Малко по малко пещта в колата на Трентънови започна да изстива. От някъде се появи сравнително постоянен лек ветрец и Тад с благодарност обърна лицето си към него. Поне засега се чувстваше по-добре, отколкото през целия ден. Всъщност целият ден до сега му се бе сторил като ужасен лош сън, какъвто човек би запомнил само отчасти. На момента Тад просто витаеше. Напускаше колата и витаеше някъде. Това си го спомняше. Беше яхнал някакъв кон. Двамата с коня бяха препускали през някакво дълго поле, в което играеха зайци, също както в онзи анимационен филм, на който майка му и татко му го заведоха в театър „Вълшебната лампа“ в Бриджтън. В края на полето имаше малко езерце, а в езерцето — патици. Патиците бяха дружелюбни. Тад си поигра с тях. Там беше много по-добре, отколкото с Мама, защото Чудовището беше там, където беше Мама… Чудовището, което бе излязло от килера. При патиците нямаше чудовище. На Тад много му харесваше при тях, макар и смътно да съзираше, че ако остане по-дълго, може да забрави как да се върне в колата.
Тогава слънцето залезе зад къщата. Плъзнаха хладни сенки, плътни и меки като копринено кадифе. Чудовището вече не ги нападаше. Пощальонът не беше дошъл, но сега поне Тад можеше спокойно да си почине. Най-лошото беше, че чувстваше ужасна жажда. Никога не бе му се искало толкова много да пие. Ето защо езерото с патиците беше толкова хубаво — там бе мокро, свежо и зелено.
— Какво каза, миличък?
Лицето на мама се наведе към него.
— Жаден — промълви Тад с прегракнал глас. — Толкова съм жаден, Мамо.
Той си спомни как преди казваше „заден“ вместо „жаден“. Обаче някои от децата в летния лагер му се бяха присмели и го бяха нарекли бебе, както се присмиваха и на Ренди Хофнагер, задето казваше „загъска“ вместо „закуска“. Така че Тад започна да изговаря думата правилно, ругаейки се жестоко вътрешно, когато забравеше и се изпуснеше.
— Да, зная. Мама също е жадна.
— Сигурно в къщата има вода.
— Миличък, не можем да влезем в къщата. Още не. Лошото куче е точно пред колата.
— Къде? — Тад се изправи на колене и се учуди, когато усети някаква лекота, бавно нахлуваща в главата му, като плавно разбиваща се вълна. Той се подпря с ръка на арматурното табло, ала дланта му бе сякаш закрепена върху някаква километрична ръка. — Не го виждам. — Дори гласът му бе далечен, като ехо.
— Сядай долу Тад. Ти си…
Тя продължаваше да му говори и той усети как го настанява обратно на седалката, но всичко бе така далечно. Думите достигаха до него сякаш през някаква огромна, сива бездна. Между него и майка му имаше мъгла, каквато имаше тази сутрин… или вчера сутринта… или която сутрин беше там, когато татко му замина. Но далече напред имаше едно светло място и той остави майка си да отиде там. Това беше езерото с патиците. Патици, езеро и лилии. Гласът на мама беше далечно бръмчене. Красивото й лице — толкова голямо и винаги до него, толкова спокойно, като луната, която понякога надничаше в прозореца му, когато се будеше късно нощем, за да отиде да се изпишка… това лице стана сиво и загуби очертанията си. Разтопи се в сивата мъгла. Гласът й се превърна в лениво жужене на пчели, които бяха много добри и не жилеха… в плискане на вода…
Тад си играеше с патиците.
Дона задряма. Когато пак се събуди, всички сенки се бяха слели в едно и единствената светлина в алеята на Кембърови беше като отблясъците на жарава. Здрачаваше се. По някакъв начин отново бе паднал здрач и те (невероятно, но факт!) все още бяха тук. Слънцето заседна на хоризонта, близо до аленото зарево. Приличаше й на бейзболна топка, потопена в кръв. Тя облиза отвътре пресъхналата си уста. Слюнката, която се бе сгъстила като желе се разтопи неохотно и отново се превърна в горе-долу нормална телесна течност. Гърлото й бе сухо и сякаш затиснато с вълнен тампон. Помисли си колко хубаво би било да легне под чешмата в градината, да я пусне докрай, да отвори уста и просто да остави ледената вода да струи отгоре й. Представата бе така ярка, че Дона потрепери и кожата й настръхна, толкова мощна, та чак главата я заболя.
