Куджо

— Защо?

— Има ли значение?

— Има значение за мене. Голямо значение. Освен ако не искаш да си тръгнеш. В този случай, няма значение, предполагам. Бесен съм, Дона. Опитвам се да не дам воля на тази част от мене, защото дори и една свястна дума да не си кажем занапред, сега трябва да се разберем. Искаш ли да се разделим?

— Погледни ме, Вик.

Той я погледна с голямо усилие. Може би наистина бе така бесен, както казваше, но Дона прочете в очите му само жалък страх. Внезапно, като удар с боксова ръкавица я осени прозрението, че Вик е съвсем на ръба на пропастта. Агенцията се проваляше. Само това стигаше. А като капак на всичко дойде и тази работа — като някакъв гнусен десерт, последвал някакво ужасно и вонящо основно ястие. Собственият му брак също се проваляше. Дона изпита прилив на нежност към този мъж, когото понякога мразеше и от когото се страхуваше, поне през последните три часа.

Обхвана я някакво особено чувство на благост. Тя искрено желаеше Вик завинаги да мисли, че е бил бесен в този момент, както той казваше, а не както говореше лицето му.

— Не искам да се разделяме — отвърна Дона. — Обичам те. През последните няколко седмици мисля, че отново открих това.

За момент той почувства облекчение. Отиде пак до прозореца, после се върна на канапето. Отпусна се тежко върху него и я погледна.

— Тогава защо?

Благото чувство се превърна в тихо и гневно раздразнение._ЗАЩО?_ Въпроса, който задаваше всеки мъж. Произходът му се криеше някъде в представата за мъжествеността на един интелигентен западняк в края на двадесети век. ТРЯБВА ДА ЗНАМ ЗАЩО ГО НАПРАВИ? Сякаш, че тя бе кола, на която някое бутало бе заяло и я караше да се дави и да пухти, или пък някой робот, чиито перфоленти бяха разбъркани и на закуска сервираше печен бут, а за вечеря — бъркани яйца. Това, което вбесяваше жените, мислеше си Дона, е не толкова разделението на половете, а този отвратителен стремеж към полезно действие.

— Не съм сигурна, че мога да го обясня. Боя се, че ще ти прозвучи глупаво, жалко и банално.

— Опитай. Беше ли… — Той се прокашля и сякаш мислено си плю на ръцете (отново тази проклета мъжка слабост към полезното действие). После въпросът буквално се изтръгна от него. — Не те ли задоволявах? Затова ли го направи?

— Не — отвърна тя.

— Тогава кое те накара? — запита той безпомощно. — КОЕ, за бога?!

Хубаво… сам си го търсиш.

— Страхът — рече Дона. — Най-вече страхът, струва ми се.

— Страхът ли?

— Когато Тад отиваше на училище, нямаше какво да ме предпазва от страха. Тад беше нещо като… как го наричат… работен шум. Както шуми телевизорът, когато не е точно на станцията.

— Но той не ходеше на истинско училище — каза бързо Вик и Дона разбра, че той ще се ядоса и ще се опита да я обвини, че иска да изкара Тад виновен за всичко. А ядосаше ли се веднъж щяха да си кажат неща, които не биваше да изричат. Поне не още. Като знаеше каква жена е, Дона трябваше да се изправи лице срещу лице с фактите. Ситуацията щеше да става все по-напрегната. Нещо, което бе крехко и чупливо, в този миг се подхвърляше от него към нея и обратно. Лесно можеха да го изпуснат.

— Това бе част от цялата история — отвърна Дона. — Той не ходеше на истинско училище. Повечето време беше с мене, а през времето, през което беше на училище… тази ужасна разлика… — Тя погледна към Вик. — Тишината изведнъж ми се видя шумна. Тогава се уплаших. Догодина — детска градина, мислех си. По четири часа всеки ден, вместо само три дни в седмицата. А следващата година пет пъти в седмицата по цял ден. И трябваше да запълвам всичките тези часове. Просто се уплаших.

— И ти реши да запълниш част от времето си като се чукаш с някого, така ли? — попита Вик с горчивина.

Това я нарани, ала Дона продължи мрачно да проследява случилото се, толкова колкото й бе възможно и без да повишава глас. Той беше попитал, тя щеше да му даде отговор.

