Куджо

онова нещо във високата трева, омотано със скоч-лента, прикова погледа й.

„Как ми се иска да ти смажа главата с това!“

Вътре в къщата телефонът иззвъня.

Дона рязко извърна глава, изпълнена с безумна надежда.

— За нас ли е, мамо? За нас ли се обаждат?

Тя не му отговори. Не знаеше за кого е. Но ако имаха късмет (а късметът им най-сетне трябваше да се прояви, нали?) позвъняването беше от някой, който имаше причина да се запита защо толкова време никой не вдига телефона у Кембърови. Някой, който щеше да дойде и да провери.

Куджо вдигна глава и я наклони на една страна. За миг той безумно заприлича на Нипър, кучето на Асоциацията на червения кръст, наклонило ухо към грамофонната фуния. Куджо несигурно се изправи и тежко се затътри към къщата и звънящия телефон.

— Може би кученцето ще вдигне телефона — рече Тад. — Може би…

С бързина и сръчност, които бяха ужасяващи, огромното куче смени посоката на движението си и се хвърли към колата. Тромавата походка изведнъж изчезна, сякаш не бе нищо друго, освен една коварна преструвка. Звярът не лаеше — той просто ревеше и виеше! Червените му очи горяха! Куджо удари силно колата и отскочи. Чу се тъп звук. Вцепенена, Дона видя, че откъм нейната страна вратата на колата всъщност е леко огъната. „Той трябва да е умрял вече“, мислеше си тя изпаднала в истерия, „сигурно главата и гръбнакът му са сплескани, дълбокото мозъчно сътресение трябва да е ТРЯБВА ДА Е…“

Куджо отново се изправи. Муцуната му бе обляна с кръв. Очите му отново бяха кухи и блуждаеха. Телефонът в къщата звънеше ли звънеше. Кучето понечи да тръгне по посока на звъненето, ала изведнъж стръвно захапа хълбока си, сякаш ухапано от нещо, извъртя се и скочи върху прозореца на Дона. Чу се нов мощен и кух удар право пред лицето й. По стъклото писна кръв, появи се тънка сребърна пукнатина. Тад изпищя и покри с длани лицето си. Започна да дърпа бузите си и да ги дере с нокти.

Звярът отново скочи. Тънки струи от пяна и лиги се проточиха от кървавата му муцуна. Дона виждаше зъбите му — масивни и тежки като от стара и пожълтяла слонова кост. Ноктите му тракаха върху стъклото. Беше се срязал между очите и мястото кървеше. Очите на Куджо не изпускаха нейните. Неговите бяха кухи, празни, но все пак… Дона би могла да се закълне в това… все пак в тях имаше нещо — някакво познание. Той знаеше нещо за нея и злобно го таеше.

— Махай се оттук! — изкрещя тя.

Куджо отново се хвърли върху вратата на колата под прозореца й. И пак… и пак. Сега вече вратата хлътна силно навътре. Всеки път, когато стокилограмовият звяр се мяташе върху колата, тя се заклащаше заплашително на ресорите си. Всеки път, когато Дона чуеше този тежък и кух звук, тя бе сигурна, че животното се е убило или поне е изпаднало в несвяст. И всеки път то изтичваше до къщата, обръщаше се и отново се нахвърляше. Лицето на Куджо бе маска от кръв и сплъстена козина, през която с тъпа ярост надничаха някога благите му, кафяви очи.

Дона погледна към Тад и видя, че той е изпаднал в шок — беше се свил на седалката, подобно на ембрион, с ръце кръстосани върху тила му и свит гръден кош.

„Може би така е по-добре. Може би…“

Вътре в къщата телефонът престана да звъни. Куджо, който тъкмо се канеше да се извърне и отново да се втурне към колата изведнъж спря. Отново наклони главата си по същия странен, многозначителен начин. Дона затаи дъх. Тишината й се струваше огромна. Куджо клекна на задните си крака, вдигна към небето ужасно обезобразената си муцуна и нададе един-единствен вой, така мрачен и самотен, че Дона потрепери. Не чувстваше вече горещината. Беше студено като в гробница. В този миг тя разбра (не просто усети или помисли), разбра, че животното бе нещо повече от едно обикновено куче.

