Куджо

или както щеше да чете след няколко години („ако някога се измъкнем оттук“, безсмислено, но веднага добави коварното й съзнание), а както се казва нещо, научено наизуст. Както в курсовете за шофьори подготвяха неграмотните за писмения изпит. Това също бе чела някъде, или видяла навярно по телевизията в някакво предаване. И не беше ли изумително колко много глупости побираше човешкия мозък? Не беше ли изумителен начинът, по който той веднага избълваше всичко това, щом нямаше с какво друго да бъде ангажиран? Като изхвърляне на боклуци от подсъзнанието в обратна посока.

Това й припомни нещо, което се бе случило в къщата на родителите й по времето, когато тази къща бе и неин дом. Около два часа преди започването на един от прочутите коктейли на майка й (както обичаше да ги нарича бащата на Дона със злостна ирония — същата тази ирония, която понякога влудяваше Саманта), отходният канал на кухненския умивалник се запуши и всички нечистотии се насочиха някак си към умивалника на бара. Когато майка й врътна кранчето в желанието си да се освободи от отпадъците, проклетият канал запрати силна струя помия право към тавана. По онова време Дона беше горе-долу на четиринадесет години и добре помнеше как до смърт я изплаши невероятната, истерична ярост на майка й. Изплаши се така, че чак й прилоша, защото Саманта разиграваше този панаир пред хората, които толкова я обичаха и се нуждаеха от нея, заради мнението на няколко случайни познати, идващи тук, за да се наливат безплатно с алкохол и да се тъпчат с безплатни сандвичи. Дона бе изплашена, защото тя не виждаше логика в цирка, който Саманта разиграваше… и заради израза в очите на баща й. Беше нещо като примирена погнуса. Тогава за пръв път Дона повярва… повярва и някак вътрешно усети, че тя щеше да порасне, да стане жена: жена, която щеше поне да има шанса да се бори да стане ПО-ДОБРА от майка си, изпадаща в такива ужасяващи състояния, заради такава дреболия…

Дона затвори очи и се опита да подтисне целия този порядък на мисли, притеснена от силните чувства, които предизвикваше споменът. Брошури, парников ефект, отходен канал, после какво? Как загубих Девствеността си? Шест Чудесни Ваканции? Пощальонът — ето за какво трябваше да мисли: проклетият пощальон.

— Мамо, колата може би ще тръгне сега.

— Миличък, страхувам се да опитам, защото акумулаторът е почти изтощен.

— Но ние просто седим тук — рече Тад раздразнен, уморен и сърдит. — Какво значение има дали акумулаторът е изтощен или не, щом само седим тук? Опитай!

— Я не ми нареждай, дете, за да не те напердаша по задника!

Тад се сви от страх при грубия й и сърдит глас и тя отново се изруга наум. Той беше намусен и сърдит… кой можеше да го вини за това? Най-после беше прав. Ето кое я бе разгневило всъщност. Ала Тад не разбираше. Истинската причина, поради която Дона не смееше да опита да пали мотора, бе, че кучето отново ще дойде и това я плашеше. Боеше се, че Куджо ще дойде, а това тя не желаеше за нищо на света.

Със сурово изражение Дона завъртя ключа на стартера. Този път моторът избухтя много забавено, издавайки протяжен и сърдит звук. Изкашля се два пъти, но не запали. Дона изключи и натисна клаксона. Чу се неясен и измъчен сигнал, който едва ли стигаше на повече от петдесет метра, да не говорим за къщата в подножието на хълма.

— Ето! — каза тя троснато и с жестокост в гласа. — Доволен си, нали? Добре!

Тад започна да плаче. Заплака така, както го помнеше още от бебе: устата му се превърна в трептяща дъгичка, а сълзите се търкулнаха по бузите му още преди да изхлипа. Тогава Дона го придърпа към себе си и му каза, че съжалява, каза му, че всичко ще свърши, щом дойде пощальонът, че тя ще го отведе вкъщи и ще му измие косата. После си помисли: „Шанс да се бориш да бъдеш по-добра от майка си. Разбира се. Разбира се, детето ми. Ти си точно като нея. Тя щеше да каже същите думи в ситуация като тази. Когато се чувстваш зле, какво правиш ти? Прехвърляш лошото си настроение върху другите, споделяш богатството. Е, като майка, като дъщеря, нали? А може би като порасне, Тад ще мисли също като тебе, което ти мислиш за…“

— Защо е толкова горещо, мамо? — попита безизразно Тад.

