Гласът му глъхнеше в някакъв тунел като ставаше все по-далечен и ехтящ. И изведнъж това вече не бе гласът на Вик, а само спомен за сън. Дона бе будна, а страните й бяха мокри от сълзи. Тя бе плакала в съня си. Погледна часовника си и едва успя да разбере колко е часът: беше един и четвърт. Дона погледна към Тад, който дълбоко спеше, засмукал палеца си.
„Не обръщай внимание на кучето, пощата пристигна. Пощата е важна!“
И изведнъж значението на пакета, закрепен върху пощенската кутия, проблясна в мислите й, като светкавица изпратена от подсъзнанието й — идея, която преди тя не можеше напълно да осъзнае. Може би защото беше толкова значимо, толкова лесно и „толкова елементарно, драги ми Уотсън“. Вчера беше понеделник и пощата беше дошла. Пакетът на „Джей Си Уитни“ беше достатъчно доказателство за това.
Днес беше вторник и пощата пак щеше да дойде.
От очите й бликнаха сълзи на облекчение и отново овлажниха още неизсъхналите й страни. Всъщност Дона едва се въздържа да не раздруса Тад, да го събуди и да му каже, че всичко ще бъде наред най-късно до два часа. През този следобед и най-вероятно към един или единадесет часа сутринта. Ако разнасянето на писмата станеше точно навреме, както на повечето места в града, този кошмар щеше да свърши.
Пощальонът щеше да дойде, дори да нямаше пощата Кембърови, а това беше най-хубавото от всичко. Едно от задълженията му бе да види дали знаменцето е вдигнато, тоест дали Кембърови имаха писма за изпращане. И той трябваше да дойде до тук — последната спирка на шосе номер три, за да провери. Но днес щеше да бъде посрещнат от полуистерична от радост и облекчение жена.
Дона хвърли поглед към кутията на Тад с храната. Тя си помисли как предвидливо бе запазила част от нея в случай, че… е, за всеки случай. Сега вече не беше толкова важно, макар че Тад сигурно сутринта щеше да бъде гладен. Дона изяде остатъците от краставичките, Тад без друго не ги обичаше. „Закуската му ще бъде доста особена“, помисли си тя и се усмихна. „Сладкиши със смокинов пълнеж, маслини и една-две бисквити «Слим Джим».“
Докато дъвчеше последните парчета краставички, Дона осъзна, че от всичко най-много я бяха уплашили съвпаденията. Цяла поредица от съвпадения — напълно случайни, но наподобяващи една неумолима фаталност, бяха направили кучето толкова ужасяващо многозначително, толкова… толкова решено да я унищожи — нея, лично!
Вик да го няма вкъщи десет дни — това бе съвпадение номер едно. Вик се обажда по телефона по- рано — съвпадение номер две. Ако тогава не ги беше намерил, щеше да опита по-късно отново, щеше да звъни непрекъснато и да започне да се чуди къде са. Фактът, че и тримата Кембърови отсъстваха, поне за едно денонощие, както сега изглеждаше, беше съвпадение номер три. Майката, бащата и синът. И тримата отсъстваха. Обаче бяха оставили кучето си. О, да! Бяха оставили…
Внезапно една ужасяваща мисъл й мина през ума и я вцепени — устата й замръзна върху последното парченце краставица. Дона се опита да я пропъди, но тя просто не я напускаше, защото си имаше своя собствена, фантастична логика.
Ами ако и тримата в гаража бяха мъртви?
Представата веднага изникна в ума й, с онази нездрава яркост и отчетливост на виденията, спохождащи ни понякога в малките часове на нощта. Трите трупа там се въргаляха на пода като разхвърляни играчки, дървените стърготини наоколо са аленочервени, напоени с кръв, прашните им очи са втренчени в тъмното, там, където лястовиците чирикат и пърхат, дрехите им са раздрани, разкъсани, части от тях…
Може би звярът първо е нападнал момчето. Другите двама са някъде в кухнята и набързо се „оправят“. После чуват писъци, тичат навън…
(престани, няма ли да престанеш)
… втурват се навън, но момчето вече е мъртво. Кучето е разпрало гърлото му. И докато те все още са зашеметени от смъртта на сина си, огромният Сан Бернар изскача от сенките — една стара и ужасна машина за убиване!!! Да, старото чудовище излиза от сенките, бясно и озъбено. То първо се хвърля към жената, а мъжът се опитва да я спаси…
(не, той би взел пушката, или би го цапнал по главата с някое желязо, но къде е колата? Преди тук имаше кола — преди да заминат на семейно пътешествие. Чуваш ли?
