Брет се наведе с купата в ръка, а бялата връв на панталона му образува прав ъгъл с равната повърхност на пода, покрит с червено-черен линолеум. Лицето му, като в забавена пантомима, изразяваше скръб. В този миг той проговори, измърморвайки думите гърлено, бързо, почти неразбираемо, както често правеха лунатиците. В тях нямаше чувство — то бе вътре, в паяжината на този сън, който бе достатъчно ярък, за да го накара да тръгне след цели две спокойни години. В словата, изговорени сънено, бързо и сякаш на един дъх, нямаше нищо особено драматично, но Черити притисна гърлото си с ръка. Кожата й бе студена, студена.
— Куджо не е гладен вече — каза Брет, а думите сякаш излизаха с въздишка. Той отново се изправи, този път придържайки купата към гърдите си. — Никога няма да е гладен. Никога.
За миг Брет застана неподвижен до кухненския плот, а Черити спря на вратата. По лицето на Брет се стичаше една единствена сълза. Той сложи купата до умивалника и тръгна към вратата. Очите му бяха отворени, ала невиждащи и погледът му с безразличие се плъзна покрай майка му. Брет спря и се обърна.
— Погледни в тревата — каза той на някого, който не беше в стаята.
После Брет отново тръгна към майка си. Тя отстъпи, с ръка все още върху гърдите. Той мина покрай нея, стъпващ безшумно с босите си ходила и изчезна в коридора, водещ към стълбището.
Черити се обърна с намерение да го последва, ала си спомни за купата, която стоеше в средата на готовия за деня кухненски плот, като фокусна точка в някаква странна картина. Тя я взе, но купата се изплъзна от пръстите й — Черити не бе усетила, че дланите й са хлъзгави от пот. Ловко я прихвана представяйки си трясъкът, който щеше да се чуе в спящата, притихнала къща. В миг тя улови съда здраво с двете си ръце, после го постави обратно на полицата, затвори вратата на шкафа и застана неподвижно, усетила тежките удари на сърцето си.
Стигна на прага на стаята му тъкмо навреме, за да види как Брет си ляга. Той се покри с чаршафа и се обърна на лявата си страна, както обикновено спеше. Макар и да знаеше, че нощната разходка е приключила, тя постоя там още малко.
Някой, някъде долу се изкашля, напомняйки й отново, че тази къща не беше нейната. Черити бе обхваната от силен копнеж по дома си: за няколко секунди тя усети стомаха си така, сякаш бе пълен с обезболяващ газ, какъвто използваха зъболекарите. На фона на нежната и спокойна светлина на утрото мислите й за развод й се видяха така назрели и така нецелесъобразни с действителността, както мислите на дете. Лесно беше да разсъждаваш по този начин тук. Това не беше нейната къща, не беше нейният дом.
Защо пантомимата, представляваща храненето на Куджо и тези забързани думи, произнесени сякаш като въздишка я изплашиха толкова много?
Черити се върна в своето легло и лежа така, докато слънцето се издигна високо и ярка светлина изпълни стаята. На закуска Брет не изглеждаше по-различно от друг път. Той не спомена за Куджо и очевидно бе забравил да позвъни отново вкъщи. Поне засега. След известна вътрешна борба Черити реши да остави нещата така.
Беше горещо.
Дона смъкна прозореца си още малко — едно съвсем леко завъртане на дръжката, една четвърт от онова, на което би се решила. После тя се пресегна през Тад, за да смъкне и неговия прозорец. Точно тогава забеляза в скута му измачкан и жълтеникав лист хартия.
— Какво е това, Тад?
Той вдигна поглед към нея. Под очите му имаше мръснокафяви кръгове.
— Думите за Чудовището — отвърна той.
— Може ли да видя?
Тад сграбчи листа за момент, но после й го подаде. Върху лицето му се изписа напрежение, някакво дебнещо собственическо чувство, и Дона почувства мигновена ревност. Беше само за миг, но беше много силно. До тук тя бе успяла да го запази жив и здрав, а той се интересуваше единствено от фокусите на Вик. После това чувство изчезна, преминавайки последователно през объркване, тъга и себеотвращение. Нали тъкмо тя го бе поставила в това положение? Ако не беше отстъпила пред молбите му за бавачката…
— Сложих ги в джоба си вчера — рече Тад. — Преди да излезем на пазар. Мамо, ще ни изяде ли чудовището?
— Това не е чудовище, Тад, а просто куче и няма да ни изяде! — рече майка му по-рязко, отколкото възнамеряваше. — Казах ти, че като дойде пощальонът, ще можем да си отидем у дома.
„Казах му също, че колата ще тръгне след малко, казах му, че някой ще дойде и че Кембърови скоро ще се приберат…“
Но каква полза имаше от тези мисли?
— Може ли да ми върнеш Думите за Чудовището? — помоли Тад.
За миг Дона бе обзета от напълно безумното желание да накъса на парчета овлажнелия от пот, жълтеникав и измачкан лист хартия и да ги изхвърли през прозореца си — просто малки, пърхащи конфети! После му подаде обратно листа и прокара и двете си ръце през косата му, засрамена и изплашена. Какво й ставаше за бога?! Такава садистична мисъл! Защо да влошава положението му?! Заради Вик ли? Или заради себе си? За какво?
Беше твърде горещо. Твърде горещо, за да може да мисли. Потта се стичаше по лицето й, а също и по бузите на Тад. Косата бе залепнала за главата му на грозни кичури и изглеждаше два пъти по-тъмна от обикновения й тъмно-рус цвят. „Трябва да му измия главата“, помисли си Дона съвсем неочаквано, представяйки си шишето нелютив, детски шампоан „Джонсън“ („Край на сълзите!“), застанало на разумно и сигурно място, върху полицата в банята и очакващо някой да го вземе и да изсипе една-две дози в шепата си.
(не губи самообладание)
Не, разбира се, че не. Нямаше
Е, пощальонът щеше да дойде. Пощальонът щеше да дойде и всичко щеше да свърши. Нямаше да има значение вече, че сега имаха само четвърт термос мляко или пък че рано тази сутрин Дона искаше да отиде до тоалетната и използва за тази цел малкия термос на Тад. По-точно — опита се да го използва. Той бе прелял и сега в „Пинто“-то миришеше на урина — неприятна миризма, която все повече се усилваше от жегата. Дона бе затворила термоса и го бе изхвърлила през прозореца. После чу как той се разби на парчета върху чакъла и заплака.
Но всичко това беше без значение. Беше унизително и жалко да се опитваш да пикаеш в термос. Да, разбира се, че беше. Но нямаше значение, защото пощальонът щеше да дойде… той дори вече товареше синьо-бялата си камионетка до обвитата с бръшлян, тухлена сграда на пощата на Карбайн Стрийт… или може би вече бе започнал ежедневната си обиколка и караше по шосе № 117 на път за Мейпъл Шугър Роуд. Скоро щеше да свърши. Дона щеше да прибере Тад у дома и двамата щяха да се качат горе. Щяха да се съблекат и да се пъхнат под душа, но преди да влезеше във ваната с него, а после под душа, Дона щеше да вземе онова шише шампоан от полицата, да постави внимателно капачето му на ръба на умивалника и да измие първо косата на Тад, а после своята.
Тад отново зачете думите от пожълтелия лист, движейки беззвучно устни. Не както се четеше истински,
