не повърне. Тя се бореше. Бореше се с всички сили. Най-после сърцето й забави ритъма си и тя разбра — беше го победила.
Усмихна се на кучето, стисна ръцете си в юмруци и вдигна двата си средни пръста. Допря ги до стъклото, което сега бе замъглено от външната страна от дъха на Куджо.
— Върви на майната си! — прошепна Дона.
След може би цяла вечност Куджо смъкна двете си предни лапи на земята — и се върна в гаража. Мислите на Дона отново поеха своя мрачен път,
(какво яде там?)
Докато най-накрая тя затръшна една врата в съзнанието си.
Но вече нямаше да има сън, още дълги, дълги часове. А до зората имаше толкова много време. Тя седеше изправена зад волана, цялата разтреперана и повтаряща непрекъснато сама на себе си, че е смешно, направо смешно да мисли за кучето като за някакъв отвратителен кръволок, излязъл от килера на Тад и знаещ за ситуацията много повече, отколкото тя.
Вик се събуди, стреснат. Наоколо тъмнината бе плътна. Дъхът му бе накъсан и сух, сякаш гърлото му бе посипано със сол. Сърцето му блъскаше като чук в гърдите и той нямаше никаква представа къде се намира. Загубата на чувството му за ориентация бе толкова цялостна, че за миг му се стори да пада и трябваше с две ръце да се хване за леглото си.
Вик затвори очи за секунда, после с усилие на волята подтисна паниката и се овладя.
(ти си в)
Отвори очи и видя прозорец, легло, лампа.
(хотел Риц-Карлтън в Бостън, Масачузетс)
отпусна се. С тази опорна точка всичко — щрак! — си дойде на мястото и той се зачуди как е могъл макар и само за миг да бъде толкова дезориентиран и безпомощен. Сигурно поради смяната в обстановката, мислеше си Вик. А пък и кошмарът.
Какъв кошмар само! От времето на ранния си пубертет не можеше да си спомни да е имал такъв лош сън — тогава от време на време сънуваше, че пропада. Пресегна се за пътническия будилник, взе го в ръце и го поднесе към очите си. Беше един часа и двадесет минути. Роджър леко похъркваше в другото легло и сега, след като вече бе свикнал с тъмнината, Вик видя, че той спи, легнал по гръб. Беше изритал чаршафа от леглото. Бе облечен в смешна пижама, цялата в някакви малки колежански емблеми.
Вик провеси крака от леглото, стана тихо и отиде в банята, затваряйки вратата след себе си. Цигарите на Роджър бяха върху полицата и той си взе една, имаше нужда. Седна върху клозетната чиния и запуши, тръскайки пепелта в умивалника.
Кошмар от нерви, както би казала Дона. А и сам господ знаеше, че Вик имаше за какво да е нервен. Все пак си беше легнал в десет и половина, в много по-добро настроение, отколкото бе имал през цялата изминала седмица. След като се върнаха в хотела, той и Роджър прекараха около половин час в бара „Риц- Карлтън“ и поговориха още много за извинението на Професора. Тогава от вътрешността на огромния си, стар портфейл Роджър извади листче с телефонния номер на Янси Харингтъм. Харингтъм беше актьорът, който играеше Професора по тестени изделия „Шарп“.
— Нека първо да видим дали ще може да го направи — каза Роджър, вдигна слушалката и набра номера на Харингтъм, който живееше в Уеспорт, Кънектикът.
Вик не знаеше какво точно да очаква. Ако трябваше да даде все пак мнението си, той би казал, че Харингтъм сигурно ще иска да го поухажват, тъй като направо беше съсипан от аферата с Пралините и щетите, които те бяха нанесли върху неговия имидж.
Обаче и Вик, и Роджър бяха доста приятно изненадани. Харингтъм се съгласи на секундата. Той възприемаше ситуацията такава, каквато е, и знаеше, че с Професора е свършено („Горкото професорче е бита карта“, беше казал Харингтъм мрачно). Но мислеше, че последната реклама би помогнала реабилитирането на компанията, да стъпи отново на краката си, така да се каже.
