— Ти го виждаш така — отвърна Роб. — А той? Запитай се. Виждал съм дядката няколко пъти. Той ще погледне на нещата така все едно, че е капитан, напускащ кораба преди жените и децата, или отказващ се от ролята на спасител, или друго подобно нещо. Не, ще ви кажа какво смятам, че ще се случи, приятели. — Роб вдигна чашата си и бавно отпи от нея. — Мисля, че една ценна, но и доста краткотрайна връзка ще бъде прекъсната и то много скоро. Старият Шарп ще изслуша предложението ви, ще поклати глава и ще ви покаже вратата. Завинаги. И следващата рекламна фирма ще бъде избрана от неговия син, който ще направи избора си въз основа на това коя фирма според него ще му даде най-голяма свобода да осъществи смахнатите си идеи.
— Може би — рече Роджър — Но може би той ще…
— Няма никакво „може би“, мама му стара! — избухна Вик. — Единствената разлика между добрия рекламен агент и добрия охлюв-продавач е, че добрият рекламен агент прави най-доброто, което може, с подръчни материали… без да пристъпва границата на честността. За това става въпрос в тази реклама. Ако той я отхвърли, то той отхвърля най-хубавото от нашата работа. И това е краят. Ту фини.
Вик смачка цигарата си и едва не бутна почти пълното шише бира на Роджър. Ръцете му трепереха.
Роб кимна.
— Ще пия за това — каза той и вдигна чашата си. — Тост, господа!
Вик и Роджър също вдигнаха чашите си.
Роб помисли малко, после рече:
— Нека нещата да се наредят добре, дори възможността да е едно на хиляда.
— Амин — рече Роджър.
Те се чукнаха и пиха. Като глътна докрай бирата си, Вик осъзна, че отново мисли за Дона и Тад.
Джордж Миара, пощальонът, повдигна единия си крак, стегнат в униформения сиво-син панталон, и… пръдна. Съвсем скоро той доста усилено пърдеше и това леко го тревожеше. Като че ли храната нямаше значение. Снощи той и жена му ядоха шаран със сметана върху препечен хляб и той бе пърдял. Тази сутрин изяде едно от рулата на „Келог“ (продукт № 19) с бананов резен вътре… и пак пърдя. Днес на обяд в „Мелоу Тайгър“ в града — два хамбургера с майонеза… също пърдене.
Джордж бе прочел за симптомите в „Домашна медицинска енциклопедия“ — една безценна книга в дванадесет тома, които жена му купуваше един по един, спестявайки талончетата си от магазина „Шоп-ън- Сейв“21 в Саут Перис. Това, което Джордж Миара бе открил под заглавието
Смъртта на леля Еви Чалмърс през изминалата пролет доста разстрои Джордж — много повече, отколкото той би помислил. И съвсем отскоро Джордж просто не искаше да мисли за това, че остарява. Предпочиташе да мисли за Златните години на пенсионерството, които той и Кейти щяха да прекарат заедно. Никога повече нямаше да става в шест и половина. Нямаше да мъкне торби с писма и да слуша онзи задник Майкъл Фурние, който беше началник на пощата в Касъл Рок. И нямаше вече да му мръзнат яйцата през зимата и да става луд с отпускарите, които искаха да им носят писмата в палатките или във вилите им, когато дойдеха горещините. Вместо това щеше да ползва услугите на „Уинибаго“, фирма за „живописни пътувания през Ню Ингланд“, щеше да има „Излежаване в Градината“, „Някое Ново Хоби“, но най-много щеше да има „Почивка и Спокойствие“. И някак си мисълта да пропъди в края на своите шестдесет и началото на седемдесетте си години, като някоя дефектирала ракета, ни най-малко не се покриваше с романтичната му представа за Златните Години на Пенсионерството.
