Куджо

транс. Изведнъж вратата на килера се отвори и… аз изпищях и изтичах навън. Не зная защо го направих, но… май се сещам защо. Стори ми се за един кратък миг само, че от килера на Тад ще изскочи Джоун Брейди, главата й ще падне отсечена, по дрехите ще се разплиска кръв и тя ще каже: „Умрях при катастрофа, когато бях на деветнайсет и се връщах от «Пицарията на Сами», но хич не ми пука!“

— Боже мой, Дона! — тихо рече Вик.

— Страхувах се. Това е всичко. Страхувах се, когато гледах порцелановите статуетки, когато си мислех да се запиша в курс по грънчарство, йога или нещо подобно. И единственото място, където можех да избягам от бъдещето, беше миналото… Така… започнах да флиртувам с него.

Дона наведе глава и изведнъж зарови лице в ръцете си. Думите й излизаха приглушени, но се разбираха.

— Беше приятно. Все едно, че пак бях ученичка. Беше като някакъв сън. Глупав сън. Сякаш Стийв беше онзи работен шум, който заглушава шума на вятъра. Флиртът беше приятен. Сексът — не струваше. Получавах оргазъм, но все пак не струваше. Не мога да обясня защо, освен че сигурно съм те обичала през всичкото това време и съм разбрала, че бягам. — Дона погледна отново към Вик този път със сълзи в очите. — Той също бяга. Направил е кариера от това. Поет е… поне така се нарича. Не разбирах всичко онова, което ми разказваше. Той е вечен скитник, който си представя, че още е студент и протестира срещу войната във Виетнам. Затова и избрах него, предполагам. А сега мисля, че знаеш всичко, което имах да ти кажа: една гадна историйка, но си е чисто моя.

— Ще ми се да го набия — каза Вик. — Ако му разкървя носа, предполагам, че ще се почувствам по- добре.

Дона тъжно се усмихна.

— Заминал е. Тад и аз отидохме да купим мляко, след като приключихме с вечерята, а тебе още те нямаше. На витрината в магазина има окачена табелка: „Дава се под наем“. Нали ти казах, че все пътува?

— В онази бележка нямаше много поезия — рече Вик, погледна я за миг, после отново наведе глава. Дона докосна лицето му, а той се дръпна леко назад. Заболя я от това — много повече отколкото й се искаше да вярва. Страхът и чувството й за вина отново се върнаха и я заляха като мощна, студена вълна. Но тя вече не плачеше. Няма да има повече сълзи за много време напред, мислеше си Дона. Раната и последвалият шок бяха твърде големи.

— Вик — каза тя. — Заболяло те е, извинявай.

— Кога скъса с него?

Дона му разказа за онзи ден, когато при завръщането си бе заварила Стийв Кемп в дома им. Не му каза за страха си, че Стийв би могъл да я изнасили.

— Значи бележката му е опит да си отмъсти?

Дона бръсна кичур коса от челото си и кимна.

— Мисля, че да.

— Хайде да се качваме горе — каза Вик. — Късно е. И двамата сме уморени.

— Ще се любиш ли с мене?

Вик бавно поклати глава.

— Не тази нощ.

— Добре.

Отидоха заедно до стълбището, но там Дона спря и попита:

— Какво ще правим сега, Вик?

Той отново поклати глава.

— Просто не зная.

— Трябва ли да напиша на дъската петстотин пъти: „Повече няма да правя така.“ И да не излизам в междучасията? Или ще се разведем? Или повече няма да говорим за това? Кажи, какво?

Дона не беше изпаднала в истерия, а само се чувстваше уморена. Гласът й обаче започна да се извисява така, както тя не желаеше. Срамът беше най-лошото нещо, срамът от това, че я бяха разкрили, че това бе ударило тежко мъжа й. Дона го мразеше, мразеше и себе си, за гдето трябваше да се чувства така ужасно посрамена, защото не й се вярваше, че тя бе отговорна за всичко онова, което бе довело до крайното й решение… ако изобщо бе имало такова решение.

