притежание на Дона откакто беше навършила дванадесет години. В някакво списание беше прочела за „скриновете с чеиз“ и бе решила твърдо и тя да има такъв скрин. Обаче се оказа, че в него тя успя да сложи само винените чаши, защото скоро той й омръзна (първоначалното й намерение беше да отдели достатъчно, за да може да обзаведе цялата си младоженска къща или апартамент). Повече от половината си живот Дона бе притежавала тези чаши и ги къташе като много ценни.
Сосиерата отиде на кино. Също и големият поднос. Радиокасетофонът се стовари с трясък на пода. Стийв Кемп се качи отгоре му и започна бясно да танцува буги-вуги. Пенисът му, корав като камък, пулсираше в гащите му. По същия начин и съответно пулсираше и вената в средата на челото му. Откри няколко бутилки алкохол под малкия, хромиран умивалник в ъгъла. Той награби няколко наведнъж с двете си ръце (някои бутилки бяха три четвърти пълни, други наполовина) и започна да ги запраща една по една с все сила към вратата на затворения кухненски шкаф. На следващия ден дясната му ръка сигурно щеше да бъде схваната и оболяла, та едва ли щеше да може да я повдигне. Не след дълго вратата на синия кухненски шкаф плувна в скъп джин, коняк, уиски, сладка зелена ментовка и кампари, която бе коледен подарък от Роджър и Алти Брейкстоун. Стъклото приятно звънтеше в горещия следобед на ярката светлина, струяща през прозореца над умивалника.
Стийв се втурна в пералното помещение, където намери кутии с избелващи препарати, синка, омекотител на твърда вода (в голяма синя, пластмасова бутилка), препарат за почистване на петна, течен препарат за пране на фини и вълнени дрехи и три вида обикновен прах за пране. Стийв сновеше напред- назад, профучавайки през кухнята от време на време като някакъв трескав лунатик в навечерието, преди да настъпи новата години, ръсейки навсякъде с въпросните препарати.
Тъкмо беше изпразнил и последната кутия (огромна кутия от праха за пране „Тайд“, която бе почти пълна), когато Стийв забеляза изреченията върху дъската за съобщения с неясния почерк на Дона, който не можеше да бъде сбъркан: „Тад и аз отиваме до гаража на Джо Кембър за «Пинто»-то. Ще се върнем скоро“.
Това изведнъж го свести, сякаш действителността се стовари право върху главата му. Той беше вече тук от половин час, а може би и повече. Времето бе минало незабелязано зад червената завеса, спуснала се над очите му, и му беше трудно да определи с точност. Колко време преди неговото идване бе заминала Дона? За кого бе оставено съобщението? За всеки, който би могъл да се отбие, или за определен човек? Стийв трябваше да се маха оттук… но имаше още едно нещо, което се налагаше да свърши преди това.
С едно бръсване на ръкава си той изтри съобщението и написа с големи печатни букви:
Стийв се втурна нагоре по стълбите, взимайки по две стъпала наведнъж и влезе в спалнята им, която беше на втория етаж. Сега вече той се чувстваше ужасно притеснен, беше почти сигурен, че някой ще позвъни (най-вероятно някоя щастлива женичка), щеше да надникне през задната врата и да извика (както бе направил и той самия): „Хей! Има ли някой тук?“
Но по някакъв странен начин, точно това придаде допълнителна пикантност на случилото се. Стийв разкопча колана си, смъкна ципа си и остави дънките му да се смъкнат до коленете. Не носеше гащета, всъщност почти никога не носеше. Изведнъж пишката му щръкна насред гора от жълтеникаворижи косми. Не му трябваше много време, защото беше твърде възбуден. Две-три бързи движения напред-назад със свита длан и оргазмът му дойде — внезапен и неистов. Гърчейки се, Стийв изхвърли спермата си върху покривката на леглото.
Той дръпна нагоре дънките си, дръпна и ципа си (като едва не захапа главата на пениса си и едно от малките жълти зъбчета — голям смях щеше да бъде!) и се втурна към вратата, закопчавайки отново колана си. Щеше да се сблъска с някого на излизане — беше сигурен в това. Като че ли всичко бе предначертано. Някоя щастлива съпруга щеше само за част от секундата да зърне зачервеното му лице, ококорени очи и издути отпред дънки и да записка като луда.
Стийв се опита да се приготви за такава среща, като отвори задната врата и излезе навън. Обръщайки мислено поглед назад, му се струваше, че бе вдигнал такъв шум, та и мъртвите биха го чули… ония ми ти чинии! И защо му беше да хвърля тия скапани чинии! Какво, по дяволите, си мислеше?!сигурно всички наоколо бяха чули.