Джордж сви бяло-синята си камионетка по шосе № 3, премижавайки с очи срещу светлината, блеснала за миг в предното стъкло. Лятото се бе оказало твърде горещо, както леля Еви бе предсказала… и дори нещо повече. Той чуваше как щурците свирят сънливо сред високата, лятна трева и в съзнанието му за миг изникна картина със следното заглавие:
Джордж спря пред къщата на Маликънови и пъхна една рекламна брошура в кухнята им, заедно със сметката за електричеството. Днес трябваше да раздаде всички сметки за консумацията на енергия, ала той хранеше надеждата, че хората от електроснабдяването нямаше да си губят времето да чакат Малинкънови да им пратят чека. Те бяха бедняци, бяла измет, като онзи Гари Първиър в горния край на пътя. Беше направо срамота да гледа какво ставаше с Първиър, човекът, който някога бе спечелил специално отличие за храброст. Ами Джо Кембър? И той бе същата мърда. И двамата отиваха по дяволите. Джон Мъликън беше навън, седнал отстрани на къщата и поправяше нещо, което приличаше на брана. Джордж му махна с ръка, а Мъликън вдигна палец в отговор, преди отново да се залови с работата си.
Той подкара нагоре по пътя към къщата на Гари Първиър, извади още една брошура, още една сметка за консумирана енергия, някакво писмо и ги пъхна в пощенската кутия. После даде на заден ход в алеята на Гари и потегли обратно. Нямаше нужда да продължава до Кембър днес. Джо се беше обадил в пощата вчера сутринта някъде към десет часа и ги бе помолил да задържат писмата му няколко дни. Майк Фурние, голямото плямпало, който отговаряше за работата в Пощата на Касъл Рок по навик извади картичка, върху която бе написано:
Фурние каза на Джо Кембър, че да беше се обадил само петнадесетина минути по-рано, щяха да задържат и понеделнишката му кореспонденция, ако това е било намерението му.
— А, бе нищо — отвърна Джо. — За днес ще мога да си прибера пощата.
Когато Джордж сложи пратките за Гари в пощенската му кутия, той забеляза, че списанието от понеделник — „Механика за всеки“, и едно писмо, просещо средства за отпускане на провинциални стипендии, не бяха взети. Като се върна, Джордж видя през вратата големия, стар Крайслер на Гари и проядения тук-там от ръжда автомобил на Джо Кембър, паркиран точно зад него.
— Запилели са се заедно — измърмори високо Джордж. — Двамата глупаци вилнеят някъде.
Той повдигна крака и отново пръдна.
Заключението на Джордж беше, че двамата вероятно пиянстват и мърсуват, използвайки пикапа на Джо Кембър. Не му дойде наум да се запита защо ще вземат камионетката на Джо, когато под ръка имаше две много по-удобни превозни средства, а и той не забеляза кръвта по стълбите, нито пък голямата дупка в долната част на вратата.
— Двамата глупаци вилнеят някъде — повтори Джордж. — Добре, че поне Джо Кембър се сети да предупреди да не му се носи пощата.
И той подкара обратно по пътя, по който беше дошъл, обратно към Касъл Рок, като от време на време повдигаше крака си, за да пусне малко газ.
Стийв Кемп отиде с колата до „Деъри Куийн“ в съседство със супермаркета „Уестбрук шопинг мол“, за да си купи няколко хамбургера и един шоколадов десерт. Сега той седеше в пикапа си, ядеше и гледаше Брайтън Авеню, без всъщност да вижда пътя, или да усеща вкуса на храната.
Беше звънял по телефона на Красивото Мъжле в офиса му и се беше представил за Адам Суолоу, когато секретарката бе поискала да узнае името му. Каза, че е директорът на отдела по маркетинг в „Хаус-ън- Лайтс“ Инкорпурейтед и че иска да говори с мистър Трентън. Устата на Стийв бе пресъхнала от вълнение. А барнеше ли веднъж Трентън слушалката, те двамата можеха да намерят по-интересна тема за разговор от маркетинга: като например, какъв беше онзи белег по рождение на малката госпожичка отдолу и на какво
