитет неочакваното щастие означаваше, че някъде те дебнат неприятности.
Най-после той вдигна поглед към нея.
— Спечелила си пет хиляди долара?
— Без данъците, да.
— От кога играеш на лотарията?
— Купувам билети от петдесет цента всяка седмица… и не смей да ме упрекваш за това, Джо Кембър. Ти самият пиеш толкова много бира.
— Затваряй си устата, Черити — рече Джо. Сините му очи светнаха студено, гледаха я без да трепнат. — Затваряй си устата, че иначе аз така ще ти я затворя на бърза ръка, та чак ще се подуе.
Той започна бързо да яде флейката си, а зад маската, която бе наложил на лицето си, Черити леко си отдъхна. За първи път тя бе подразнила лъва и той не бе я ухапал. Поне още не.
— Тези пари. Кога ще ги получиш?
— Чекът ще пристигне до две седмици. Купих машината от спестяванията. Формулярът, който попълних е все едно злато. Така каза и служителят.
— Ти си излязла за да купиш онова нещо?
— Попитах Брет какво най-много би искал да имаш. Това е подарък.
— Благодаря.
Джо продължи да яде.
— Купих ти подарък, Джо — каза Черити. — А сега и аз искам нещо от тебе. Нали?
Джо продължаваше да яде, без да сваля поглед от нея и мълчеше. Очите му бяха напълно безизразни. Хранеше се с шапката на главата си, все още килната на тила му.
Черити му заговори бавно и отчетливо, знаейки, че ще направи грешка, ако прибърза.
— Искам да замина за една седмица. С Брет. В Кънектикът — за да видим Холи и Джим.
— Не — отвърна Джо и продължи да яде.
— Можем да отидем с автобуса. Ще отседнем у тях. Така ще е по-евтино. Повечето от парите ще ни останат. Това са все едно намерени пари. Няма да струва и една трета от това, което струва машината. Обадих се на гарата и питах за цената на билета отиване и връщане.
— Не. Ще имам нужда от Брет тук да ми помага.
Черити вкопчи ръцете си една в друга под масата, вбесена и отчаяна, но запази лицето си спокойно и хладно.
— Когато той е на училище, се оправяш без него.
— Казах не, Черити.
Оскърбена и унижена, Черити ясно виждаше, че всичко това доставя удоволствие на Джо. Той разбра колко много тя искаше да замине. Разбра, че бе кроила планове. Той се наслаждаваше на болката й.
Черити стана и отиде до умивалника, не защото имаше работа там, а защото й трябваше време, за да се овладее. Вечерницата надничаше през прозореца, далечна и недостижима. Черити пусна водата. Порцеланът беше станал жълтеникав. Водата им бе твърда, също като Джо.
Навярно разочарован от това, че тя се бе предала толкова бързо, Кембър добави:
— Момчето трябва да се научи на отговорност. Няма да му навреди, ако ми помага през лятото, вместо да ходи у Дейв Бъргърън всеки ден и всяка вечер.
Черити спря водата.
— Аз го изпратих там.
— Ти ли? Защо?
— Защото си помислих, че точно така ще стане — отвърна тя и се обърна към него. — Но му казах, че ти ще се съгласиш, след като имаме парите, а ти — машината.
— Ако беше помислила малко, щеше да разбереш, че вършиш грях спрямо момчето — рече Джо. — Следващият път се надявам да помислиш по-добре, преди да си развържеш езика.
Той й се усмихна с уста пълна с месо и посегна към хляба.
— И ти би могъл да дойдеш с нас, ако искаш.
— Как не?! И просто ще кажа на Ричи Симс да забрави за жътвата това лято. Пък и за какво им е да отивам в Кънектикът и да гледам онези двамата? От това, което съм видял у тях и това, което съм чувал от тебе за тях, аз добре зная, че те са две първокласни лигни. Единствената причина, поради която ги харесваш е, че и ти искаш да бъдеш лигня като тях. — Гласът на Джо постепенно набираше сила. От устата му излетяха пръски слюнка и храна. Когато Джо изпаднеше в това състояние, той я плашеше и тя отстъпваше. В повечето случаи. Но тази вечер Черити нямаше да отстъпи. — А най-вече ти искаш и момчето да стане лигня като тях. Ето, това знам. Искаш да го настроиш срещу мене! Нали?
— Защо никога не го наричаш по име?
— Искаш ли вече да си затвориш мръсната уста, Черити? — рече Джо и я изгледа свирепо. По скулите и челото му бяха избили червени петна. — Сега аз говоря.
— Не — каза Черити. — Това не е краят.
Джо изпусна вилицата си, слисан.
—
Черити приближи до него, давайки воля на гнева си за първи път, откакто бяха женени. Но той бушуваше вътре в нея, изгарящ и кипящ като киселина. Тя чувстваше как я разяжда отвътре, ала не посмя да се развика. Ако то беше сторила, щеше да бъде краят. И Черити тихо заговори.
— Да, ти винаги си мислил така за сестра ми и мъжа й. А как иначе?! Погледни се само как ядеш с мръсните си ръце и шапка на главата. Не искаш Брет да отиде при тях, за да не вижда как живеят другите хора. Както и аз не желая Брет да вижда как живеете ти и твоите приятели, когато сте насаме. Затова и не го допуснах на лов с вас миналия ноември.
Черити замълча за миг, а Джо седеше неподвижно, с парче хляб в едната си ръка и сос, стичащ се по брадата му. За миг й премина през ума следната мисъл: Джо все още не се нахвърляше върху нея само поради пълното си слисване, че тя изобщо се осмеляваше да говори такива неща.
— И тъй, искам да се спазаря с тебе — рече тя. — Купих ти машината и ще ти дам и останалата част от парите (мнозина не биха го направили), но щом си толкова неблагодарен, имам и още едно предложение за тебе: пусни го да дойде в Кънектикът с мене, а аз ще го пусна да дойде с тебе на лов за елени в Мусхед.
Черити чувстваше кожата си студена и настръхнала, сякаш току-що се бе спазарила с дявола.
— Аз трябва да те напердаша — рече Джо учудено. Той й заговори така, както се говореше на дете, което не е разбрало някакъв много лесен пример за причина и следствие. — Ще го взема с мене на лов, ако аз поискам и когато поискам. Ти май не разбираш. Той е и мой син, бога ми! Ако пожелая и
Черити го изгледа право в очите.
— Не — отвърна тя. — Няма да го вземеш.
Тогава той изведнъж се изправи. Столът му се преобърна.
— Ще сложа край на всичко това — каза Черити.
Искаше й се да се дръпне от него, но това също щеше да означава край. Една грешна стъпка, един знак, че се огъва и той щеше да скочи отгоре й.
Джо започна да разкопчава колана си.
— Трябва да те нашибам с камшик, Черити — рече той със съжаление.
— Ще сложа край на всичко това, както и с каквото мога. Ще отида в училището му и ще кажа, че е изчезнал. Ще отида при шерифа Банърман и ще го уведомя, че синът ми е отвлечен. Но най-вече… ще се погрижа самият той да не иска да дойде с тебе.
Джо измъкна колана от халките на панталона си и той увисна с катарамата надолу, разлюляна като махало.