— Дрън-дрън — рече Роджър, след като затвори телефона. — Просто му харесва идеята за още един „бис“. В рекламния бизнес актьорите, на които се пада такъв шанс, не са много. Ако бяхме поискали, сигурно щеше и сам да си плати билета до Бостън.
И тъй Вик си бе легнал щастлив и беше заспал веднага. После — сънят. Той стои пред килера, казва на Тад, че вътре няма нищо, абсолютно нищо. „Ще ти покажа веднъж завинаги“, казва Вик. Отваря вратата на килера и вижда, че дрехите и играчките на Тад са изчезнали. В килера расте гора от стари борове, смърч и вековни широколистни дървета. Подът е покрит с ароматни борови игли и шума. Вик разравя с крак, за да види дали отдолу има дъсчен под, ала вместо това се показва богата и черна горска почва.
Вик влиза в килера и вратата зад него се затваря. Но няма значение. Достатъчно светло е и се вижда. Открива пътека и тръгва по нея. Изведнъж усеща раница на гърба си и манерка, преметната през рамо. Сред боровете се чува тайнственото нашепване на вятъра и далечни птичи гласове. Преди седем години, много преди „Ад Уъркс“, през една от отпуските си веднъж четиримата бяха отишли на екскурзия до Апалачиън Трейл17. Онази земя тогава приличаше много на тази от съня му сега. Бяха отишли там само веднъж, а след това ходеха все на море. Вик, Дона и Роджър бяха прекарали чудесно, но Алти Брейкстоун мразеше екскурзиите и се върна на всичкото отгоре със силен обрив подир алергия от дъбова шума.
Първата част на съня бе доста приятна. Мисълта, че всичко това е в килера на Тад, бе прекрасна, по свой собствен, странен начин. После Вик стигна до една поляна и вижда… но вече сънят се разпада, както изобщо става със сънищата преди събуждане.
Другият край на поляната е само сива стена, издигаща се на четиридесет метра нагоре в небето. На шест метра от земята има пещера… не, всъщност не е толкова дълбока, че да е пещера. По-скоро е нещо като ниша, или вдлъбнатина в скалата. Вдлъбнатината има равен под. Дона и Тад са се сгушили вътре. Крият се от някакво чудовище, което се опитва да ги достигне. Да се добере до тях! Да ги изяде!
Както е онази сцена от истинския „Кинг Конг“, в която гигантската маймуна събаря от дървото евентуалните спасители на Фей Рей и се опитва да пипне единствения оцелял. Ала човекът се е свил в една дупка и Конг няма как да се добере до него.
Чудовището в неговия сън не е гигантска маймуна. То е… какво? Дракон ли? Не, нищо подобно. Не е дракон, не е динозавър, не е трол18. Не може да разбере какво е. Каквото и да е, то не може да влезе в дупката и да вземе Дона и Тад, а само чака отвън, както котка чака с ужасяващо търпение да хване мишката.
Вик започва да тича, но въпреки че тича много бързо, все не може да стигне до другия край на поляната. Чува как Дона вика за помощ, но когато отвръща на вика й, думите му заглъхват на метър от него. Най-после Тад го чува.
Вик продължава да тича, но не напредва — като че ли е в някаква огромна въртележка, която задвижва с краката си. Той поглежда надолу и в основата на високата, сива стена вижда огромна купчина от стари кости и хилещи се черепи, някои от които са покрити със зелен мъх.
В този миг се събуди.
Какво беше това чудовище, все пак?
Вик не можеше да си спомни. А и самият сън вече изглеждаше като сцена, наблюдавана през обратната страна на телескоп. Той хвърли цигарата в тоалетната чиния, дръпна водата, лисна вода в умивалника и изми пепелта. Уринира, загаси лампата и се върна в леглото. Като лягаше погледна към телефона и изведнъж почувства силно и неразумно желание да позвъни вкъщи. Неразумно ли?! Меко казано! Беше два без десет сутринта. Не само щеше да я събуди, но щеше навярно да я изплаши до смърт. Сънищата не се тълкуваха буквално: всеки го знаеше. Когато и бракът, и работата ти заплашват да излязат от релсите, не е никак изненадващо, че мозъкът ти е сглобил в едно няколко мрачни главоблъсканици, нали?
„Все пак, само да чуя гласа й, да зная, че е добре…“