— Би трябвало да можем заедно да го превъзмогнем — каза Вик, ала не успя да я заблуди — той не говореше на нея. — Онова нещо… — Вик я погледна умоляващо. — Само с него си спала, нали?

Този бе единственият непростим въпрос, който той нямаше право да задава. Дона го остави и хукна нагоре по стълбите, преди да се изплиска всичко — всички глупави обвинения и контра обвинения, които с нищо нямаше да помогнат, а само щяха да хвърлят кал върху жалките остатъци от честност, които бяха успели да съхранят.

И двамата почти не спаха същата нощ. А фактът, че бе забравил да се обади на Джо Кембър, за да го попита дали ще може да поправи колата на жена му, бе много далече от мислите на Вик.

* * *

Колкото до самия Джо Кембър, той седеше заедно с Гари Първиър в един от разпадащите се шезлонги, които се въргаляха тук-там из буренясалия му двор. И двамата пиеха водка-мартини под звездното небе, в чаши от закусвалнята „МакДоналдс“. Светулките проблясваха в тъмното, а лианите от див жасмин, обвили оградата на Гари, изпълваха знойната нощ с тежък, лепкав аромат.

Куджо обикновено тичаше подир светулките. Ала тази вечер той лежеше между тях, заровил муцуна в лапите си. Те си мислеха, че Куджо спи, но той не спеше. Просто лежеше там, чувствайки болезнените стрели, които пронизваха костите му и звънтяха в главата му. Вече не знаеше какво ще стане по-нататък в неговия прост, кучешки живот. Нещо бе объркало обикновените му инстинкти. Когато спеше, Куджо сънуваше картини, които бяха необикновено и болезнено ярки. Веднъж той сънува, че разкъсва МОМЧЕТО, разпорва гърлото му и изскубва червата му навън, оплетени на кълбо, от което се издига топла пара. Куджо се събуди, стреснат и жално изквича.

Беше непрекъснато жаден, но от известно време не се приближаваше до купата с водата. А когато все пак пиеше, тя му се струваше като стотици стоманени остриета. Зъбите го боляха от водата, а в очите си усещаше мъчителни пробождания. Сега Куджо лежеше на тревата и не го интересуваха нито светулките, нито каквото и да било друго. Гласовете на мъжете бяха като някакво незначително бръмчене, което идваше някъде отгоре. В сравнение със собствената му нарастваща болка това бръмчене изобщо не беше важно.

* * *

— Бостън ли?! — рече Гари Първиър и се изкикоти. — Бостън? Какво, майка му стара, ще правиш в Бостън и защо си мислиш, че мога да си позволя да дойда с тебе? Не мога да отида дори до Норидж, освен ако не си осребря чека!

— Фрашкан си с мангизи, мамка ти! — отвърна Джо, който беше вече доста пиян. — Просто трябва малко да бръкнеш в дюшека. Това е всичко.

— Там няма нищо, освен дървеници — каза Гари и отново се закиска. — Тук гъмжи от тях, но дреме ми на оная работа. Готов ли си за още един рунд?

Джо подаде чашата си. Гари бе сложил необходимите принадлежности точно до стола си. Той смеси течностите със сигурна, опитна, но натежала ръка на хроничен алкохолик.

— Бостън! — възкликна отново Гари и подаде на Джо чашата му. После хитро добави: — Ще полудуваш малко, а Джоуи? — Гари беше единственият в Касъл Рок (а може би и в целия свят), който можеше да нарече Кембър „Джоуи“ и да му се размине. — Ще се позабавляваш значи, а? Че ти никога не си ходил по- далеч от Портсмут!

— Бил съм веднъж-дваж в Бостън — рече Джо. — И внимавай Перверзнико Първиър, да не насъскам кучето срещу тебе!

— Това куче не можеш да го насъскаш и срещу разбеснял се негър, ако ще да държи в ръцете си