Вик се извърна от телефона, тупна два-три пъти възглавницата си и решително затвори очи.
„Обади й се сутринта, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре. Обади й се веднага след закуска.“
Това го успокои и много скоро Вик отново заспа. Този път не сънува… или дори да беше сънувал, сънищата не оставиха никаква следа в съзнанието му. И когато сутринта, във вторник, будилникът иззвъня, той напълно бе забравил за съня си и за чудовището на поляната. Имаше съвсем смътен спомен, че беше ставал през нощта. Вик не се обади вкъщи през този ден.
Онзи вторник Черити Кембър се събуди точно в пет сутринта и също не можа да разбере къде се намира — жълти тапети, вместо дървена ламперия, цветни зелени пердета от басма, вместо бели, тясно, единично легло, вместо голямо двойно, леко хлътнало в средата.
Тогава изведнъж разбра къде е — Стратфорд, Кънектикът! — и почувства радостна възбуда. Имаше на разположение целия ден да говори със сестра си за едно време, за това какво е правила Холи през последните няколко години. А Холи й беше споменала, че ще ходи в Бриджпорт на пазар.
Черити се бе събудила час и половина по-рано от обичайното си време и навярно два-три часа преди времето, когато хората в къщата се разшетваха насам-натам. Но човек трудно спеше в чуждо легло и свикваше в него едва на третата вечер — поне така твърдеше майка й. Оказа се вярно.
Докато Черити лежеше и се ослушваше, тишината отстъпи пред тихите и едва забележими шумове. Тя гледаше бледата светлина, струяща между полудръпнатите пердета… първата светлина на зората — винаги толкова бяла, чиста и нежна. Черити чу проскърцването на дъска… Някаква сойка, запърхала рано-рано… Първият влак за деня тръгваше за Уестпорт, Грийнич и Ню Йорк Сити.
Дъската пак изскърца.
И пак.
Не беше просто домашен шум. Бяха стъпки.
Черити се изправи и седна в леглото. Одеялото и чаршафът се смъкнаха до кръста й и откриха горната част на благопристойната й розова нощница. Сега стъпките слизаха бавно надолу. Чуваше се лек шум от нечии стъпки — боси или обути в чорапи. Беше Брет. Когато човек живееше с хора, то той разпознаваше стъпките им. Просто бе едно от онези тайнства, които се извършваха с течение на годините — както падналият от дървото лист оставя отпечатъка си в скалата.
Черити отхвърли завивката си, стана и отиде до вратата. Стаята й беше на втория етаж, точно срещу площадката на стълбището и тя зърна как Брет слиза надолу.
Черити тръгна леко след него.
Когато тя стигна най-горното стъпало, Брет вече завиваше по коридора, който минаваше през цялата къща — от входната врата до кухнята. Черити отвори уста да го извика… но после пак я затвори. Плашеше я спящата къща, която не беше нейна. Нещо в походката на Брет… в стойката му… но имаше години откакто…
Бързо и безшумно Черити слезе по стълбите. Беше боса. Тя последва Брет в кухнята. Той бе само по долнището от синята си пижама. Бялата връв, с която се стягаха панталоните, стигаше чак до добре оформения му чатал. Макар че бе едва средата на лятото, Брет бе вече доста загрял. Беше естествено мургав, като баща си, и леко червенееше.
Застанала на прага, Черити го видя в профил. Същата чиста и нежна утринна светлина струеше върху тялото му, докато той търсеше нещо върху полицата с чашите над печката, кухненския плот и умивалника. Сърцето на Черити се изпълни с удивление и боязън.
Тя го гледаше спокойно, защото Брет не беше буден. Като дете понякога ходеше насън: най-много двадесетина пъти в периода между четири — и осемгодишната му възраст. Накрая Черити толкова се обезпокои… толкова се уплаши… че най-после се консултира с доктор Грешъм (без да знае Джо). Тя не се боеше, че Брет ще се побърка (всеки, който го познаваше, виждаше, че е умно и нормално момче), ала се боеше, че докато е в това състояние, може да се нарани. Доктор Грешъм й каза, че това е твърде малко вероятно и че повечето от представите на хората за сомнамбулизма идвали от евтините и грубо скалъпени филми.
