— Единственият начин, по който ще можеш да го вземеш със себе си и онези пияни зверове, преди Брет да навърши петнадесет години е, ако аз го пусна — каза Черити. — Удряй ме с колана си, щом искаш, Джо Кембър, но нищо няма да промениш с това!
— Така ли?
— Да, аз ти заявявам, че е точно така.
Ала изведнъж той сякаш не беше вече в стаята, заедно с нея. Погледът му се зарея някъде, сякаш премисляше нещо. Черити го бе виждала така и друг път. Нещо току-що му беше дошло на ум — някаква нова величина, която, колкото и трудно да беше, трябваше да се вмъкне в уравнението. Черити се молеше каквато и да бе тази величина, да бъде откъм нейната страна на равенството. Никога преди тя не му се бе противопоставяла и се боеше.
Внезапно Кембър се усмихна.
— Ама и ти си една! Огън и жупел!
Черити мълчеше. Джо започна да нанизва обратно колана на панталоните си. Той продължаваше да се усмихва, а погледът му беше все така зареян някъде.
— Ще се чукаш ли с мене също тъй огнено? Като онези малки мексикански бомбички?
Тя все още мълчеше, все още нащрек.
— Ако кажа, че ти и той можете да заминете, какво тогава? Ще можем ли ти и аз да отлетим за малко на луната?
— Какво искаш да кажеш?
— Ами, че всичко е наред. Ти и той заминавате.
Джо прекоси стаята с тихата си и лека стъпка, а Черити изстина при мисълта, че той би могъл само преди минута да я прекоси много по-бързо и за нула време да я нашиба с колана си. И кой ли би могъл да го спре? Това, което един мъж правеше с или на жена си, си беше лично негова работа. Тя нямаше да направи или каже нещо. Заради Брет. Заради гордостта си.
Джо сложи ръка на рамото й, после я плъзна към гърдите й, стисна я.
— Хайде — каза той. — Искам те.
— Брет…
— Няма да си дойде преди девет. Хайде! Казах ти, че ще заминете. Можеш да кажеш поне едно „мерси“, нали?
Някаква пълна абсурдност се надигна в нея и се изтръгна от устните й, преди Черити да може да я спре.
— Свали си шапката.
Джо захвърли шапката си нехайно, ухилен. Зъбите му бяха съвсем жълти. Предните му два зъба бяха изкуствени.
— Ако имахме пари, можехме сега да се чукаме върху килим, постлан с долари — каза той. — Видях го в един филм.
Джо я поведе нагоре към спалнята, а тя все още очакваше той изведнъж да стане пак зъл. Но не стана. Люби се с нея по обичайния си начин: бързо и грубо, ала не беше от злоба. Причиняваше й болка, но не умишлено и тази нощ за десети или единадесети път, откакто бяха женени, Черити получи оргазъм. Отдаде му се със затворени очи, чувствайки как брадичката му притиска темето й. Тя заглуши вика, който се надигна в нея. Ако бе извикала, Джо щеше да стане подозрителен. Не бе сигурна дали той знае, че онова, което в края винаги се случваше на мъжете, понякога се случваше и на жените.
Скоро след това (и още около час преди Брет да си дойде от Дейв Бъргърън), Джо я остави, без да й каже къде отива. Тя предполагаше, че отива при Гари Първиър, където щеше да започне пиенето. Черити лежеше в леглото и си мислеше дали това, което беше направила и което бе обещала, си струваше труда. Сълзите напираха ала тя ги задържаше. Лежеше изпъната и с пламнали очи. Малко преди да влезе Брет (влизането му бе известено от джафкането на Куджо и затръшването на задната врата на къщата), луната изгря в цялото си студено и сребристо великолепие. „Много я е грижа луната“, помисли си Черити, но това не й донесе облекчение.
— Какво има? — попита Дона.
Гласът й бе глух, звучеше разстроено. Двамата седяха във всекидневната. Вик не се бе прибрал преди Тад да заспи, а и той си бе легнал половин час по-късно от друг път. В тази миг Тад спеше горе в спалнята си с Думите за Чудовището, закрепени до леглото му и вратата но килера — плътно затворена.
Вик стана и отиде до прозореца — навън сега бе само тъмнина. Тя се сеща, мислеше си той, мрачен и навъсен. Може би не чак с подробности, но картината й е ясна до голяма степен. През целия път на връщане Вик се бе двоумил дали да й каже истината в лицето, да пробие цирея и да се опита да живее с една заслужаваща похвала хитруша… или просто да преглътне всичко мълчаливо. След като излезе от парка, Вик накъса писмото на парчета и докато караше по шосе триста и две на път за вкъщи изхвърли парчетата през прозореца. Помиярчето Трентън, мислеше си той. Сега вече той нямаше избор. Виждаше бледото й отражение в тъмните стъкла, лицето й — бяло петно в жълтия кръг светлина.
Вик се обърна към нея, без изобщо да има представа какво трябва да каже.
Той знае, помисли си Дона.
Идеята не беше нова, не и в този миг, защото последните три часа, бяха най-дългите в живота й. Тя бе усетила по гласа му, че той знае, когато Вик й се обади по телефона, за да я предупреди за закъснението си. В първия момент я обзе паника — дивата паника на пърхащото птиче, по случайност озовало се и заклещено в някой гараж. Мисълта й бе изписана в съзнанието й с едри букви и последвана от огромна удивителна, каквито се срещаха в комиксите:
Паниката бе последвана от чувството за вина. След него дойде ужасът. А после — някакво обречено безразличие се настани в нея така, както тихо и завинаги се затварят някои емоционални вериги в човека. В тази апатия имаше дори известно облекчение. Истината бе излязла на бял свят. Дона се питаше дали Стийв го е направил или Вик сам бе разбрал. Струваше й се, че сигурно е Стийв, но всъщност нямаше значение. Изпитваше облекчение и от това, че Тад беше в леглото си на сигурно място и спеше. Ала какво ли щеше да му донесе утрото, чудеше се Дона. Тази мисъл отново я върна към първоначалната й паника. Прилоша й, чувстваше, че е свършено с нея.
Вик се обърна с гръб към прозореца, погледна я и каза:
— Днес получих писмо. Беше анонимно.
Той не можа да довърши. Отново нервно прекоси стаята, а тя изведнъж се улови, че мислеше за това колко хубав мъж беше Вик преди и колко жалко, че бе побелял така рано. На някои млади мъже им отиваше, но не и на него — правеше го да изглежда състарен и… и защо ли мислеше за косата му? Не за косата му трябваше да се тревожи, нали?
Съвсем тихо, усещайки все още трепета в гласа си, тя изрече всичко съществено, изплювайки го така, сякаш бе някакво отвратително лекарство — твърде горчиво, за да го преглътне.
— Стийв Кемп. Онзи, който поправи бюрото в офиса ти. Пет пъти. Никога не сме го правили в нашето легло, Вик. Никога.
Вик посегна за кутията „Уинстън“, поставена в края на масичката до канапето и я бутна на земята. Вдигна я, извади една цигара и запали. Ръцете му силно трепереха. Не сееха да се погледнат един друг. „Това е лошо“, мислеше си Дона. „Трябва да се погледнем в очите.“ Ала тя не можеше да започне първа. Беше уплашена и засрамена. Той бе само уплашен.