— Парников ефект — отвърна Дона, без дори да мисли. Тя не беше дорасла за това и го знаеше. Ако тази ситуация бе в известен смисъл последен изпит по майчинство… или по зрялост… то тя нямаше да го издържи. От колко време бяха заседнали тук? Най-много петнадесет часа. И тя вече не издържаше, сриваше се.

— Мамо, може ли да изпия една чаша зеленчуков сок, когато се приберем у дома?

Листът с Думите за Чудовището, овлажнен от пот и измачкан лежеше унило в скута на Тад.

— Колкото искаш — отвърна Дона и силно го притисна към себе си, но усети с уплаха, че тялото му не се поддава на прегръдката й. Не трябваше да му викам, помисли разсеяно Дона. Как ми се иска да не бях му викала.

„Ще се държа по-добре“, обеща си Дона. Защото скоро щеше да дойде пощальонът.

— Мисля, че чуд… че кученцето ще ни изяде — рече Тад.

Дона понечи да му отговори, ала се сепна и замълча. Куджо още го нямаше. Включването на стартера не бе успяло да го привлече. Навярно бе заспал. Или пък бе получил гърч и бе умрял. Би било чудесно… особена ако бе бавен гърч. И болезнен! Тя отново погледна към задната врата. Беше толкова изкусително близо. Бе заключена. Дона бе вече сигурна в това. Когато някой заминаваше, то той заключваше. Щеше да е велика глупост да се опита да влиза през задната врата, когато съвсем скоро щеше да дойде пощальонът. „Действай така, сякаш всичко е наистина“, казваше понякога Вик. Така и щеше да направи, защото всичко си беше истина. По-добре да приеме, че кучето е още живо и лежи зад полуотворените врати на гаража. Лежи на сянка.

Мисълта за сянка докара слюнка в устата й.

В този миг бе почти единадесет часа. А около четиридесет и пет минути по-късно Дона забеляза нещо в тревата отвъд пътеката, откъм страната на Тад. След още петнадесет минути оглед на мястото тя бе убедена, че там лежи стара бейзболна бухалка облепена със скоч-лента и полускрита сред стеблата на омайничето и овчарската торбичка.

Няколко минути след това, малко преди да пладне, Куджо се измъкна от гаража и премигна глупаво с кръвясалите си, слузести очи на светлината на жаркото слънце.

„Когато дойдат да те вземат,
те карат черната кола.
Когато дойдат да те викат,
те ще те спуснат във земята…“

Думите на Джери Гарсия, леещи се с лекота и все пак някак унило, се дочуваха от коридора, усилени и леко размазани от нечий транзистор, докато накрая прозвучаха така, сякаш гласът излизаше от дълга, стоманена фуния. Наблизо някой стенеше.

* * *

Онази сутрин, когато той отиде в миризливата обща баня, за да се избръсне и да вземе душ, в една от тоалетните чинии някой беше повърнал, а в един от умивалниците имаше огромно количество засъхнала кръв.

„Давай, давай, захарче“ пееше Джери Гарсия „само не им казвай, че ме познаваш“.

Стийв Кемп стоеше до прозореца в стаята си на петия етаж в МХА, гледаше към Спринг Стрийт и се чувстваше зле, без да знае защо. Болеше го глава. Мислеше си за Дона Трентън и как я беше прекарал… прекарал я беше, а сега се навърташе наоколо. Навърташе се за какво? Какво, майната му, беше станало?

Искаше му се да е в Айдахо сега. Все Айдахо му се въртеше в главата напоследък. Защо ли просто не си вдигнеш чуковете и не си тръгнеш оттук? Стийв не знаеше. Пък не обичаше да не знае. Не обичаше всички