Но нито в двора, нито в алеята имаше някой. Покоят на следобеда бе съвършен. Оттатък улицата, в средата на поляната една пръскачка невъзмутимо цвъртеше. Мина и едно дете на ролкови кънки. Право напред се виждаше висок жив плет, който отделяше къщата на Трентънови от съседната. Наляво от задния вход в далечината се виждаше градът, сгушен в подножието на планината. Стийв дори различи съвсем ясно пресечката на шосе № 117 и Хай Стрийт и градската мера, сгушена в една от ъглите, образувани от пресичането на двата пътя. Той стоеше на задното стълбище, опитвайки се да се съвземе. Дишането му се поуспокои и Стийв започна да вдишва и издишва все по-нормално. Успя да скалъпи най-после някаква приятна физиономия за следобеда и я надяна върху лицето си. Всичко това не му отне много време — толкова колкото светофарът да мине от червено през жълто и зелено и отново да светне червено.
Това отново го подсети, че трябва да бяга оттук. Беше оставил визитната си картичка. Не искаше да си има никакви неприятности с нея сега, като капак на всичко. Но пък и тя нищо не можеше да направи, освен ако извикаше ченгетата. Стийв обаче не вярваше тя да го направи. Твърде много неща искаше да каже той: „Сексуалния живот на Великата Американска Щастлива Съпруга в Естествено Обсъждане“. Но онова, което беше направил горе, бе лудост. По-добре да се измита и да увеличи разстоянието между себе си и Касъл Рок. Можеше по-късно да й се обади. Да я попита как й се бе харесало творението му. Щеше горе-долу да се позабавлява.
Стийв тръгна надолу по алеята, зави наляво и се върна при пикапа си. Никой не го спря. Никой не му обърна особено внимание. Едно дете на ролкови кънки избръмча покрай него и му извика „Здрасти!“. Мигновено Стийв му отвърна със същото.
Качи се в пикапа си и потегли. Подкара нагоре по шосе № 117 на път за № 308, а когато стигна, подкара по него и кара дотогава, докато се озова на вътрешнощатския път № 95 в Портланд. Съзнанието му бе започнало да го гложди за това, което бе направил: кървавочервеният гняв на разтухата, който го бе обзел, когато бе видял, че няма никой в къщата. Беше ли наказанието твърде тежко за постъпката? Тя не искаше да го прави повече с него — добре, и какво от това? Беше направил на пух и прах почти цялата къща. Не доказваше ли това, че той навярно не беше с всичкия си?
Стийв започна да работи по малко върху всеки от тези въпроси, както правят повечето хора, прекарвайки цяла поредица от обективни факти през баня от различни химикали, които когато се вземат заедно, представляват сложния човешки механизъм на възприятията, известен като субективизъм. Като първокласник, който внимателно действа с молива, а после — с гумата и след това пак с молива, той срина всичко, което се бе случило, а после внимателно го изгради отново (нарисува го повторно в съзнанието си), докато най-накрая и фактите, и неговите възприятия за тях се съчетаха в едно цяло така, че Стийв вече можеше да се чувства спокоен.
Когато стигна шосе № 495, той сви на запад — посока Ню Йорк и местността, простираща се наоколо, чак до тихите кътчета на в Айдахо, където навремето се бе оттеглил Папа Хемингуей, стар и смъртно ранен. В сърцето си Стийв почувства онази особена приповдигнатост, която обикновено идва с прекратяването на стари връзки и поемането към нещо ново — онова чудно нещо, което приятелчето Хък бе нарекло „разчистване на нови завоевания“. В такива моменти Стийв се чувстваше почти като новороден, чувстваше, че притежава най-голямата свобода — свободата да се самовъзстановява. Той не би бил в състояние да разбере значението на този факт, ако някой друг му бе казал, че дали ще е в Мейн или в Айдахо, Стийв винаги щеше да захвърля ракетата си отчаян и бесен от това, че е загубил игра на тенис. И винаги щеше да отказва да се здрависа с противника си над мрежата, когато губеше. Здрависваше се, само когато печелеше.
Спря да пренощува в малкия градец Туикънхам. Спа спокойно. Беше успял да убеди себе си, че опустошаването на къщата на Трентънови не бе акт на дива ревност, а просто революционен анархизъм — заклеймяване на две буржоазни свини, и то от онези, които даваха възможност на богаташите-фашисти да останат на власт, защото свините безропотно и сляпо си плащаха данъците и сметките. По този начин Стийв казваше: „Цялата власт на народа!“ — идея, която той се мъчеше да вложи във всичките си стихотворения.