— Съвсем малко знаем за ходенето насън — рече той, — но знаем че е по-често срещано при децата, отколкото сред възрастните. Взаимодействието между мозъка и тялото, мисис Кембър непрекъснато нараства и се усъвършенства и мнозина, които са изследвали явлението, вярват, че ходенето насън е навярно симптом на временно и не особено важно несъответствие между двете.
— Като болки на растежа ли? — попита Черити със съмнение.
— Да, нещо такова — отвърна доктор Грешъм и нарисува върху лист хартия диаграма, показваща, че сомнамбулизмът на Брет ще достигне известен връх на развитие, ще се задържи така известно време, после ще започне да изчезва, докато накрая изчезне напълно.
Черити си отиде малко поуспокоена от сигурността, с която докторът й каза, че Брет не би паднал от прозореца по време на нощните си разходки, нито пък би излязъл по средата на някоя магистрала, ала не можа да научи много за сомнамбулизма. Седмица по-късно тя заведе Брет при доктор Грешъм. Преди месец-два момчето тъкмо бе навършило шест години. Грешъм го прегледа цялостно и заяви, че момчето е нормално във всяко отношение. И наистина той се бе оказал прав. За последен път, доколкото си спомняше Черити, Брет бе ходил насън преди две години.
За последен път преди този.
Брет отваряше шкафовете един след друг, като прилежно ги затваряше, прехвърляйки се на всеки следващ. Показаха се тиганите и тенджерите на Холи, резервните й части за готварската й печка, сгънати хавлиени кърпи за бърсане на съдове, сметана за кафе и чай, все още непълният й комплект от дуралексови съдове. Очите на Брет бяха широко отворени, но невиждащи и Черити бе обхваната от хладната увереност, че синът й вижда други шкафове на друго място.
Тя почувства предишния безпомощен страх, почти напълно забравен, който родителите изпитват от безпокойствата и болките на своите деца, когато те са още малки: никненето на зъби, ваксината, довела до изключително висока температура като някакъв допълнителен акцент, силната кашлица круп, възпаление на ухото, или пък ръка, или крак, подул се без причина от вътрешен кръвоизлив.
Той отвори последния шкаф, взе една голяма розова купа за сос и я постави върху кухненския плот. Като някой мим, Брет започна да загребва въздуха с ръце и да го изсипва в купата. Кожата по ръцете на Черити изведнъж настръхна, когато разбра къде бе синът й и какво означаваше тази пантомима. Беше обичайното действие, което той извършваше у дома всеки ден. Брет хранеше Куджо.
Тя неволно пристъпи напред и спря. Не вярваше на бабешките приказки, че нещо лошо може да се случи, ако човек събуди някого, като ходи в съня си: че душата щяла завинаги да остане откъсната от тялото, че това можело да доведе до лудост или внезапна смърт. На Черити не й беше нужно доктор Грешъм да я убеждава в това. Тя бе взела под наем една книга от градската библиотека в Портланд… но дори тя не й бе необходима. Нейният собствен здрав разум й казваше, че когато събудиш някого, който ходи в съня си, то той просто се събужда и нищо друго. Можеше да има сълзи, дори лека истерия, но такава реакция би била резултат от най-обикновена липса на ориентация.
Все пак Черити никога не бе събудила Брет по време на нощните му разходки. Не се осмели да го направи и сега. Добрият здрав разум беше едно нещо, а нейният собствен необясним страх — съвсем друго. Внезапно тя изпита ужас, без да знае защо. Какво бе толкова ужасно в съня на Брет, представящ си, че храни кучето? Беше съвсем естествено, след като така се безпокоеше за Куджо.