— Не исках да участвам в Библиотечния комитет, нито пък в Болничната управа и да помагам при разпродаването на баниците и сладкишите, или пък да отговарям за преобличането на състезателите, или да проверявам дали сосовете на кренвиршите, приготвени от домакините за тържествената вечеря в събота, не се повтарят. Не желаех непрекъснато да гледам едни и същи подтискащи лица и да слушам все същите клюки — кой с какво се занимава в този град. Не ми се искаше да точа нокти, за да очерня нечия репутация.

Сега думите й се лееха от устата й и Дона не би могла да ги спре, дори да искаше.

— Не исках да продавам съдове от тефлон, нито пък рекламни списания, нито да участвам в благотворителни коктейли. Нямах желание да се запиша в дружеството за борба с наднорменото тегло. Ти… — Дона замълча за част от секундата, разбрала, почувствала важността на това, което изричаше. — Ти не знаеш какво е празнотата, Вик. Така мисля. Ти си мъж, а мъжете се борят. Мъжете се борят, а жените бършат прах. Бършеш праха на празните стаи и понякога се заслушваш във вятъра навън. Само където от време на време, знаеш ли, струва ти се, че вятърът е вътре, при тебе. И ти пускаш някаква плоча — Боб Сийгърили Джей Джей Кейл, или някой друг и въпреки това пак чуваш вятъра и в главата ти идват мисли, разни идеи — лоша работа! — ама н?, идват. Тогава изчистваш и двете тоалетни, после умивалника и един ден отиваш в някой оказионен магазин и се заглеждаш в малките порцеланови статуетки. Замисляш се как рафта на майка ти е отрупан с тях, как лелите ти са имали цели лавици с такива статуетки и как баба ти също е имала.

Вик гледаше Дона така съсредоточено и бе толкова объркан, че тя изведнъж се почувства отчаяна.

— Говоря ти за чувства, не за факти!

— Да, но защо…

— Ами ето, казвам ти защо. Казвам ти как се случи — имах прекалено много време да се гледам в огледалото и да виждам как лицето ми се променя, как никой вече няма да ме вземе за ученичка и няма да ми поиска паспорта, когато си поръчвам питие в бара. Започнах да се страхувам, защото в края на краищата, бях пораснала вече. Тад ходеше вече в подготвително училище, а това означаваше, че ще започне да ходи и в начално училище, после в гимназия.

— Да не би да искаш да кажеш, че си си намерила любовник, защото си стара?

Вик я гледаше изненадан, а Дона усети как го обожава заради това, защото то бе част от магията. Стийв Кемп я бе харесал и на нея й беше приятно, разбира се. Това бе в основата на радостната възбуда от флирта. Но в никакъв случай не бе най-важното нещо.

Дона взе ръцете на Вик в своите и му заговори сериозно, гледайки го право в лицето, чувствайки… Знаейки… че никога няма да говори така сериозно (или честно) на никой мъж в живота си.

— Не е само това. То е да знаеш, че вече няма да чакаш да пораснеш, няма да чакаш, за да се задоволиш накрая с това, което имаш. То е да знаеш, че шансовете ти за избор намаляват с всеки изминал ден. Говоря изобщо за жените — не за себе си. Да се изправиш лице в лице с тази истина, жестоко. Съпруга? Чудесно, но ти си пак в работата си, дори, когато тялом си в къщи. Майка? Чудесно, но всеки ден майчинството ти се изплъзва, защото външният свят ти взима все по-голяма и по-голяма част от него… мъжете ли… те знаят какво представляват. Имат представа за това какви са всъщност. Никога не достигат идеала и този факт ги съсипва. Може би за това толкова много мъже умират нещастни и преди да им е дошло времето, но те знаят какво значи да си голям. Имат нещо, за което да се хванат — на тридесет, на четиридесет на петдесет… Те не чуват вятъра, или ако го чуват, намират копие и го запращат по него, мислейки си, че това е вятърна мелница или друго тъпо нещо, което трябва да бъде съборено… А какво прави една жена? Какво направих аз? Избягах от порастването. Изплаших се от това как ехтеше къщата без Тад. Веднъж, знаеш ли — това е направо лудост! — бях в стаята му и сменях чаршафите: изведнъж се сетих за всичките си приятелки от училище. Питах се какво ли е станало с тях, къде ли са сега. Бях почти като в