Дали кучето беше още пред колата?
Тя погледна, но не можеше да каже със сигурност. Единственото сигурно нещо беше, че Куджо не е пред гаража.
Дона натисна клаксона, но се чу само слаб и немощен звук — всичко си остана както преди. Той можеше да е навсякъде. Тя прокара ръка по сребърната пукнатина в прозореца и се запита какво ли би станало, ако кучето удареше стъклото още няколко пъти. Щеше ли да успее да се вмъкне вътре? Вчера изобщо не би допуснала такова нещо, но сега не бе толкова сигурна.
Дона отново погледна задната врата на Кембърови. Сега изглеждаше много по-далечна, отколкото преди. Това я накара да си спомни за една концепция, която бяха разисквали в колежа в курса по психология. Преподавателят, наконтено мъжле, с мустачки като четка за зъби, беше я нарекъл
Сега обаче не й се виждаше толкова смешно. Всъщност изобщо не беше смешно.
Тази задна врата определено изглеждаше по-далече сега.
„Кучето ме обезкуражава.“
Дона се помъчи веднага да отпъди тази мисъл, но после се отказа. Положението беше доста критично, за да си позволява лукса сама себе си да лъже. Съзнателно или не, Куджо я обезкуражаваше. Използвайки навярно нейната собствена идея-фикс за това какъв трябва да е светът. Ала нещата се бяха променили. Безпрепятственото возене на ескалатора бе свършило. Тя просто не можеше повече да стои със сина си върху неподвижните стъпала и да чака някой да пусне мотора. Истината беше, че тя и Тад бяха обсадени от едно куче.
Тад спеше. Ако кучето беше в гаража, Дона щеше да успее сега.
Тя си спомни какво обичаше да казва баща й, когато гледаше професионалните футболни мачове по телевизията. Той почти винаги се зареждаше за тези случаи и обикновено изяждаше голяма паница с боб, останал от съботната вечеря. В резултат на това телевизионната „зала“ ставаше необитаема за обикновените земни живи същества някъде към десетата стограмка. Дори кучето се изнизваше с виновна пораженческа физиономия върху муцуната си.
Думите на баща й се отнасяха за някои особено заплетени положения и пасове: „Ааа, ще му скъсат задника в храстите за тоя пас!“, крещеше той. Майка й се вбесяваше… а когато Дона навлезе в пубертета, почти всичко, свързано с баща й, вбесяваше майка й.
В този миг Дона си представи как Куджо лежи пред „Пинто“-то, но не заспал, а просто клекнал върху чакъла, задните му черни лапи подвити под него, кръвясалите му очи неподвижно втренчени във вратата, откъдето тя би излязла от колата. Той я чакаше, надяваше се, че ще бъде достатъчно глупава, за да излезе. Той лежеше и я дебнеше в храстите.
Дона прекара длани по лицето си трескаво и нервно, сякаш се миеше. Отгоре вечерницата надничаше сред мастиленосиньото небе. Слънцето бе слязло от сцената, оставяйки след себе си неподвижна и някак странно жълта светлина над полята. Някъде запя птица, смълча се, после пак запя.
Мина й през ума, че за първи път през този следобед тя нямаше особено голямо желание да излезе от колата и да хукне към вратата на къщата. Отчасти това се дължеше на дрямката й и на незнанието й за местоположението на кучето. Отчасти липсата й на желание да хукне към вратата се дължеше на простия факт, че горещината намаляваше… мъчителната жега и влиянието й върху Тад беше главният й подтик да действа. Сега обаче в колата беше съвсем приятно и полусънното, полусъзнателно състояние на сина й се бе превърнало в истински сън. Той си почиваше, необезпокояван. Поне засега.
Но Дона смяташе, че тези неща са вторични спрямо основната причина, поради която все още беше тук.