Тогава защо никой не идва да храни кучето?
Логиката на нещата беше част от това, което я плашеше.
Защо никой не бе дошъл да нахрани кучето? Защото ако човек заминава за ден-два или за повече, то той се споразумява с някого. Този някой идва да ти храни кучето, а пък ти му храниш котката, рибата, папагала или каквото и да е там, когато той замине за някъде. Така че къде…
А и кучето все се връщаше в гаража?
Там ли ядеше?
„Това е отговорът“, казваше съзнанието й с облекчение. „Не е могъл да се споразумее с някого да му храни кучето и затова е напълнил с храна цяло корито: «Гейнс Мийл» или нещо подобно…“
Но тогава Дона се натъкна на нещо, което по-рано бе притеснило и самия Джо Кембър през този безкраен ден. Едно голямо куче ще излапа храната наведнъж, а след това ще ходи гладно. Естествено, че ако заминаваш, би било по-добре да уредиш някой приятел да ти храни кучето. От друга страна пък, те може би са били задържани. Наистина е възможно да е имало семейно тържество, Кембър да се е напил и да е припаднал. Може да е това, може да е онова, всичко може да е.
(какво яде? „Гейнс Мийл“? или хора?)
Дона изплю последното парче краставица в шепата си и усети как стомахът й се обърна, опитвайки се да изхвърли всичко, което беше яла до този момент. Тя съсредоточи цялата си воля за да задържи храната в стомаха си и тъй като, когато пожелаеше, можеше да бъде много решителна, Дона успя да се удържи да не повърне. Бяха оставили храната на кучето и бяха заминали с колата. Не беше нужно да си Шерлок Холмс, за да стигнеш до такова заключение. Останалото беше тежък случай на внушение.
Но представата за смъртта непрекъснато й се явяваше. Доминиращата картина беше тази с дървесните стърготини, които вече бяха потъмнели и добили естествения цвят на надениците.
„Престани! Мисли за пощата, щом трябва да мислиш за нещо. Мисли за утре. Мисли, че ще бъдеш спасена.“
Откъм нейната страна на колата се чу леко стържене и драскане.
Не желаеше да погледне и все пак не бе способна да се възпре. Започна да извръща глава, сякаш задвижвана от невидими и все пак мощни ръце. Дона усети тихо скърцане на сухожилията на врата си. Куджо беше там и я гледаше, лицето му беше на около петнадесет сантиметра от нейното. Разделяше ги само стъклото на прозореца. Тези кръвясали, замъглени очи се втренчиха в нейните. Зурлата му изглеждаше така, сякаш беше обилно насапунисана и после оставена да изсъхне.
Куджо й се хилеше.
Дона усети как в гърдите й се надига вик и се качва към гърлото й като желязна стрела, защото тя усети мислите на кучето, което й казваше: „Ще те пипна, миличка. Ще те пипна и теб, детенце. Мисли си за пощальона, колкото искаш. И него ще убия, щом трябва, както убих тримата Кембърови, както ще убия и тебе, и сина ти. По-добре свикни с тази мисъл. По-добре…“
Викът напираше в гърлото й, бореше се, сякаш беше диво животно и изведнъж всичко нахлу в съзнанието й: Тад, който иска да се изпишка, а тя отваря прозореца десетина сантиметра и го изправя, за да може да се изпикае навън, като през цялото време се оглежда за кучето; Тад дълго време не може да се изпикае, ръцете я заболяват; после сънят, после представите за смъртта, а сега това…
Кучето й се хилеше, надничайки вътре; то й се хилеше. Името му беше Куджо, а ухапването му бе смърт.
Викът трябваше да се изтръгне,
(но Тад)
иначе щеше да полудее.
(спеше)
Дона стисна устни, за да удави вика си, така както бе стиснала гърлото си преди няколко минути, за да