Мигът отмина. Уморено и едва-едва Куджо се изправи на краката си и отиде до предницата на колата. Сигурно легна на земята, защото Дона не виждаше вече гърба и опашката му. Въпреки това обаче, тя постоя още малко в напрежение, психически готова за ново нападение, в случай че кучето скочеше върху капака, както беше правило вече. Обаче нищо такова не стана. Цареше единствено тишината.

Дона взе Тад в прегръдките си и започна тихичко да му припява.

* * *

Когато най-сетне Бре се отказа и излезе от телефонната кабина, Черити го хвана за ръката и го заведе в кафене „Калдор“. Бяха дошли в „Калдор“, за да потърсят подходящи покривки за маса и пердета.

Холи ги чакаше, допивайки остатъка от сладоледения си коктейл.

— Няма нищо лошо, нали? — попита тя.

— Нищо сериозно — отвърна Черити, разрошвайки косата на сина си. — Тревожи се за кучето си, нали Брет?

Брет сви рамене… после мрачно кимна.

— Ти продължавай сама — каза Черити на сестра си. — Ние ще си настигнем.

— Добре. Ще бъда долу.

Холи допи газираната си вода и рече:

— Обзалагам се, че кучето ти е добре, Брет.

Брет й се усмихна, доколкото можа, ала не отговори. Те гледаха как Холи се отдалечава — елегантна в тъмновинената си рокля и сандали с коркови подметки, елегантна по начин, който Черити не би могла да имитира и го знаеше добре. Може би на времето би могла, но не сега. Холи бе оставила децата си при детегледачка и бяха пристигнали в Бриджпорт по обяд. Бе ги поканила на чудесен обяд, плащайки с кредитната си карта на „Дайнърс Клъб“. От тогава до сега обикаляха по магазините. Ала Брет бе тъжен и омърлушен — тревожеше се за Куджо. На Черити също не й се ходеше много по магазините. Беше горещо, а и тя бе все още притеснена от нощната разходка на Брет. Най-накрая тя му бе предложила да се обади вкъщи от телефонните кабини, намиращи се в съседната на закусвалнята пряка… обаче резултатът беше точно този, от който Черити се боеше.

Сервитьорката дойде. Черити поръча кафе, мляко и две банички.

— Брет — рече тя, — когато казвах на баща ти, че искаме да заминем на това пътуване, той беше против…

— Да, предполагах го.

— … а после промени решението си. Промени го съвсем внезапно. Сигурно защото в това съзря възможност и той да си даде малко почивка. Понякога мъжете обичат да отиват някъде сами, нали разбираш, и да правят разни неща…

— Като ловуването ли?

— Да, нещо такова.

— И да ходят на кино — добави Брет.

Поръчката им дойде и Брет започна да дъвче баничката си. (Да, забранената зона на Уошингтън Стрийн, която наричат „Полесражението“)

— Вероятно. Както и да е, навярно баща ти си е взел няколко дни отпуска, за да отиде до Бостън…

— О, не вярвам — отвърна Брет, искрено учуден. — Той имаше много работа. Много работа! Той сам ми каза.

— Може пък да не е имало чак толкова много, колкото си е мислил — рече Черити с надеждата, че цинизмът, който усещаше, не се бе прокраднал и в гласа й. — Както и да е, аз поне така мисля, че е направил и по тази причина никой не вдига телефона нито вчера, нито днес. Изпий си млякото, Брет. Помага за изграждането на костите.

Той изпи половината от млякото си и по устните му остана следа, подобна на побелял, старчески мустак. Брет сложи чашата си на масата.

— Може би наистина така е направил. Навярно е накарал Гари да тръгне с него. Татко много харесва Гари.

— Да, сигурно е накарал Гари да тръгне с него — рече Черити така, сякаш тази мисъл току-що й бе