тия въпроси, които му разкатаваха майката на главата. Въпросите бяха контрапункт на ведростта и спокойствието, а ведростта и спокойствието бяха необходимост за развитието на един човек на изкуството. Тази сутрин той се погледна в едно от изпръсканите с паста за зъби огледала и си помисли, че изглежда стар. Наистина стар. Когато се върна в стаята, видя как една хлебарка чевръсто прибяга на зигзаг по пода. Лоши поличби!
„Тя не ми даде четката си, защото съм стар“, мислеше си Стийв Кемп. „Не съм стар. Направи го, защото й бях начесал сърбежа вече, защото тя е кучка и защото й дадох пълна лъжица от лекарството, което й бе нужно. Как се хареса на Красивото ти Мъжле моята любовна бележчица, Дона? Дали му се понрави?“
А дали Мъжлето бе получило любовната бележчица?
Стийв смачка аса си в капачката на буркана, който служеше за пепелник на цялата стая. Това всъщност бе главният въпрос, нали така? Ако на него се знаеше отговорът, останалите отговори си идваха на мястото. Преди всичко… преди
Внезапно той се сити какво да направи и сърцето му силно заби от радостна възбуда. Бръкна с ръка в джоба си и подрънка дребните монети в него. После излезе навън. Тъкмо минаваше пладне и пощальонът, за който Дона се надяваше, бе започнал вече обиколката си по Мейпъл Шугър Роуд и шосе № 3.
Вик, Роджър и Роб Мартин прекараха вторник сутринта в „Имидж-Ай“, а после влязоха за по някой сандвич с бира. Няколко сандвича и доста повече бира по-късно. Вик внезапно осъзна, че е много по-пиян отколкото, след който и да било служебен обяд в живота си. Той обикновено пиеше по един коктейл, или чаша бяло вино. Беше видял не един кадърен рекламен агент в Ню Йорк да се налива с алкохол в онези тъмни бардаци оттатък Медисън Авеню и да говори с приятелите си за рекламни кампании, които той никога нямаше да оглави… или ако се напиеше доста, да говори с бармана на някой от бардаците за романа, който той със сигурност никога нямаше да напише.
Поводът беше особен. Празнуваха полупобеда и полуотрезвяване. Роб ги бе поздравил за идеята им относно последния рекламен клип на Професора по тестените изделия „Шарп“ с умерен ентусиазъм. Каза им, че би могъл да опита… при условие, естествено, че му се даде шанс. Това бе и отрезвяването. Без одобрението на стария Шарп и легендарното синче и най-великият клип на света не би им донесъл никаква полза. Щяха да се озоват на улицата.
При дадените обстоятелства Вик сметна, че си струваше човек да се натряска.
В този момент, тримата седяха само по ризи в едно ъглово сепаре пред маса, отрупана със сандвичи върху непромокаема хартия, цял куп тенекиени кутии от бира и препълнен пепелник. Вик си спомни деня, в който той и Роджър бяха обядвали в „Жълтата Подводница“ в Портланд и бяха обсъждали това малко сафари. Там в Портланд… когато всичко нередно беше само в бизнеса. Невероятно, но той бе обхванат от носталгия по онзи ден и се запита какво ли правеха Тад и Дона в момента.
— Е, и какво сега? — попита Роб. — Ще поостанете ли в Бостън или заминавате за Ню Йорк? Момчета, мога да ви взема билети за мача между Бостън и Канзас Сити, ако искате. Може да ви подейства ободрително да погледате как Джордж Брет прави пробив в лявото крило.
Вик погледна Роджър, който сви рамене и каза:
— Заминаваме за Ню Йорк. Благодарни сме ти, Роб, но никой от нас не е настроен за бейзбол.
— Няма какво повече да правим тук — съгласи се Вик. — В програмата си бяхме предвидили повече време за обсъждане, но мисля, че се споразумяхме относно идеята за последен клип с Професора.
— Има още да се дооглежда — рече Роб. — Не се възгордявайте толкова.
— Ще огладим грапавините — каза Роджър. — Трябва да го направим някой ден с хората от маркетинга, предполагам. Съгласен ли си, Вик?
— Може да ни отнеме два дни — рече Вик. — Все пак, не виждам защо да не сглобим нещата много по- рано, отколкото предвиждахме.
— А после какво?
Вик мрачно се ухили.
— После ще се обадим на стария Шарп и ще си определим среща. Предполагам, че най-късно от Ню Йорк ще отидем направо в Клийвланд. Магическият, мистериозен тур20.
— Виж Клийвланд и умри — каза Роджър мрачно и изля остатъка от бирата в чашата си. — Направо умирам да се срещна с онзи дърт пръч.
— Не забравяй младия пръч — рече Вик и леко се усмихна.
— Как мога да забравя малкия пикльо? — отвърна Роджър. — Господи, предлагам още един рунд!
Роб погледна часовника си.
— Наистина трябва да…
— Още един, последен рунд! — настоя Роджър. — „За доброто старо време“, ако искате.
Роб сви рамене.
— Добре. Но все пак работа ме чака. Не забравяйте. Макар че без тестените изделия на „Шарп“ ще имам достатъчно свободно време за многобройни и дълги обеди.
Роб вдигна чашата си, размаха я, докато един сервитьор го видя и му кимна.
— Кажи ми какво е действителното ти мнение — каза Вик на Роб. — Ама без глупости. Мислиш ли, че ще успеем с това?
Роб го изгледа сякаш се канеше да заговори, но изведнъж поклати глава.
— Не, не! Давай! — рече Роджър. — Всички сме в една и съща пробита лодка. Или клипът с Червените Малини-Пралини, или нищо. Мислиш, че няма да успеем, нали?
— Мисля, че няма никакъв шанс, майка му стара! — отвърна Роб. — Вие ще направите добро представяне… както винаги. Основната работа ще я свършите в Ню Йорк и имам чувството, че всичко, което могат да ви кажат момчетата от маркетинговия отдел за толкова кратко време, ще е във ваша полза. А Янси Харингтъм… мисля, че направо ще му се пръсне сърцето, неговата кожа! Неговата велика предсмъртна сцена. Той ще бъде толкова добър — би могъл да накара Бет Дейвис от „Мрачна победа“ да изглежда като Али МакГро от „Любовна история“.
— О, но изобщо не става въпрос… — започна Роджър.
Роб сви рамене.
— Да, може да е малко несправедливо. Добре. Наречете го тогава още един бис. Както искате го наречете. Достатъчно време съм вече в този бизнес, за да зная, че всички ще се просълзят след едно три или четириседмично представяне на рекламата. Всички ще изпаднат в захлас. Но…
Дойдоха бирите им. Сервитьорът каза на Роб:
— Мистър Джонсън ме помоли да ви кажа, че очаква да дойдат няколко тройки, мистър Мартин.
— Хм, изтичай и кажи на мистър Джонсън, че момчетата пият последните си бири и да внимава да не си подмокри гащите. Разбра ли, Роки?
Сервитьорът се усмихна, изпразни пепелника, кимна и ги остави.
Роб се обърна отново към Вик и Роджър.
— Та, докъде бях стигнал? Да, вие сте умни момчета. И не ви е нужен някой куц оператор, налян до козирката с бира, за да ви каже, че работата е осрана.
— Шарп просто няма да се извини — каза Вик. — Това мислиш, нали?
Роб вдигна бирата си в знак на поздрав.
— Ти си отличник!
— Не става въпрос за извинение — плачливо рече Роджър, — а за едно скапано
